РЕШЕНИЕ
№ 2475
гр. Варна, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на шести
юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина Колева
при участието на секретаря Ани Люб. Динкова
като разгледа докладваното от Христина Колева Гражданско дело №
20243110102853 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от Й. Л. Л., ЕГН **********,
адрес: ********** срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК **********, адрес на управление:
************* в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ************ сключен
между Й. Л. Л. и „Ф.Б.“ ЕООД, а в условията на евентуалност на чл. 5 от Договора за
паричен заем № ************
Твърди се в исковата молба, че между ищеца и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен
Договор за паричен заем № ************ по силата на който на ищеца е предоставена сума
в размер на 2500 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 35.00 % и ГПР в размер на
49.66 % със срок на кредита от 18 месечни вноски. Съгласно чл. 5 от Договора ищецът
следвало да сключи Договор за гаранция с дружеството „MULTITUDE BANK p.l.c“ с цел
обезпечаване на сключения договор за заем, като по договора за гаранция ищецът следвало
да заплати сумата от 2525.00 лева. Счита сключения договор за потребителски кредит за
нищожен поради неспазване на изискването за посочване на правилен размер на ГПР - на
осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК. Излага
се, че в договора за предоставяне на потребителски кредит от 02.08.2023г., сключен с
ответника, е посочен годишен лихвен процент, но липсват условия за прилагането му. В
договора следвало да бъдат индивидуализирани подробно предвидените да се дължат
главница, договорна лихва и такса гарант с оглед тяхната периодичност. Посочва се също
така, че договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Излага, че
таксата гарант е следвало да се включи в ГПР. В договора общата сума, която е посочено, че
следва да бъде върната, е сумата от 3375 лева, включваща отпуснатия кредит и 875 лева –
лихва, при лихвен процент 35.00 %. Посочено е също така, че ГПР е 49.66 %, но не било
ясно същият от какво се формира. Сумата в размер на 2525.00 лева представляваща
гаранция, не била включена в ГПР. В случай, че същата бъде включена, ГПР би се увеличил
многократно. Излага, че посочените в договора размери на годишния процент на разходите
и общата сума, дължима от потребителя, не съотвестват на действително уговорените,
предвид което е налице неяснота при определяне на ГПР, водещо до недействителност на
договора на осн. чл. 22 ЗПК. На следващо място посочва, че чл. 5 от договора предвижда
сключването на договор за поръчителтсво като условие за отпускането на кредита.
Посочената клауза според ищеца се явява нищожна като неравноправна на основание чл.
1
143 ЗЗП. Изтъква се, че клаузата не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2
ЗЗП, а е част от стандартни отнапред едностранно изготвени от кредитодателя условия.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Оспорва твърдението на ищеца, че лихвеният процент не бил
коректно посочен в договора, съответно ГПР не бил посочен правилно и надвишавал
размера на законната лихва. Позовава се на чл. 5 ЗПК, съгласно който законов текст преди
потребителят да е обвърлзан от предложение или договор за предоставяне на потребителски
кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за
вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит
посредством представяне на Стандартен европейски формуляр. В случаят такъв бил
предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредит. Лихвеният
процент, съответно ГПР, описан в СЕФ, впоследствие били възпроизведени в процесния
договор за кредит. Излага, че лихвеният процент е посочен като число, съответно не било
възможно същият да бъде променлив. На следващо място се посочва, че към договора за
кредит е приложен погасителен план, в който били описани всики дължими вноски, техните
размери, падежи, съответно размер на главница и лихва. Оспорва твърдението на ищеца, че
договорът е в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК предвид неяснота относно начина на
изчисляване на ГПР. Излага, че ищецът е могъл да обезпечи отпуснатия кредит по различен
начин, включително с поръчителство от избрани от него физически лица. С това обосновава,
че сключването на договора за поръчителство с „Мултитюд Банк“ (Малта) не е
задължително условие за отпускане на кредита. Посочва че посоченият ГПР в Договора за
кредит е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по – висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Изтъква, че ищецът е имал
правото по чл. 29 ЗПК в 14 дневен срок от сключване на договора да се откаже от същия без
задължение за заплащане на обезщетение и неустойка, но не е сторил това, от което може да
се направи обосновано предположение, че е бил изцяло съгласен с клаузата на чл. 5 от
Договора.
В срока за отговор „Ф.Б.“ ЕООД е предявил срещу Й. Л. Л. насрещен иск с правно
основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1188 лева –
непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ************ ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Посочва, че по силата на сключения на 02.08.2023г. договор, кредитодателят предоставил на
ответника сумата от 2 500 лв. Съгласно т. 2 от договора, кредитът следвало да бъде изплатен
на 18 вноски, като към настоящият момент незаплатена била сумата от 1188 лева.
