№ 512
гр. Казанлък, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510103049 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Д. М. М., ЕГН
**********, с адрес: ***, действащ чрез пълномощника си адв. Н. М., съдебен
адрес: *** против „К.“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н. П.П..
Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК
във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за паричен
заем №1144765/10.09.2024г., сключен между ищеца Д. М. М. и „К.“ ООД.
Ищецът твърди, че на 10.09.2024 г. е сключил с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № 1144765, по силата на който е получил в
собственост сумата от 1400.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от
51.00 и ГПР в размер на 64.88%. В договора било уговорено, че заемателят ще
погаси кредита на 11 месечни вноски с размер на погасителната вноска
4x59.50 лв. и 7x235.41лв. с крайна падежна дата 11.08.2025г. Съгласно чл. 5 от
договора за кредит страните се споразумели, че договорът трябва да бъде
обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Поръчителство на едно или
две физически лица, които трябва да отговарят на определени изисквания или
безусловна банкова гаранция. Съгласно чл.11 при неизпълнение на
изискването на чл. 5 от договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 1909.13 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към
падежните вземания по погасителния план.
Ищецът смята, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за
договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната
1
кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11,
ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите
на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.
Твърди, че кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Договорът се явявал нищожен и като сключен при
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1,
във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като
разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че
разписаният в договора ГПР 64.88% излизал извън законоустановените рамки,
съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи
кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание била
нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни
условия, препятстващи изпълнението. Това създавало предпоставки
кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази
неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна
функция и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22
във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното
съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени
елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална
недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици
по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата
стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като
противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по
смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща
изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Договореният фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 51.00% се явявал прекомерно висок, като
договорката за лихва се явявала нищожна поради прекомерност, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва. Максималният размер на
договорната лихва (била възнаградителна или за забава) бил ограничен винаги
от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК, касаеща добрите нрави. Така, според
ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използвал се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Прието било, че противно на добрите нрави
било да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва била в
2
годишен размер 51.00%. За сравнение, законната лихва по чл.86 ЗЗД била 10%
на година/месец септември 2024г. надбавката е била 3.54%/. Уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор надвишавала над 3 пъти
законната лихва. Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната
лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явявало
противно на добрите нрави, тъй като се получавало неравноправно третиране
на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота.
Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен
противоречала на справедливостта, и се явявала нищожна. След като тази
уговорка била нищожна, кредиторът не можел да я ползва за правно
основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред.
Размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея би
следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на
поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита лихва. Вземането по
чл. 11 от потребителския договор имало характера на възнаградителна лихва,
а не на неустойка, тъй като не притежавало присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. I ЗПК разходите за
обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си
гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства
чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция. Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. Счита, че уговорената
възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При
сключване на договора потребителят не можел да прецени обхвата на поетото
от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи
цена на кредита в размер на 51.00 %. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на
заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и
разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв
е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че
нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по
чл. 11 от процесния договор. Според трайната съдебна практика на ВКС и
СЕС, дадена клауза можела да бъде определена като неравноправна, ако не е
съставена на ясен и разбираем език. Не били изпълнени изискванията на чл.11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът е следвало да включи в
договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на
правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9,
се налагал изводът, че под "условия за прилагане" се има предвид
предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в
3
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да
става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при
отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по
някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са
анюитетни или са намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение
ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът, вписвайки в
контракта ГПР от 64.88%, заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на
уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, ЗПК. Поради
от
неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за
ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 223ПК.
нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II,
ал.1,т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. I ЗПК. Вземането по чл. 11 от
процесния договор не съставлявал неустойка, на което основание включването
му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК.
Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е.
договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно
повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в
размер на 51.00 %, без в него да е включена скритата лихва по чл. 11(1) от
договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 64.88%.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. I ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволявала да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор,
кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формирал посочения в договора
ГПР, което от своя страна нарушавало основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на
ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни
ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула
за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
4
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е
спазена разпоредбата на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало да се
посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от
ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна
на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да
изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи
параметри.
Съгласно процесния договор неустойката се дължала при неизпълнение
на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по
договора и се простирало независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, поради което съставлявало типичен пример за
неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите,
компенсирани с тази неустойка, не били съизмерими нито с положителен,
нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и
единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния
риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция доколкото е
уговорено, че се дължи в тридневен срок след сключване на договора. Законът
в чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици при непредоставяне
на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени
облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В
процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на
правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което
разкривало целта му- да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка“. Ищецът твърди, че
съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влечала
нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една
от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор,
5
който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него било
въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Предвид на това, в
случая не била приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия
договор.
