РЕШЕНИЕ
№ 228
гр. Перник, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ
Членове:МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА
КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ ЕМ. СЕРАФИМОВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно
гражданско дело № 20251700500319 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. на РРС № 2102/08.04.2025 г., подадена от Н. Й. П.
от ***, с ЕГН:********** чрез адвокат Н. Р. от БАК срещу решение № 93/21.03.2025 г.,
постановено по гр. дело № 1332/2024 г. по описа на Районен съд – Радомир, с което е
признато за установено по предявените искове от ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, с
ЕИК:********* срещу Н. Й. П., че ответникът дължи на ищеца следните суми, присъдени в
издадената срещу него заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
1007/2024 г. на Районен съд - Радомир, а именно: 1 368.38 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № ***, сключен на *** между „Изи Асет Мениджмънт“
АД (кредитор) и Н. Й. П. (кредитополучател), като вземането е прехвърлено от страна на
„Файненшъл България“ ЕООД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата
на приложение № 1 от 02.02.2024 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 01.02.2024 г.; 72.71 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.01.2022
г. до 21.03.2022 г. (падеж на последна погасителна вноска); 191.29 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 29.01.2022 г. до датата на
подаване на заявлението в съда. За периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не е начислявана
1
лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС, както
и законната лихва за забава върху главницата, от датата на входиране на заявлението по чл.
410 ГПК, до окончателното изплащане на задължението; а така също и Н. Й. П. е осъден да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 172.09 лв. – направени
разноски по настоящото производство и сумата от 82.65 лв. – направени разноски по
заповедното производство (ч. гр. д. № 718/2023 г. на РС- Радомир).
Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно по съображения
за недействителност на процесния договор за кредит, при което потребителят дължал само
чистата му стойност във връзка с чл. 23 ЗПК, която обаче била погасена.
Поради това моли окръжния съд да отмени обжалваното решение. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез
юрисконсулт Б. Д. е подало отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна,
поради което моли окръжния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350 лв.
В съдебно заседание пред въззивния съд страните редовно призоваване не са явили и
не са изпратили представител. Жалбоподателят Н. Й. П. е представил писмено становище, с
което поддържа въззивната си жалба и претендира присъждане на разноски. От своя страна,
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД също е подало писмено становище, с което
поддържа отговора си на въззивната жалба, с който я оспорва и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, претендирано като
разноски по делото.
Окръжен съд – Перник, в настоящият си съдебен състав, след като се запозна с
доводите на страните и доказателствата по делото, намира жалбата за процесуално
допустима – подадена е в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество я намира за основателна поради
следните съображения:
Производството пред Районен съд – Радомир е образувано по искова молба вх. на РРС
№ 5774/20.11.2024 г., подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Н. Й. П., с
която са предявени искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми, присъдени в издадената срещу него заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 1007/2024 г. на Районен съд - Радомир, а именно: 1 368.38 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен на *** между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД (кредитор) и Н. Й. П. (кредитополучател), като вземането е
прехвърлено от страна на „Файненшъл България“ ЕООД в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от 02.02.2024 г. към договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2024 г.; 72.71 лв., представляваща договорна лихва
2
за периода от 28.01.2022 г. до 21.03.2022 г. (падеж на последна погасителна вноска); 191.29
лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
29.01.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда;, като за периода 13.03.2020 г. -
14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата
на чл. 6 ЗМДВИПОРНС, както и законната лихва за забава върху главницата, от датата на
входиране на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че на 02.02.2024 г. било подписано приложение 1 към
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2024 г., сключен между
„Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на
което вземането на „Файненшъл България“ ЕООД, произтичащо от договор за предоставяне
на поръчителство от 29.12.2016 г., било прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви.
Към исковата молба е приложено уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-Ф/*** от дата
15.02.2024 г., изпратено с известие за доставяне от страна на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента, като ищецът моли съда да го
приеме и връчи на ответника.
