Р Е Ш Е
Н И Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№……………. Гр.София, 14.04.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в
открито съдебно заседание на
четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при участието на секретаря
Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело №
13860 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК
Съдът е
сезиран с жалба, подадена от „Ч.Р.Б.“ АД срещу решение № 449435 от 12.07.2018г.
, постановено по гр.дело № 27777 /
2017г. на СРС, 138 състав, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.55,ал.1, предл.3 от ЗЗД на ЕТ „М.Г.“ с ЕИК ******** - сумата от 1 689,11лв., като платена на
отпаднало основание цена за достъп до
електроразпределителната мрежа, поддържана от
„Чез Разпределение“ АД за периода м.09.2012г.- м.10.2013г. в резултат на отмяната на Решение № Ц-33/
14.09.2012г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва от 03.05.2017г.- до
окончателното изплащане, както и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК - сумата от
415,81лв.- разноски по делото.
Въззивникът „Ч.Р.Б.“ АД
, заявява искане за отмяна на обжалваното решение като постановено в нарушение
на процесуалните правила, на материално-правните норми, включително и тези на
общностното право на ЕС и като неправилно. Поддържа, че сключеният между него и
ищеца договор е възмезден, както и че по делото липсва спор относно
изпълнението на неговото договорно задължение – за предоставяне на достъп до
електроразпределителната мрежа на ищеца. При така доказания факт на предоставената
на ищеца услуга по договора, ответникът
поддържа, че заплатената от ищеца цена не е без основание, тъй като такова
е налице. Счита, че липсата на
определена пределна цена от КЕВР /с предходно наименование ДКЕВР/ не може да
бъде приравнена на липсата на цена и на липса на задължение за плащането й. Твърди,
че основанието за плащане на процесните суми е договорът за използване на
мрежата, както и самата размяна на две насрещни престации /услуга и пари/; че е
допустимо страните да договорят цена; че отпадането на административния елемент
с оглед отмяната на решението на КЕВР за определяне размера на цената на достъп
не води до отпадане на самия договор като основание и не променя възмездния му
характер. Възразява, че решението на КЕВР утвърждава само цените като пределни,
а страните по договора разполагат със свободата да договарят тези цени в
рамките до пълния пределен размер. Излага доводи, че в настоящата хипотеза на либерализиран пазар
на енергийни услуги липсата на пределна цена, определена от КЕВР не означава
липса на цена за достъп и на задължение за плащането. С изложените доводи въззивникът- ответник
мотивира искането си за отмяна на
обжалваното решение и вместо него– постановяването на друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. При условията на
евентуалност- заявява евентуално ввъзражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.
Въззиваемата страна,
ЕТ „М.Г.“ с
ЕИК ******** заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение , като законосъобразно и правилно по
съображения, подробно развити в депозирания в срока по чл.263,ал.1 от ГПК
писмен отговор. Поддържа, че решението на първата инстанция е постановено в
съответствие със законовите норми и задължителната практика на ВКС. Претендира
присъждане на разноските по делото, направени във въззивното производство.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите
на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок от легитимирано
лице, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269,
предл.1 ГПК настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен съгласно нормата на чл.269, предл.2 ГПК.
Ищецът ЕТ „М.Г.“ с ЕИК ******** претендира
осъждане на ответника да му върне исковата сума от 1 689,11лв., заплатена от
него в качеството му на
производител на електроенергия от възобновяеми източници – ВЕЦ „Мактиди“,
находяща се в землището на гр.Монтана, м.“Мало поле“ - на ответника за периода м.09.2012г.-м.10.2013г.
като такса за достъп до преносната и електроразпределителната мрежа по временни
цени, определени с Решение №
Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, поради отпадане на правното основание за плащането,
произтичащо от отмяната с обратна сила на решението на ДКЕВР с решение на ВАС №
14358/ 31.10.2013г. и решение № 13906/ 24.10.2013г. по адм.дело № 8022/2013г. на
5-чл.състав. Претендира присъждане на
законната лихва върху горепосочената сума от датата на предявяване на ИМ – до
окончателното заплащане и разноските по
делото.