Ищцовата страна моли съда да постанови решение, с което да прогласи
за нищожен Договор за паричен заем № 1144765/10.09.2024г. на осн. чл.26,
ал.1 пр. 1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със
закона.
В срока по чл.131 ГПК e постъпил писмен отговор от ответника.
Ответникът „К.“ ООД чрез процесуалния си представител адв. Х.М. счита, че
подадената искова молба е изцяло неоснователна. Неоснователни били
претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за
кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Не била
налице недействителност по смисъла на ЗПК. Счита, че на основание чл. 26,
ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала
недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и
без нея. Настоящият случай бил такъв. Неустоечната клауза не била част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приемела за нищожна,
то същата щяла се счита изначално за неуредена между страните, респективно
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена
в ГПР, били неоснователни. Валидността на договора за кредит произтичал от
това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени
в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и
ал. 2 ЗПК Клаузата, с която била определена и приложимата лихва по
кредита, била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език.
Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху
предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на
договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора. Така
Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. ,ТК. В
процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и
била посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва
във всяка една анюитетна вноска била изрично описана в Погасителния план.
6
Лихвата била ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се
създавало никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се
задължавал да плати по кредита. При фиксирания лихвен процент
аргументите за негова недействителност поради липса на посочване на
предпоставките, при които се прилага били напълно несъстоятелни. Освен
това, в процесния договор ясно било посочено как се начислява лихвата - чл.
3, ал. 5. Предвид това изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК били напълно несъстоятелни. По отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички закрепени в чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит,
така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът
на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на
МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 67,70 % и ГПР определен в процесния договор в
размер на 64,88 %, било видно, че в случая годишният процент на разходите
не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не
било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не
следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи
ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката
била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай била уговорена като плащане в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка
да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представлявали
цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано
решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно
предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят бил
установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и
кредити по занаят, да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19,
т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния
7
процент на разходите се определяли общите разходи по кредита за
потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за
неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция
била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на
изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Освен че
неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете
страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Двете понятия не бивало
да се смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция.
Разходите, които се включвали в ГПР, били такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно
ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и
само в случай, че заемополучателят не предложел обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя била разсрочена на вноски, които можела да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът бил внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора
била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване,
като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана
било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно били
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Неверни били твърденията, че неустойката
представлява „възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
8
Същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от
нея ще се плаща на падежите по договора, не водела до превръщането й в
лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя
задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и
лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК. По отношение на действителността на лихвата по договора -
Възнаградителната лихва била възнаграждение/цена, която се дължала за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за
целия срок на договора, като при това обстоятелство "К." ООД, ЕИК *** не
си запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а нямало да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен
размер. По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-
благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейския формуляр били
посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който бил неразделна част от Договора, включвал пълна
и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлявала
главница и каква лихва. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. На
първо място, доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по
договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и
основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно
уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
9
на договора, не можел да намери основание нито в закона, нито в правната
доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявал за всеки
отделен случай като меродавна за преценката била конкретната фактическа
обстановка. Те не представлявали конкретни правила, а морални принципи,
поради това изводът, че са нарушени не можел да бъде изведен като
императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна
стойност. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона
бил установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване
на договора бил 67,70%. От това следвало, че максималният възможен размер
на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. В същия
смисъл била и актуалната съдебна практика - Решение № 50086 от 21,12.2023
г. на ВКС по т. д, № 1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от 12,07.2023 г.
на PC - Пловдив по гр. д. № 1056/2023 г.; Решение № 1498 от 18.12.2023 г. на
ОС - Варна по в. гр. д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от 22.03.2023 г. на
ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 2206/2022 г,; Решение № 892 от 25.09.2023 г, по
гр. д. № 5427/2022 г. на Районен Съд - Перник; Решение № 181 от 15.01.2024 г.