Също така се твърди, че на *** между „Изи Асет Мениджмънт“ АД (кредитодател) и
Н. Й. П. (кредитополучател) бил сключен договор за потребителски кредит с № ***,
съгласно който кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя
потребителски кредит, който кредитополучателят се задължавал при условията и сроковете
на договора да усвои и върне, като заплати на кредитодателя уговорената лихва за ползване
на кредита.
Между „Файненшъл България“ ЕООД и Н. Й. П. бил сключен договор за предоставяне
на гаранция, във връзка с възникналото облигационно правоотношение между
кредитополучателя и кредитодателя.
Поради неизпълнение на задължението си по договора за потребителски кредит от
страна на кредитополучателя, същото било изпълнено от солидарно отговорния длъжник -
„Файненшъл България“ ЕООД. Заемополучателят не възстановил платената сума по
договора за заем на своя поръчител, поради което за „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД възниквал правен интерес от предявяване на претенциите си по съдебен ред.
С оглед на изложеното, за „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД възникнал
правният интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 ГПК срещу ответника Н. Й. П. като заемател по договор за потребителски кредит №
***, сключен на *** Съдът уважил претенцията и по образуваното ч. гр. д. № 1007/2024 г. по
описа на Районен съд - Радомир, издал заповед за изпълнение, срещу която длъжникът
подал възражение, в резултат на което за „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД възникнал
правен интерес да предяви настоящия положителен установителен иск.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
3
предявените искове като неоснователни и недоказани, поради което моли съда да ги
отхвърли изцяло.
Не оспорва, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за
потребителски кредит № *** при условията, както се твърди от ищеца и че още същия ден
бил сключен между него и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на
гаранция № ***/*** във връзка с договора за кредит като било уговорено възнаграждение в
полза на „Файненшъл България“ ЕООД в размер на 2 464.40 лв. (чл. 3).
Ответникът обаче възразява, че договорът за кредит бил недействителен, тъй като не
било спазено изискването на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, в подкрепа на което излага
съображения, че възнаграждението по гаранционната сделка било разход, свързан с
предмета на договора за кредит и следвало да бъде включено в ГПР по кредита, което обаче
не било сторено, а при включване на сумата по гаранцията в ГПР, разходите щели да бъдат в
равнища, забранени от ЗПК, т.е. повече от 50 %.
Поради това ответникът счита договора за кредит за недействителен на основание чл.
22 ЗПК, при което съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата сума по кредита,
но не лихви и други разходи, а последиците от недействителността на договора
рефлектирали и върху договора за предоставяне на гаранция.
В тази връзка твърди, че направил плащания, с които погасил главницата по процесния
договор за кредит.
Пернишкият окръжен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК намира
обжалваното решение за валидно, както и за допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по
същество по предявените искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.124,
ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД, които са процесуално допустими – за процесните вземания ищецът се
е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1007/2024 г. на
Районен съд – Радомир, която е била оспорена от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
от своя страна заявителят е предявил настоящата си искова молба в срока по чл. 415, ал. 4
ГПК.
Относно правилността на обжалваното решение, въззивният съд извърши преценка в
рамките на наведените с въззивната жалба доводи, при което намира следното от фактическа
и правна страна:
Не е спорно между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че на *** между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Н. Й. П. е сключен договор за
потребителски кредит № ***, съгласно който (чл. 2) дружеството предоставя заем на
ответника в размер на 3 500 лв. като заемателят се задължава да върне същата на
заемодателя, при следните условия: размер на двуседмичната погасителна вноска в лева
200.78 лв.; срок на заема в седмици - 40; брой вноски: 20. В договора е посочен фиксиран
годишен процент по заема - 35 %, равняващ се на ГПР 40.68 %.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до 3 дни, считано от датата
на сключване на договора да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: 4.1 две
4
физически лица - поръчители при условия за поръчителите подробно описани в договора;
4.2 банкова гаранция с бенефициер - замателя или 4.3 одобрен от заемодателя - гарант -
дружество, което предоставя гаранционни сделки.
