Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 10.11.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12628 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 25.06.2019 год., постановено по гр.дело №80796/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 118 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З. „Б.В.И.Г.“
срещу З. „А.“ АД иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 181.80 лв.,
представляваща неизплатена сума по регресно вземане за изплатено по застраховка
„Каско“ обезщетение по щета №470415161604951 за вреди на лек автомобил с рег.№********за
застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на
01.02.2016 год. в гр.София по вина на водача на лек автомобил с рег.№********със
сключена при ответника застраховка „Гражданска отговорност“, за която сума е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №18672/2017 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, като ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна
жалба от ищеца З. „Б.В.И.Г.“. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният
съд бил приел, че спорът по делото е свързан с размера на суброгационното
вземане. Съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ, при настъпване на покрито от договора за
имуществено застраховане застрахователно събитие /какъвто бил процесният
договор за застраховка „Каско“ на МПС/, за застрахователя възниквало задължение
да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното
събитие. При частично увреждане на застрахованото имущество размерът на
обезщетението се определял въз основа на възстановителната му стойност или
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид и качество,
в т.ч. всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на
обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/. Правилно СРС бил приел, че Методиката за
уреждане на претенции за обезщетение за вреди, причинени на МПС, по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се
прилагала като минимална долна граница при определяне на размера на вредите в
случаите, когато не били представени надлежни доказателства /фактури/ за
извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато обезщетението се
определяло по експертна оценка. При съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следвало да определи последното по
действителна стойност на вредите към момента на настъпване на застрахователното
събитие, като ползва заключение на вещо лице, но без да е обвързан от
кредитирането му във всички случаи. По делото били представени надлежни
доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в оторизиран сервиз. СРС бил
посочил, че към датата на настъпване на застрахователното събитие процесният
увреден автомобил е бил на 3 години, 2 месеца и 9 дни от датата на
първоначалната регистрация – 21.11.2012 год., но бил кредитирал изцяло
заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, без да вземе
предвид обстоятелството, че възрастта на автомобила надхвърля само с два месеца
„експлоатационната възраст“ от 3 години, в рамките на която размерът на вредите
безусловно се определял по фактурна стойност на извършения ремонт, включително
когато бил извършен с оригинални части и в оторизиран за марката сервиз. Първоинстанционният
съд не бил съобразил, че единствено отремонтирането в оторизиран сервиз
гарантирало възстановяването на увредения автомобил „Тойота Ланд Круизер 150“ в
същия вид и качество като преди настъпването на застрахователното събитие и
неправилно бил приел, че не е необходимо установяването на други допълнителни
обстоятелства, налагащи отстраняването на щетите от процесното ПТП да се
извърши в оторизиран сервиз на марката. В този смисъл счита, че размерът на
вредите следвало да бъде определен въз основа на приетата като доказателство по
делото фактура за извършен ремонт на увреденото МПС. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „А.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с
доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването в правата на увреден от
страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор
за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската
отговорност на деликвента – чл. 213, ал. 1, изр. 3 вр. с изр. 2, пр. 2 КЗ /отм./
се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи
факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и
плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните
разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя
на вредите на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от
деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента
на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска
отговорност” между деликвента и ответника.
Единственият спорен въпрос по
същество във въззивното производство е свързан с размера на дължимото
обезщетение, т.е. дали е дължима разликата между заплатеното от ищеца
застрахователно обезщетение от 3 579.80 лв. /с включени ликвидационни
разноски в размер на 25 лв./ и възстановените от ответното дружество 3 398
лв., т.е. сумата от 181.80 лв.
Съгласно
чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” отговаря за вредите, причинени на чуждо имущество, като
обезщетението не може да надхвърля застрахователната сума по договора – чл. 267,
ал. 3 КЗ /отм./. Според чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ /отм./, при вреди на
имущество обезщетението не следва да надвишава действителната стойност на
причинената вреда, а чл. 273, ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ препраща към Методиката
за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, приета от Комисията за
финансов надзор, когато се касае за вреди на МПС. Методиката е въведена с чл. 1,
ал. 3 от Наредба № 24 от 08.03.2006 год. за задължителното застраховане по чл. 249,
т. 1 и т. 2 КЗ и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на
вреди, причинени на МПС, издадена от КФН.
