РЕШЕНИЕ
№ 16794
гр. София, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110122823 по описа за 2025 година
Предявен е за осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Р. Д. К.
срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД за осъждането на ответника да заплати на
ищцата сумата от 1 лев, частична претенция от 25,36 лева, представляваща недължимо
платена сума по нищожен договор за потребителски кредит № 4490107 от 20.05.2022
г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до погасяването.
Ищцата Р Д. К. твърди, че е сключила с ответното дружество „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД договор за потребителски кредит № 4490107 от 20.05.2022 г., по
силата на който ответникът е следвало да предостави заемни средства в размер на 500
лева на ищцата, а последната се задължила да върне паричната сума, заедно с
възнаградителна лихва. Съгласно чл. 4 от договора, страните се съгласили договорът
за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица поръчители или банкова
гаранция в полза на дружеството, отпуснало кредита. На 20.05.2022 г. бил сключен и
договор за предоставяне на гаранция № 4490107, по силата на който „Файненшъл
България“ ЕООД поело задължение да обезпечи задълженията по договора за кредит.
Ищцата на свой ред поела задължение да заплати на гарантиращото дружество сумата
в размер на 184 лева, която била разсрочена за плащане заедно с месечните вноски по
кредита. Сумата била дължима на „Файненшъл България“ ЕООД, но предварително
събирана от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД. Твърди се, че неправилно
възнаграждението за гаранта не било включено в изчисляване на ГПР, поради което
договорът за кредит се явявал нищожен. Сочи, че е налице влязло в сила решение по
гр. дело № 62416/22 г. по описа на СРС, с което съдът е признал, че договорът за
предоставяне на поръчителство е недействителен. Твърди, че общо платената от него
сума на ответното дружество по договора за кредит е в размер на 525,36 лева, като
плащането е извършено на 26.05.2022 г. Намира, че сумата от 25,36 лева е платена без
основание, като претендира част от нея, а именно сумата от 1,00 лев. Претендира
разноски.
1
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва основателността на предявения
иск. Счита, че процесният договор отговаря на изискванията на закона. Признава
факта, че ищцата действително е заплатила сумата от общо 525,36 лева, от които 500
лева главница и 25,36 лева договорна лихва. Твърди, че процесният договор за кредит
е действителен и не страда от посочените от ищцата пороци. Признава факта, че
възнаграждението за поръчител действително не е включено при формиране на
уговорения в договора ГПР от 49,14 %, но излага подробни съображения, че същото
не следва да е част от ГПР. Сочи, обаче, че тъй като договорът за предоставяне на
гаранция е обявен за недействителен, то не стои въпросът за това дали
възнаграждението по него е следвало да се включи в ГПР, или не. Поради тези и
останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание от 11.09.2025 г. съдът е допуснал на
осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита за предявен за сумата
от 25,36 лв., представляваща пълният размер на претенцията, вместо първоначално
предявения частичен размер от 1 лв.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 26883/20.06.2025 г.
и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 11.09.2025 г. без
възражение от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени фактите, че ищецът и ответникът са страни по процесните
договор за потребителски кредит № 4490107 от 20.05.2022 г., във връзка с който е
сключен договор за предоставяне на гаранция от същата дата с „Файненшъл България“
ЕООД; че по договора за гаранция е уговорено заплащането на възнаграждение в
полза на гаранта в размер на 184 лева, която сума не е включена при формиране на
уговорения в договора за потребителски кредит размер на ГПР от 49,14 %; че
ответникът е изпълнил задължението си да предостави суми по договора за
потребителски кредит на ищеца; че ищецът е върнал на ответника сумата от 500 лева
главница и сумата от 25,36 лева възнаградителна лихва по договора за потребителски
кредит.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
По предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е
да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от
които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е получил процесната сума, надхвърляща чистата
стойност по кредита, без да е имало основание за извършване на престацията /поради
недействителност на договорите/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесните суми, поради което не се дължи
тяхното връщане, респ. да докаже връщане на сумите.
Искът за връщане на сумите, надвишаващи размер на предоставената сума
/„чистата сума“/ по договор за кредит е обоснован с възражения за недействителност
на процесния договор за паричен заем № 4490107 от 20.05.2022 г. поради неправилно
посочен ГПР, който надвишава максималния размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
2
Съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договор за потребителски кредит за нищожен,
длъжникът е задължен да върне единствено чистата стойност на кредита, предвид
което договорни лихви, такси и други възнаграждения по договора за кредит, обявен
за недействителен, следва да бъдат върнати от заемателя като получени без основание.
Видно от приложено като доказателство копие от Решение № 9136 от 31.05.2023
г. по гр.д. 62416/2022 г., СРС, 50 с-в и след служебна справка по делото, ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД е осъден да върне на Райна К. сумата от 158,64 лева –
представляваща платено възнаграждение на гарант при начална липса на основание по
Договор за предоставяне на гаранция №4490107/20.05.2022 г. С посоченото съдебно
решение съдът не се е произнесъл по действителността на договора за паричен заем с
диспозитива на съдебното решение, поради което въпросът дали е налице
недействителност на договора не е разрешен със сила на пресъдено нещо между
страните и следва да се разгледа в мотивите на решението по настоящото дело,
доколкото е обуславящ относно иска по чл. 55 ЗЗД.
Между страните по делото е безспорно сключването на договор за паричен заем
№ 4490107 от 20.05.2022 г. със следните параметри: предоставена заемна сума 500 лв.,
ГПР – 49,14%, размер на възнаградителната лихва – 25,36 лв. и договор за гаранция за
обезпечаване на задълженията по този договор, сключен между Р. Д. К. и „Файненшъл
България“ ЕООД, по който ищцата е заплатила сумата от 184 лв. – възнаграждение по
договора за поръчителство. Същото се установява и от приетия по делото договор за
паричен заем № 4490107 от 20.05.2022 г., като видно от същия е още, че общата
дължима сума по договора е 525,36 лева, платима на 12 броя седмични вноски.