Още същият ден, непосредствено след подписване на договора, между ответника Н. Й.
П. и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №
***/***, по силата на който дружеството е издало гаранция за плащане в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД на всички задължения на ищеца към заемателя по повод сключения
между тях договор. Във връзка със сключеният между страните договор за гаранция е и
уговорено възнаграждение в полза на „Файненшъл България“ ЕООД в размер на 2 464.40 лв.
(чл. 3).
На 02.02.2024 г. е подписано приложение 1 към договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 01.02.2024 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, по силата на което вземането на „Файненшъл България“
ЕООД, произтичащо от договор за предоставяне на поръчителство от 29.12.2016 г., е
прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно с всички
привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Към исковата молба е приложено уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-Ф/*** от дата
15.02.2024 г., изпратено с известие за доставяне от страна на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента, с оглед на което и с получаване
препис от исковата молба с приложенията й, съдът счита, че ответникът е уведомен за
цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, който факт, настъпил в хода на процеса следва да
бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Във връзка с неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по договора за
кредит, както и вече бе отбелязано, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 1007/2024 г. по описа на Районен съд – Радомир.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Я.П.А.,
която не е оспорена от страните.
Съгласно заключението, с преводно нареждане, номер на операцията *** от 02.02.2024
г., гарантът „Файненшъл България" ЕООД е заплатил на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“
АД сумата 1532,67 лева, с основание на плащане „CREDIT ID: ***". (1532,67 лева е сбор от
1362,38 лева + 72,71 лева и 91,58 лева включени в приложение към договор за цесия).
Последно плащане по процесния договор за кредит е на 05.06.2023 г. Размерът на
задължението към „Изи Асет Мениджмънт“ АД към 02.02.2024 г. - датата на плащане на
дълга от „Файненшъл България“ ЕООД е в размер на 1 725,95 лева, от тях: - 1 368,38 лева
главница; - 72,71 лева договорна (възнаградителна) лихва; - 284,86 лева лихва за забава за
периода от 29.01.2022 г. до 02.02.2024 г. Размерът на дължимите суми по процесния договор
към датата на входиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (№ 3501/26.07.2023 г.), е
общо 1 632,38 лева, от тях: - 1 368,38 лева главница; - 72,71 лева договорна
(възнаградителна) лихва; - 191,29 лева лихва за забава. По процесния договор за кредит
5
ответникът е платил на „Изи Асет Мениджмънт“ АД общо 2 634,51 лева, от които: 2 131,62
лева главница; 442,89 лева договорна (възнаградителна) лихва и 60,00 лева разходи събиране
вземане. По договора за предоставяне на гаранция са платени общо 1 601,86 лева за
възнаграждение по гаранционна сделка. След датата на цесията няма платени суми от
ответника към ищеца.
С оглед на така установените факти и обстоятелства, настоящият съдебен състав
намира от правна страна следното:
Тъй като се касае за договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК,
настоящата инстанция дължи служебна проверка по чл. 22 ЗПК дали същият е действителен,
тоест дали са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, в каквато връзка са и направени възражения от ответника за
недействителност на процесния договор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е
дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, като е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита
на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи.
При съобразяване с горното, в случая е видно, че в процесния договор за кредит е
посочен фиксиран годишен процент по заема - 35 %, равняващ се на ГПР 40.68 %, но
размерите на разходите обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения и съгласно поетите от кредитополучателя задължения по
договор за предоставяне на гаранция с дружеството „Файненшъл България“ ЕООД. Поради
това и с оглед изискванията по чл. 19, ал. 1 от ЗПК вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в случая е
6
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Независимо,
че посочените разходи за гаранция се дължат на друго лице, различно от кредитодателя,
същите са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване
на ГПР. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит чрез предвиждане на гаранция под формата на
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Така,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни, в
какъвто смисъл е и практиката на ВКС (определение № 2582/10.10.2024 г. по т. д. №
653/2024 г. на ІІро т.о.).