В предоставения срок, ответникът по насрещния иск е депозирал отговор, с който
оспорва претенцията като неоснователна.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните
по делото, че между тях е сключен договор за потребителски кредит № 1277907/02.08.2023
г., както и че за обезпечаване изпълнението по същия, между ищеца и „Multitude Bank p.l.c.“
Малта е сключен договор за гаранция.
По силата на Договор за потребителски кредит № ************ на ищеца е
предоставена сума в размер на 2500 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 35.00 %
- 875 лева и ГПР в размер на 49.66 %, със срок на кредита от 18 месечни вноски. Дата на
първо плащане 01.09.2023г. Краен срок на плащане - 23.01.2025г.. Съгласно чл. 5 от
Договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „MULTITUDE BANK.
Ищецът е сключил Договор за гаранция с дружеството „MULTITUDE BANK p.l.c“ с
цел обезпечаване на сключения договор за заем, като по договора за гаранция ищецът
следвало да заплати сумата от 2525 лева. Таксата за предоставяне на гаранция
/поръчителство/ се изплаща на месечни вноски, в размерите, условията и падежите,
уговорени съгласно погасителен план. Дата на първо плащане 01.09.2023г. Краен срок на
плащане на таксата - 23.01.2025г..
От заключението по допуснатата ССчЕ се установява, че по Договор № 1277907 за
предоставяне на потребителски кредит, ищцата е извършила частично погасяване на
задължението. Общ размер на постъпилата сума по Договора е 1312 лв. От тях: 163.53 лв. са
за главница; 316.50 лв. са за възнаградителна лихва и 831.97 лв. са сума по гаранция. При
2
параметри на договора 2500 лева – размер на кредита, 875 лева – размер на договорната
лихва при лихвен процент 35%, сумата, която следва да бъде върната по договора е 3375 лв.
При определяне на годишния процент на разходите по кредита с тези параметри същия е
равен на 41.19%. При включване на Договор за гаранция(поръчителство) между Multitude
Bank p.I.e. и ищцата и включване на таксата за предоставяне на гаранция в размер на 2525
лв., годишният процент на разходите би бил в размер на 327.47%.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
За успешното провеждане на така предявения главен иск, ищецът следва да установи
наличието на посочените основания за нищожност на договора за потребителски кредит от
02.08.2023 г. - че уговорения ГПР не съответства на действително приложения между
страните. За отблъскване на исковата претенция в тежест на ответника е да установи, че
процесните клаузи са действителни, вкл. изпълнение на задълженията на заемодателя,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне
на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
останалите такси, разходи в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна
печалба, респ. направата на конкретни такива разходи.
Процесният договор за кредит е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл.
9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени
служебно от съда.
При договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните
оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-
714/22 изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително
трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да
поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него ("общият
размер" на кредита според понятието по-горе). В случая няма ясно посочване на
компонентите, от които се формира ГПР (за разлика от ГЛП), а очевидно в него не е
посочено възнаграждението/таксата за гарант.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 1277907/02.08.2023г.,
като страните не спорят, че същият е сключен от разстояние и не се твърдят конкретни
пороци във връзка с подписването му.
Установява се, че със същия ответното дружество предоставило на ищцата заем в
размер на сумата 2500 лева при фиксиран годишен лихвен процент по заема 35.00 %,
годишен процент на разходите – 49.66 %, доколкото в договора изрично е посочено, че ГПР
включва само дължимата договорна лихва, възлизаща в размер на сумата 857 лева.
Кредитополучателят се е задължила да върне същата за срок от 18 месеца. В чл. 5 от
договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Multitude Bank в полза на дружеството, като с одобряването от страна на дружеството на
предоставеното обезпечение, уговорката, свързана с предоставянето му, става неотменима.
Съдържа се клауза, съгласно която потребителят сам е избрал този начин на обезпечение,
като е декларирал, че има право да посочи и физическо лице – поръчител или друго ЮЛ,
което да бъде гарант по договора за кредит, след като бъде одобрено от кредитора.
Пред настоящата инстанция е изслушано заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, на което съставът на съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено,
изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, преценени от експерта с оглед
притежаваните от него специални знания от областта на икономическите науки. Ето защо и
съдът ползва същото за изясняване на делото и изграждане на изводите си относно
правнорелевантните за спора факти.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Л.,
съдът приема за установено по делото, че при ответника е отразено наличието на сключен
договор за поръчителство по договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 2525
лева, платимо разсрочено на 18 вноски. В изпълнение на задълженията си ищцата е
3
заплатила сума в общ размер на 1312 лева. Със същите ответното дружество е погасило
главница по договора за потребителски кредит в размер на 163.53 лева, договорна лихва в
размер на 316.50 лева, а със сумата 831.97 лева е погасено възнаграждение за поръчителство.