С
оглед твърденията на ищеца настоящият съдебен състав намира, че е сезиран с искова претенция с правно
основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Исковата
претенция е оспорена от ответника с
възраженията, поддържани от него и във въззивното производство, а
именно, че цената за достъп е заплатена от ищеца при наличие на правно
основание за това- за предоставената услуга – достъп до
електроразпределителната мрежа, в рамките на валидно съществуващо между
страните правоотношение, което е възмездно.
С
обжалваното решение исковата претенция по чл.55,ал.1, предл.3 от ЗЗД е уважена
в пълния предявен размер на сумата от 1 689,11лв. като доказана и основателна.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на СРС, с които е обоснована
основателността на иска с правно основание чл.55,ал.1, предл.3 от ЗЗД. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК – препраща към
тях. В допълнение на мотивите на първоинстанционния съд и във връзка с
доводите, заявени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема
следното:
По иска с правно основание чл.55,ал.1, предл.3 от ЗЗД:
Между страните няма спор и от
писмените доказателства по делото се установява, че ищцовото дружество е било
производител на електроенергия от възобновяем източник- ВЕЦ „Мактиди“, с инсталирана
мощност под 10 МВт, находящ се в землището на гр.Монтана, м.“Мало поле“, ПИ 000151, а ответникът е лицензиран оператор
на електроразпределителната мрежа в
района на централата. На 26.10.2006г.
между ищеца и ответника е сключен договор за присъединяване на обекта на ищеца
към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение-Плевен“ АД- клон
Монтана, с който ответното дружество се задължава да присъедини обекта на ищеца
към електроразпределителната мрежа, срещу насрещното задължение на ищеца да
заплати цената на присъединяването. Между страните по делото няма спор, че са били
обвързани и от договорно правоотношение, в рамките на което ответникът е поел
задължението да осигурява на ищеца достъп до електроразпределителната мрежа,
срещу насрещното задължение на ищеца да заплаща цената за достъп, определена и
утвърдена от ДКЕВР по реда на чл.30,ал.1,т.10 и т.13 от ЗЕ. Няма спор, че през
исковия период от ответника е бил предоставян достъп на ищеца до
електроразпределителната мрежа.
За
процесния период м.09.2012г. – м.10.2013г.
от страна на ответника „Ч.Р.Б.” АД са
издадени 10 фактури на обща стойност
исковата сума от 1 689,11лв. / с
включен ДДС/ , представляваща временна цена за достъп по преносната и разпределителната
мрежа /по 5,62 лева за 1000 кWh./. Между страните по делото няма спор, че
исковата сума е заплатена от ищеца на ответното електроразпределителното
дружество.
Между
страните по делото няма спор, че с
Решение № Ц-033/14.09.2012г. на ДКЕВР са
определени временните цени за достъп по преносната и разпределителната мрежа,
както и че това решение е отменено с влезли в сила решения на ВАС /Раздел ХІ- т.7, касаещ процесната ВЕЦ , е
отменен с решение на ВАС № 6145/ 08.05.2013г. по адм.дело № 12855/ 2012г.,
потвърдено с окончателно решение № 13230/ 14.10.2013г. по адм.д. № 9429/2013г. на 5-чл. състав на ВАС/.
Между страните не се спори, че с последващо
решение № Ц-6/13.03.2014г. на ДКЕВР са
утвърдени, считано от 13.03.2014г.,
окончателни цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа, дължими от производителите, като с т.ІІІ е
постановено, че на „Ч.Р.Б.” АД цената за достъп до електроразпределителната
мрежа за производители на ел.енергия, произведена от възобновяеми източници,
която са изкупува по преференциални цени, е 0,00 лева/ МВтч. С решение № 5353/ 28.07.2015г. по адм.дело №
3947/2015г. на Административен съд-София-град, Решение № Ц-6/ 13.03.2014г. е отменено.