От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на
лихвата, годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради
което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК договорът следва да се приеме за нищожен, а
по силата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи, каквито се явяват начислените неустойки, такси, лихви и пр.
В настоящия случай е установено, че чистата стойност по процесния договор за кредит
е в размер на сумата от 3 500 лв., която е усвоена от потребителя.
По делото се установи (от заключението на вещото лице), че ответникът е заплатил по
процесния договор за кредит общо 2 634.51 лева (2 131.62 лева главница; 442.89 лева
договорна (възнаградителна) лихва и 60 лева разходи събиране вземане), а по договора за
предоставяне на гаранция е заплатил общо 1 601.86 лева за възнаграждение по гаранционна
сделка. Или, общо във връзка с получения заем, ответникът е заплатил сумата от 4 236.37
лева.
Във връзка с така извършените от кредитополучателя плащания следва да се отбележи,
че създадената обща конструкция от два договора с потребителя – за кредит и за
предоставяне на гаранция под формата на поръчителство, като на насрещната на
потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани лица, на практика съставлява
7
разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани стопански субекта с цел да се
заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да се натовари заемополучателят
с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че учредяването на обезпечението
обективно е предвидено изначално като последващо договора за кредит, то е ясно, че
неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане, при това в
значителен размер, съизмерим с главницата по кредита. Така биват нарушени и принципите
на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и договорът за предоставяне на
гаранция също е сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
което го прави и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение
на добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да
се разглежда като нищожен и поради това, че е акцесорен договор към друг нищожен такъв.
Предвид гореизложеното и с оглед така извършените от Н. Й. П. плащания, които с в
размер, надвишаващ чистата стойност на кредита (3 500 лв.), то и исковете се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Установява, че възнаграждението за
поръчителя не е включено в ГПР, макар да представлява разход по кредита, поради което и
сумите, които потребителят е платил и са отнесени към погасяване на задължението по
договора за предоставяне на гаранция под формата на поръчителство (общо 1 601.86 лв.),
всъщност погасяват задължението му за връщане на заетата сума по договора за кредит.
По така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК решението на
първоинстанционния съд следва да бъде отменено изцяло и вместо него постановено ново, с
което отхвърлят като неоснователни и недоказани предявените искове.
С оглед изхода на делото, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следва да бъде
осъдено да заплати на Н. Й. П. сумата от 804.75 лв., направени разноски по делото – за двете
съдебни инстанции (500 лв. – адвокатско възнаграждение; 150 лв. – депозит за вещо лице и
154.74 лв. – държавна такса за образуване на въззивното производство).
Водим от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Перник
РЕШИ:
Отменя решение № 93/21.03.2025 г., постановено по гр. дело № 1332/2024 г. по описа
на Районен съд – Радомир и вместо него постановява:
Отхвърля като неоснователни и недоказани предявените от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4, с ЕИК:********* срещу Н. Й. П. от ***, с ЕГН:********** искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.124, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, присъдени в издадената срещу
него заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1007/2024 г. на Районен
съд - Радомир, а именно: 1 368.38 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ***, сключен на *** между „Изи Асет Мениджмънт“ АД (кредитор) и Н. Й. П.
8
(кредитополучател), като вземането е прехвърлено от страна на „Файненшъл България“
ЕООД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 1 от
02.02.2024 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2024 г.;
72.71 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.01.2022 г. до 21.03.2022 г.
(падеж на последна погасителна вноска); 191.29 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 29.01.2022 г. до датата на подаване на
заявлението в съда; както и законната лихва за забава върху главницата, от датата на
входиране на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане на задължението.
Осъжда „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, с ЕИК:********* да заплати на Н. Й.
П. от ***, с ЕГН:********** сумата от 804.75 лв. (осемстотин и четири лева и седемдесет и
пет стотинки), представляваща направени по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9