Съдът намира, че процесният договор за паричен заем е във връзка с предоставен
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП, предоставящ кредити по занятие в рамките на своята професионална и
търговска дейност, а доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Както бе посочено по-горе
страните не спорят, че вземането на заемодателя срещу заемателя е обезпечено с
поръчителство предоставено от „Файненшъл България“ ЕООД, вследствие на което
между ищеца и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство
срещу уговорено възнаграждение. По делото не е спорно, че задължението на
кредитополучателя по сключения договор за поръчителство е в размер на 184 лева.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със
свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа
като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на
потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила
3
на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по вписвания –
Търговски регистър, достъпен на https://portal.registryagency.bg/, се установява, че
едноличният собственик на капитала на ответника „Файненшъл България“ ЕООД е
лицето „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, което е и кредитодател по процесния
договор за кредит. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на
§ 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит –
арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.
1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Посоченото определение е транспонирано в българската национална правна
система определение, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити, според което „общи разходи по кредита за потребителя“
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия.
При цялостния анализ на процесното правоотношение е видно, че целта на
сключването на договора за поръчителство не е да се обезпечи реално кредиторът, а да
се създаде още едно парично задължение на кредитополучателя, като се заобиколи
редът за изчисляване на ГПР чрез включване на допълнителни задължения, които
формално не следва да се включват в общите разходи по кредита, но реално
представляват скрита печалба за кредитора. Възнаграждението за предоставяне на
поръчителство не е допълнителна услуга, която е сключена в интерес на длъжника (тъй
като за длъжника е без значение дали при неизпълнение на договора ще е задължен на
4
заемодателя или на поръчителя, който е заплатил неговото задължение), а
представлява такса за учредяване на допълнително обезпечение в полза на
заемодателя, при това в случай на неизпълнение на задълженията на длъжника по
договора за заем, гарантът (по същество поръчителят) ще има право да претендира от
заемателя всички заплатени от него суми по кредита съобразно правилата на чл. 143
ЗЗД, но заедно с това във всички случаи (дори при надлежно изпълнение на
задълженията на длъжника по обезпечения договор за заем) ще получи и
възнаграждение в размер на 36,80 % от размера на предоставената в заем сума.
Дружеството, което обезпечава задължението и дружеството-кредитодател, са
свързани лица, поради което предоставеното поръчителство не обезпечава реално
кредитора и така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради
изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване
вземанията на „Фератум България“ ЕООД по процесния договор за потребителски
заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на
СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Размерът на законната лихва се определя
съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1 от Постановление на МС № 426 от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, съгласно които размерът на законната лихва за просрочени парични
задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Към м. май 2022 г. основният лихвен процент е в размер на 0%, поради което
законната лихва за забава за просрочени парични задължения е 10%, а съответно
максималният размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК е 50%. Видно
е, че ГПР без включена в него възнаграждение за предоставяне на поръчителство е в
размер от 49,14 %, като след прибавяне и на уговореното възнаграждение за
поръчител, която сама по себе си представлява 36,80 % от главницата, то
действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4
ЗПК размер. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по
процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради
5
което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Вписаният в
договора параметър на ГПР не кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК – годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй
като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не
е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този
смисъл са и Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на
ВКС, Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС,
11-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по
описа на СГС, III-Б въззивен състав, Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр.
д. № 8029/2021 г. др.).
Предвид установената недействителност на договора за паричен заем №
449017/20.05.2022 г., всички суми, получени по него от заемодателя, надвишаващи
размер на предоставената главница, са получени без основание и подлежат на
връщане. Между страните е безспорно, че ищецът е заплатил на ответника пълния
размер на главницата от 500 лв. и сумата от 25,36 лв. – за възнаградителна лихва.
Предвид изложеното, искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на неоснователно
заплатени суми по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние
№ 1235351 от 30.01.2023 г., се явява основателен в пълния предявен размер и следва
да бъде уважен.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на
законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената
част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата
по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част - в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. дело №
2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, произнесено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната
лихва върху пъроначално предявения размер от 1 лев следва да бъде присъдена,
считано от подаването на исковата молба, а върху пълния размер от 25,36 лева – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно – 10.09.2025 г.
По разноските:
6
При този изход на спора право за присъждане на разноски има единствено
ищцата. Същата представя доказателства за сторени по делото разноски в размер на 50
лв. платена държавна такса и 480 лева платено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с
решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с
чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор е с ниска правна и фактическа
сложност, като е проведено едно открито съдебно заседание по делото, в което
процесуалният представител на ищцата не се е явил, като освен това не са събирани и
гласни доказателствени средства или експертни заключения. Предвид изложеното
съдът намира, че посоченият в наредбата минимален размер от 400 лева, който следва
да служи като ориентир при определяне на адв. възнаграждение, не е прекомерен. На
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата от общо 530
лева /50 лв. държавна такса и 480 лв. адв. възнаграждение с вкл. ДДС/.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Р.
Д. К., ЕГН ********** сумите, както следва: 25,36 лева на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без основание от ищеца сума по договор за
паричен заем № 4490107 от 20.05.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от
1,00 лев, считано от 22.04.2025 г. до погасяване на задължението и законна лихва
върху сумата от 25,36 лева, считано от 10.09.2025 г. до погасяване на задължението,
както и сумата от 530,00 лева на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по
делото.
7
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8