На настоящият съдебен състав е служебно известен фактът, че решението на
Адм.съд- София –град е потвърдено с окончателно влязло в сила решение на ВАС
№7278 от 16.06.2016г. по адм.дело №12287/2015г.
При
така установените фактически обстоятелства, за които между страните по делото
няма спор, съдът от правна страна приема следното:
Единственият
и основен спорен между страните по делото въпрос в първата инстанция и настоящото въззивно производство е правен и
той е -какво е основанието за плащане на процесната сума- решението на ДКЕВР
или договорът, сключен между страните, който ги обвързва валидно и към датата
на приключване на устните състезания по делото, и ако се приеме, че е
решението- какво е действието на решението на ВАС, с което се отменя решението
на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа за производители на ел.енергия, произведена от
възобновяеми източници, респ. отпаднало ли е основанието за плащане на цената с
обратна сила.
Настоящият
съдебен състав приема, че производството и пазарът на електрическа енергия,
включително дейността по
ценообразуване на произведената
ел.енергия, както и дейностите по преноса и доставката й до крайните потребители,
са предмет на административно регулиране, целящо защита на националния и
обществен интерес и ограничаващо в значителна степен договорната свобода и
самостоятелност на страните. Изключително правомощие да определя цените на ел.енергията, както и цените за
присъединяване към електропреносната и
електроразпределителната мрежа, достъп и пренос на ел.енергия, е предоставено
по силата на чл.30, ал.1, т.11, т.12 и т.13 Закона за енергетиката - на ДКЕВР
/сега КЕВР/, като единственото изключение от принципа на държавно регулиране е
хипотезата на ал.2 на чл.30 - при установяване
наличието на конкуренция, която създава предпоставки за свободно
договаряне на цените при пазарни условия за съответната дейност в
енергетиката. Регулирането на
ценообразуването на достъпа и преноса на ел.енергия с императивни правни норми
изключва възможността за свободно договаряне на цените между страните, поради
което всяка договорна клауза противоречаща на решението на ДКЕВР би била
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона. Конкретният размер на цените се
определя от ДКЕВР с решение,
представляващо индивидуален административен акт, като съгласно чл.32, ал.4 ЗЕ
комисията може да определя и временни цени за достъп, пренос и разпределение,
както и да взема решения за подходящи компенсаторни мерки, ако окончателните
цени се отклоняват от временните.
Определената
от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа
става част от договорното правоотношение между страните /производител на
ел.енергия и електроразпределително предприятие/, възникнало по реда на чл.84,
ал.2, вр. с чл.104 ЗЕ, като решението на ДКЕВР има конститутивно действие и е
предпоставка за възникване на вземането на разпределителното предприятие за
конкретно възнаграждение за достъп.
Доколкото правоотношението между страните възниква от смесен фактически състав- договор
и индивидуален административен акт /ИАА/,
с отмяната на ИАА отпада с обратна сила и основанието за плащане на
цената. Съдебното решение, с което е отменено като незаконосъобразно решението
на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп , има конститутивно действие
и то настъпва с обратна сила по отношение на всички лица /чл.177, ал.1 и
чл.183 АПК/, поради което отпада с
обратна сила и основанието за начисляване в тежест на ищеца като производител
на електроенергия от възобновяем източник на цена за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа. В този смисъл е и константната и задължителна
за настоящия съдебен състав практика : постановените по реда на чл.290 от ГПК -
решение №155 от 11.01.2016г. по т.д.№2611/2014г. На ВКС, ІІ Т.О.; решение №164
от 04.10.2016г. на ВКС по т.д.№160/2016г., І Т.О., ТК , решение № 191/
04.01.2017г. по т.д.№ 2457/2015г. на ІІ ТО на ВКС , решение № 3/ 15.05.2017г. по т.д.№
3121/2015г. на І ТО на ВКС, решение № 80/ 26.07.2019г. по т.дело № 2432/2016г.
на ІІ ТО на ВКС и др./.