по гр, д. № 2362/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 199 От
15.01.2024 г. по гр. д. № 1837/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново;
Решение № 377 от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 288/2024 г. на Окръжен Съд -
Бургас; Определение № 1099 от 24.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 425/2024 г. на
Окръжен Съд - Бургас и мн. Други. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването
му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да
се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри
на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като е имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при
сключването му, както и след това. Изложеното оборвало и твърдението за
заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя в сочения от
ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от
него и това недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включвал
неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда
10
относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят бил наясно още
преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи
кредита щял дължи и неустойка. Гореизложеното обосновавало и
действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се
нарушавал и заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неоснователни били и аргументите
за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността
на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на искането
за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК
предвиждал единствено административнонаказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите
си. Последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се
уговаря неустойка. Оспорената неустойка била действителна. Оспорената от
ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения
при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която
не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на
страните: „К.“ ООД предоставило паричен заем срещу обезпечение, а
кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по
волята на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за
кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт
под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели
14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което бил получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността
за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на
11
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се бил възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не
е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето
на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Очевидно било, че същият се договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Индиция за недобросъвестност от страна на потребителя било и
обстоятелството, че процесният кредит бил изтеглен 2 месеца преди
образуването на настоящото дело, а към момента ищецът не бил извършвал
никакви плащания по договора. Ясно било, че се цели да се ползва безлихвен
кредит и едновременно с това ответното дружество да бъде осъдено на
съдебно-деловодни разноски. Нямало как в случая да се твърди противоречие
на договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе
причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правело за всеки конкретен случай, както задължава
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. N° 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01,2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVr. о., ГК, че в
разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не бил налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на
12
процесния договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което
да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем,
въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва
да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът
има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато
договорената неустойка била компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ
26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г„ III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г, по гр.д. № 698/2009 г„ II ГО. НА ВКС и др/. Не било налице
неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за нищожност на процесната клауза
за неустойка, изложени в исковата молба били неоснователни. Клаузите на
договора, включително оспорените, не били във вреда на потребителя,
отговаряли на изискването за добросъвестност и не водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно
с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и
точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е
била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му.
В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размерът на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора
изчерпателно били посочени компонентите на всяка една възможна вноска,
както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде
дадено. В самия договор били посочени условията за предоставяне на
обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката били фиксирани и
ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително
13
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се
задължава. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължала
били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това било изключено ищецът да не бил предварително
наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Затова всички твърдения
за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит
били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора били съставени
на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и
последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора,
който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Ответната страна твърди, че процесиите клаузи напълно отговаряли на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т.
75.На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на
14
договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че през 2024 г. ищецът е
сключил общо 2 договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка
при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на 2 договора за
идентични кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената в
настоящото производство уговорка, опровергавала твърденията на ищеца, тъй
като: по отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрав - вместо да упражни някое
от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия
договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива бил сключил още един договор с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят
бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на
неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това
изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка
ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе
искове за недействителност. Това било в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Ако целта не е била такава, то потребителят
щял да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 2 при
същите условия, в който случай щял да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а
впоследствие е образувал съдебно дело, водело до пълна неоснователност на
претенциите за нищожност. Отделно от недобросъвестността на
кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод, че било
налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора,
тъй като ищецът бил ползвал многократно един вид кредитен продукт,
респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки
отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се
обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки. В същия смисъл била и цитираната по-долу
15
съдебна практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в която
потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това
опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за
справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя. По отношение на
твърденията за заблуждаваща търговска практика – същата представлявала
такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да
сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай,
кредитополучателят по своя инициатива се задължил 2 пъти с уговорката за
плащане на неустойка на ответното дружество, в случай че не предостави
обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани след като клаузата за
неустойка от предходния е породила действието си. Това на самостоятелно
основание опровергавало твърдението на ищеца за заблуда в условията на
предоставените му кредитни услуги. По отношение на твърдението за
неравноправност. Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база 2-те договора за
кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични
кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо
място винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързвал
потребителят, му давали достатъчно ясна и точна информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС правел преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В случая не би могла да е
налице липса на индивидуално договаряне на процесиите клаузи, както и
липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност
да не се задължава с тях, но сам избирал да направи обратното. Още при
сключване на първия договор потребителят бил информиран за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително - да връща заемната сума
при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като имал
право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и
неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след
еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново бил избрал
16
същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение било
повтаряно до сключването на 2 идентични договора. От тук било явно, че в
случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало
неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемали с тях. Така
Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.: Решение №
265416 от 13,08,2021 г, на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т.
57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело С-
186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Вапса Romeneasca SA).
Моли съда да се произнесе с решение, с което да отхвърли предявените
от Д. М. М., ЕГН **********, претенции като неоснователни. Моли да бъдат
присъдени направените по делото разноски и адвокатски хонорар.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор за потребителски
кредит №1144765/10.09.2024г., с който на ищецът е предоставен паричен заем
в размер 1400,00 лв. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на
51 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 64,88 %.