Определяне
на размера на обезщетенията за вреди на МПС съгласно Методиката и приложения №1-6 на Наредбата е въведено и с
чл. 15, ал. 4 от Наредбата. Методиката, представляваща приложение № 1 към чл. 15,
ал. 4 на Наредба № 24/08.03.2006г., съгласно чл. 2 от Методиката, се прилага от
застрахователите и от Гаранционния фонд. Тя урежда взаимоотношенията между
трети лица, претърпели имуществени вреди, и застрахователя, който дължи
застрахователно обезщетение по задължителната застраховка по чл. 249, т. 1 КЗ /чл.
3, ал. 1, т. 1 от Методиката/, както и в
случаите, когато друг застраховател е встъпил в правата на третото увредено
лице на основание чл. 213 КЗ /отм./ – виж
чл. 3, ал. 2 от Методиката/.
Изрично в
Методиката /чл. 4/ е предвидено, че тя се прилага само като минимална долна
граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства /фактури/
за извършен ремонт на МПС в сервиз /каквато е представена в случая/ и за
случаите, когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка.
Т.е. в останалите случаи остойностяването на вредата съобразно Методиката не е задължително.
При съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, като ползва
заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява
дали не се надвишават минималните размери по Методиката. При настъпване на
покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение,
съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, да заплати на застрахования уговореното
застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./. Разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на
вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като доказването
на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/
стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество – чл. 203,
ал. 2 КЗ /отм./, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото
в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 203, ал. 3 КЗ /отм./ – в този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. №
652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г. по
описа на ВКС, ІІ т. о., ТК.
Следователно дължимото обезщетение за причинените
имуществени вреди на собственика на процесния увреден лек автомобил „Тойота
Ланд Крузер“ с рег.№********се равнява на пазарната стойност на ремонтните
дейности по неговото възстановяване – същото възлиза на сумата от 3 180.68
лв. /с ДДС/ съгласно заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство допълнителна съдебна автотехническа
експертиза, което при преценката по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано в посочената част. Установено е също така от заключението по
първоначалната съдебна автотехническа експертиза, която подлежи на кредитиране
/202 ГПК/, че процесният лек автомобил е на 3 години, 2 месеца и 9 дни към
датата на ПТП /първоначалната му регистрация е от 21.11.2012 год./.
Въззивният съд приема, че сумата от 3 180.68 лв.
е адекватна на стойността, необходима за ефективното отстраняване на вредите,
причинени на увредения в резултат на настъпилото ПТП и в този смисъл
представлява действителната възстановителна стойност. По делото липсват
доказателства, че процесният автомобил е бил предмет на гаранционно
споразумение – уговорен срок на гаранционното поддържане по-дълъг от обичайния
от три години, доколкото, както вече бе посочено, процесният автомобил е на 3
години, 2 месеца и 9 дни към датата на ПТП, респ. че той следва да се
отремонтира в конкретен сервиз – че авточастите следва да бъдат само оригинални,
на цената на магазините на оторизирани фирми /виж и правилото на чл. 17, ал. 1
от Методиката към Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното застраховане/,
а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца. Видно е освен това,
че определеното от търговеца, извършил ремонта на увредения автомобил,
възнаграждение по договора за изработка не съответства на обичайната стойност
за извършване на тези вид работи, а същевременно заплащането на средната
пазарна цена е достатъчно за пълното отстраняване на вредите при изискуемото
качество. Следователно деликвентът, респ. правният субект, който носи
обезпечетилно-гаранционна отговорност за причинените от него вреди –
ответникът, не дължи възмездяване на вредите по по-високите цени на официалния
сервиз.
В този смисъл и доколкото
ответникът е заплатил доброволно на ищеца преди процеса сумата от 3 398
лв., въззивният съд счита, че релевираната претенция се явява неоснователна и
подлежи на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.06.2019 год., постановено по гр.дело №80796/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 118 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/