Ирелевантно
за изхода на спора по настоящия казус е
постановяването на последващо решение № Ц-6/13.03.2014г. на ДКЕВР за
определяне на окончателните цени на достъп, както и решението на ВАС за
неговата отмяна. Касае за нов ИАА, който представлява ново основание за заплащане на възнаграждение
за достъп, който нов ИАА не валидира отмененото Решение №Ц-033/14.09.2012г.
на ДКЕВР.
При предявен иск на основание чл.55, ал.1,
пр.3 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи плащането на процесната сума, а в
тежест на ответника е да докаже валидно правно основание за това плащане. По
отношение на плащането на сумата липсва правен спор, като от доказателствата по
делото се установява по
категоричен начин отпадането в обратна
сила на ИАА - елемент от смесения фактически
състав, представляващ основанието за това плащане.
С
оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира за неоснователни
възраженията на въззивника, че се установява наличие на годно правно основание
за плащане от ищеца на процесната сума, както и
доводите му във връзка с приложението на чл.326, ал.2 ТЗ, на чл.81 и
чл.82 ЗЗД , и на чл.88 ЗЗД. В конкретната хипотеза цитираните норми на ЗЗД са неприложими, тъй като нито се
твърди, нито се установява неизпълнение на договорни задължения или разваляне
на валидно сключен между страните договор.
Както вече бе посочено по-горе в мотивите, в конкретния случай
съществуващото между страните облигационно правоотношение е възникнало от смесен фактически състав, като с отмяната с обратна сила на един от
елементите на този състав, представляващ индивидуален административен акт с
предварително изпълнение, е отпаднало и основанието за плащането на процесната
сума. Не е налице основание за прилагане на нормата на чл.326, ал.2 ТЗ, тъй като тя е приложима
само в хипотезите на договор за
търговска продажба, при който определянето на цената или на начина, по
който ще бъде формирана е предоставено изцяло на договорната свобода на страните.
Само в тази хипотеза и при липса в договора на изрична клауза за цена, на
основание чл.326, ал.2 ТЗ се приема, че страните са се съгласили с цената,
която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид
стоки при подобни условия. В конкретната хипотеза определянето на цената е
извън властта на страните, а по силата
на закона е в правомощията на ДКЕВР. Неоснователно се явява заявеното в тази
връзка възражение на ответника, че административният орган определя само
пределният размер на цената, а страните разполагат с договорна свобода да
договорят конкретния размер в рамките на този предел. Нормата на чл.36“а“,ал.2
от ЗЕ, на която се позовава въззивникът-ответник , следва да бъде тълкувана при
приложението й във връзка с ал.1 на същата разпоредба, като изводът от систематичното
тълкуване на тези две норми е, че ответникът е този който предлага цената на
административния орган /а не я договаря с ищеца/, а административния орган я утвърждава като пределна цена, поради което
и цената се явява регулирана, а не договаряна.
Що се отнася до нормата на пар.197 от ПЗР на ЗЕ, то тя не установява
твърдяното от ответника „договаряне на цената“, а определя срок за сключване на
договори между производителите на ел.енергия и ответника.
С
оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно и
правилно с обжалваното решение искът по чл.55,ал.1, предл.3 е уважен като
основателен.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция напълно
съвпадат с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а жалбата срещу него-оставена без уважение, като неоснователна.
При горния
изход на делото и на основания чл.78,ал.1 от ГПК , въззивникът-ответник дължи
на въззиваямия - ищец направените по делото разноски пред въззивната инстанция
в размер на 348,24лв.-адвокатско
възнаграждение. Настоящият съдебен
състав намира за неоснователно заявеното от въззивника възражение по чл.78,ал.5
от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
въззиваемото дружество, тъй като то е в рамките на минималния размер по
чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 449435 от 12.07.2018г. ,
постановено по гр.дело № 27777 /
2017г. на СРС, 138 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК********да заплати на ЕТ „М.Г.“ с ЕИК ********,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК -
сумата от 348,24лв.- разноски по делото
за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/