От условията на договора за кредит е видно, че на 10.09.2024 г. пълният
размер на кредита е усвоен незабавно със сключването му.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
Договор за потребителски кредит №1144765/10.09.2024г. е сключен при
следните условия: фиксираният лихвен процент - 51 %, годишен процент на
разходите /ГПР/ - 64,88 %. Експертизата е установила, че при калкулиране на
ГПР по процесния договор в размера от 64,88 % е включен само разхода за
редовни лихви, изчислени при договорения фиксиран лихвен процент в
размер на 51 %. Ако при калкулиране на ГПР се включи възнаграждението по
чл. 11 от Договора, то същия ще бъде 969,87 %.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит
№1144765/10.09.2024г., с който на ищецът е предоставен паричен заем в
размер 1400,00 лв. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на 51
%, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 64,88 %. От
условията на договора за кредит е видно, че на 10.09.2024 г. пълният размер на
кредита е усвоен незабавно със сключването му.
17
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищеца
основания за нищожност на договора за паричен заем, които следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване по делото.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания.
Ищецът оспорва действителността договора за потребителски кредит и при
условията на евентуалност отделни клаузи на договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 64,88 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
18
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начислените неустойки, чиито размер
е близък до размера на отпуснатия паричен заем. По този начин се нарушава и
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля допустимия
петкратен размер на законната лихва. Видно от приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза при положение, че се включи
възнаграждението по чл. 11, ал.1 от Договора, ГПР ще бъде 969,87 %.
Клаузата на чл. 3, ал.1, т. 7 от договора, предвиждаща годишен лихвен
процент в размер на 51% (възнаградителната лихва) е нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19
ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната
лихва не е включено вземането по чл. 11, ал.1 от договора (неустойка в случай
на непредоставяне на обезпечение), което е довело до неточно посочване на
действителния размер на лихвата и така ищецът-потребител не е могъл да
прецени реалните икономическите последици от сключването на договора за
потребителски кредит. Вземането по чл. 11, ал.1 от договора е следвало да
бъде включено при изчисляването на възнаградителната лихва по чл. 3, ал.1, т.
7 от договора, тъй като по своята същност представлява не неустойка, а
допълнително възнаграждение на кредитодателя. Основното задължение на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение.
Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора резултат.
19
Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези
задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо
от своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и
плащане на възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Така
уговорената клауза за неустойка не мотивира кредитополучателя да изпълни
задълженията си по договора за кредит, нито обезщетява кредитора при такова
неизпълнение – т. е. няма присъщите за неустойката обезпечителна и
обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни парични
задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито
начисляване на допълнително възнаграждение за кредитодателя. Уговорената
неустойка всъщност представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, и клаузата на чл. 3, ал.1, т. 5 от договора, посочваща
ГПР в размер на 64,88 %. Това е така, защото в размера на ГПР не е включено
вземането по чл. 11, ал.1 от Договора (неустойка в случай на непредоставяне
на обезпечение), което е довело до неточно посочване на действителния
размер на ГПР и така ищецът-потребител не е могъл да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 11, ал.1 от Договора е следвало да бъде включено
при изчисляването на ГПР по чл. 3, ал.1, т. 7 от договора, тъй като по своята
същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК).
В случая в ГПР е следвало да бъде включено задължението по чл.11, ал.1 от
договора, тъй като същото не представлява неустойка, а възнаграждение за
20
кредитодателя (по изложени по-горе съображения), тоест разход по кредита.
Клаузата на чл. 3, ал.1, т. 7 от договора е нищожна и на основание чл.
21 ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С непосочването на действителния ГПР ответното дружество е
целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство.
Ищецът е представил Договор за правна защита и съдействие от
18.11.2024 г., сключен между него и адв. Н. М.. Стойността на адвокатското
възнаграждение, определено в договора е в размер на 649,50 лв.
Неоснователни се явяват възраженията на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Същото е определено към визирания в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимум.
При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати
съответно сумата от 1172,86 лв., включваща 151,80 лв. за дължима държавна
такса, 679,50 лв. за адвокатско възнаграждение и 341,56 лв. за възнаграждение
на вещото лице по назначената по делото съдебносчетоводна експертиза,
които следва да бъдат заплатени на ищеца.
Отделно ответникът следва да заплати по сметка на Районен съд –
Казанлък сумата от 2,30 лв., представляваща такса за възпроизвеждане на
21
електронни изявления по реда на чл. 102з ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит
№1144765/10.09.2024г., сключен между Д. М. М., ЕГН **********, с адрес:
*** и „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от управителя Н. П.П..
ОСЪЖДА „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н. П.П., да заплати на Д. М. М., ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата в размер на 1172,86 лв. представляващи
направените в настоящото производство разноски.
ОСЪЖДА „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н. П.П., да заплати по сметка на Районен
съд – Казанлък сумата от 2,30 лв., представляваща такса за възпроизвеждане
на електронни изявления по реда на чл. 102з ГПК, както и 5,00 лв. (пет лева),
представляваща държавна такса при служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
22