Вещото лице е посочило, че действителният ГПР в случая е 41,19 %, а ГЛП – 35 %, а ако
като разход по кредита се включи и възнаграждението, дължимо към поръчителя, ГПР ще
бъде в размер на 327.47 %.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото е предявен и иск за реално изпълнение на процесния договор, а и с оглед
правилото на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на основание за
нищожност на процесния договор с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК,
ВКС. В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да получи
заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е установено, че
за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури поръчител, респ. гарант.
Наред със задълженията по договора за кредит, ответното дружество е начислило и е
изисквало от потребителя да заплаща възнаграждение за гарантиране на задълженията му по
договора за кредит от страна на това одобрено от кредитора дружество, негов партньор.
Начисляването на такова възнаграждение, дължимо наред с възнаградителната лихва и
заплащано в полза на ответника, представлява всъщност скрито възнаграждение за
кредитора. Напълно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение на
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, размерът на ГПР без да се включва това възнаграждение е
различен от посочения в договора и същият възлиза на 41.19 %, а при включване на това
допълнително вземане – 327.47%, поради което действително приложимият ГПР по
договора надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
гореизложеното, съдът намира, че вземането за възнаграждение на гаранта на практика е
получавано и е отишло в полза на кредитора, същото представлява скрито възнаграждение
за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. Следователно и е налице нищожност на
договора на основание чл. 26, ал. 1,пр. 1, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Предявения от
потребителя иск следва да се уважи на заявено основание, като същият се прогласи за
нищожен поради противоречието му с императивни материалноправни норми на закона.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК:
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната
императивна норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност на договора за
потребителски кредит. Както се посочи и по-напред, съдът приема, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби. Цифровото посочване на ГПР не води до изпълнение на
задължението на кредитора, тъй като както се установи разходите, от които се формира, не
са коректно посочени. Основателен е доводът, че целият договор е недействителен, тъй като
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
4
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към годишния процент
на разходите по договор за потребителски кредит. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР
равен на 875 лева, т.е. равен на възнаградителната лихва, за което е посочено, че изразена в
ГЛП е в размер на 35 %. Формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така
посоченият размер не надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според
настоящия състав на съда обаче този размер не отразява действителния процент на
разходите в случая, тъй като същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е
включено начисленото от кредитора възнаграждение, наименовано „такса за предоставяне
на гаранция“ в размер на сумата 2525 лева, при което общият размер на дълга нараства до
сумата 5900 лева /при главница в размер на 2500 лева/ за срок на договора от 18 месеца. Това
вземане също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Както се посочи и по-напред, това възнаграждение всъщност е печалба за кредитора,
надбавка към главницата, доколкото не е установено основание същото да се дължи на друг
субект, а не на кредитора, както и сумите да са напуснали патримониума на дружеството,
още по-малко това да е станало на валидно правно основание. По тези съображения според
настоящия състав начислената от кредитора „такса за гаранция“ трябва да е част от ГПР,
като в случая това законово изискване не е спазено. При това положение се налага извод, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на
договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото
оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора съставлява порок,
изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и или други разходи
по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Доколкото съдът приема, че потребителят
дължи само чистата стойност на кредита. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно
основание иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на
кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по
смисъла на чл. 22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС /решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 50259 от
5
12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение № 50161 от
29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1070/2022 г., II т. о., ТК и др./. Съобразно споделяните и от
настоящия състав разяснения, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Предвид изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса каква е
чистата стойност на сумата, получена от ответницата по насрещните искове, която не е била
погасена от нея до момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата
инстанция.
Установено е по делото, че получената от ищцата сума е в размер на 2500 лева, като
същевременно тя е заплатила на кредитора сума в размер на общо 1312 лева. Следователно
и предявеният от дружеството насрещен иск следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода от спора разноски се дължат на първоначалния ищец на основание чл.
78, ал. 1 т ГПК, като не му се следват такива и в качеството му на ответник по насрещния
иск. Същият е извършил разноски, както следва: в размер на 100 лева за държавна такса; 300
лева за депозит за вещо лице и 550 лева за адвокатско възнаграждение.
На ищеца по насрещния иск на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.8 ГПК следва да се
присъди сумата 50 лева заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 100 лева.
Мотивиран от изложеното, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит № ************
сключен между Й. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: ************и „Ф.Б.“ ЕООД,
ЕИК********* седалище и адрес на управление: *************, поради противоречие със
закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА Й. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: ******************* да заплати на
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:**************, сумата от
1188 лева – непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ************
ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба /27.06.2024г./
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК **********, седалище и адрес на управление:
*************** да заплати на Й. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: *******************,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 950 лева.
ОСЪЖДА Й. Л. Л., ЕГН **********, с адрес: ************** да заплати на „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ********************, на
основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.8 ГПК разноските по делото в размер на 150 лева.
6
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7