Решение по КНАХД №2020/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК вр.чл.63в от ЗАНН и е образувано по касационна жалба от И. Д. О., [ЕГН], от [населено място], чрез пълномощника й адв.С. К. от АК – Добрич, против Решение № 931/25.07.2025г по АНД №374/2025г на РС - Варна, 44-ти състав, с което е потвърден Електронен фиш серия К № 4802425, издаден от ОДМВР – Варна, и наложената на жалбоподателката глоба в размер на 400лв. на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.1 т.4 от ЗДвП.

Релевирани са касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, приложим по препращането на чл.63в ал.1 от ЗАНН – неправилно приложение на материалния закон, като се оспорва извода на съда, че давностният срок за ангажиране на отговорността на касаторката не е изтекъл, с изложени подробно мотивирани съображения защо в случая е изтекъл кратния [възраст] срок по чл.80 т.5 от НК. С позоваване на съдебна практика по идентични казуси се настоява за отмяна на обжалваното решение и на ЕФ като незаконосъобразни; претендират се и сторените в производството разноски. В съдебно заседание по същество касаторката не се явява, чрез пълномощника си адв.К. е депозирала писмена молба, с която поддържа изцяло жалбата си на изложените в нея съображения и настоява за уважаването й.

Касационният ответник ОДМВР-Варна чрез процесуалния си представител гл.ю.к.К. Л.-А., с писмени бележки изразява становище за неоснователност на жалбата, съответно – за доказаност и съставомерност на санкционираното с ЕФ нарушение, поради което настоява за отхвърлянето на жалбата и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Участващият в производството представител на Окръжна прокуратура – Варна дава становище за неоснователност на касационната жалба.

 

Касационната инстанция счита жалбата за неоснователна.

 

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие пред него релевантни писмени доказателства, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че на 03.05.2021г в 21:05ч с автоматизирано техническо средство ARH CAM S1 с № [рег. номер] [улица]в посока [улица]до жилищен бл.60 в [жк] било установено движение на л.а. „Ауди А7 Спортбек“ с рег. №СВ **** със скорост от 86 км/ч (след приспадане на допустимата грешка от 3 км/ч), при разрешена скорост от 50 км/ч за населено място. За установеното превишение от 36 км/ч, съставляващо нарушение по чл.21 ал.1 от ЗДвП, на 12.05.2021г против вписания в регистър „КАТ“ собственик на МПС – касаторката И. О., бил издаден процесния ЕФ, с който на осн.чл.189 вр.чл.182 ал.1 т.4 от ЗДвП й е наложена глоба в размер на 400лв. С протокол №199/14.03.2023г ЕФ бил предаден от служители на ОДМВР – Варна на „Български пощи“ ЕАД за връчване; в регистъра „АИС АНД“ на ОДМВР-Варна е отбелязано, че на 06.04.2023г е налична върната обратна разписка от пощенски оператор, която според писмо УРИ №365000-22205/04.03.2025г не е установена в сектор „Пътна полиция“ поради големия обем от преписки.

При така установената фактология от правна страна ВРС приел, че процесният ЕФ съдържа минимално изискуемите за редовността му реквизити по чл.189 ал.4 от ЗДвП и съответства на утвърдения от МВР образец; че от приобщените по делото доказателства е установено, че техническото средство, фиксирало превишената скорост, е от одобрен тип и е било позиционирано именно на мястото, отразено в протокола от използването му; то е функционирало при автоматичен режим и е регистрирало скорост на движение на л.а. от 86 км/ч, с което нарушението е безспорно доказано, а в производството по издаване на ЕФ не са допуснати съществени процесуални нарушения. По аналогичен начин – в протокола за използването на техническото средство се съдържат всички реквизити, обуславящи извод за редовността му, респективно – и за формалната му доказателствена сила. Въз основа на всички събрани в хода на съдебното следствие доказателства въззивният съд приел, че нарушението по чл.21 ал.1 от ЗДвП е законосъобразно заснето и установено с техническото средство, и за същото обосновано и законосъобразно – на осн.чл.189 ал.4 от ЗДвП и Наредба №8121з-532/12.05.2015г (Обн. ДВ бр.36 от 19.05.2015г), е издаден процесния ЕФ. Относно субекта на отговорността въззивният съд е посочил, че безспорно наказаното лице е собственик на л.а., движещ се с превишена скорост, поради което правилно е ангажирана нейната лична отговорност, а и тя не се е възползвала от възможността чл.189 ал.5 от ЗДвП да декларира друго лице, управлявало собствения й л.а. на инкриминираните дата и час. Съдът изложил мотиви, че случаят не е маловажен по см.чл.28 от ЗАНН предвид констатираното превишение на скоростта на движение от 36 км/ч. В заключение съдът коментирал основното възражение на И. О. като приел, че в случая спрямо извършено от О. нарушение не е изтекла абсолютната погасителна давност от четири години и половина, предвид че течението на давностният срок е било прекъснато с действията по изпращане на Е на касаторката. С тези съображения въззивният съд потвърдил ЕФ като правилен и законосъобразен, и присъдил юрисконсултско възнаграждение в полза на АНО.

Касационната инстанция преценява така достигнатите прави изводи като доказателствено обвързани, обосновани и законосъобразни, споделя ги и препраща към тях в хипотезата на чл.221 ал.2 изр.2 от АПК. Възражението на касаторката е неоснователно.

На практика единственото съображение за незаконосъобразност на ЕФ, поддържано както с въззивната, така и с касационната жалба, е това за наличие на обстоятелство, изключващо ангажиране отговорността на О. по см.чл.11 от ЗАНН вр. чл.80 и сл. от НК, а именно – изтекла [възраст] давност от датата на извършване на нарушението 03.05.2021г до датата на връчване на ЕФ 09.01.2025г.

Възражението е неоснователно поради неприложимост на разпоредбата на чл.80 ал.1 т.5 от НК. Тя гласи, че наказателното (съотв. административнаказателното) преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на три години за всички останали случаи, в т.ч. за административните нарушения. В конкретния казус нарушението е извършено на 03.05.2021г, а ЕФ е издаден на 12.05.2021г – т.е. несъмнено административнаказателното преследване е възбудено само девет дни след извършване на нарушението. Новата [възраст] давност, започнала да тече от 13.05.2021г съгл.чл.81 ал.2 изр.2 от НК, е прекъсната през м.03.2023г, когато е направен неуспешен опит за връчване на ЕФ на наказаното лице. От м.април 2023г е започнала да тече нова давност, която е прекъсната с връчване на ЕФ на 09.10.2025г. Съдът в настоящия си състав приема, че предприетите действия за връчване на ЕФ на адресата му несъмнено са насочени към ангажиране на административнонаказателната отговорност на касаторката (посредством узнаването на ЕФ и настъпване на целените с него правни последици), те на самостоятелно основание прекъсва давността. Така, предвид трикратното прекъсване на давността, конкретният казус попада в приложното поле на чл.81 ал.3 от НК, предвиждащ, че независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния член.

Формулирано по различен начин – в случая е налице трикратно прекъсване на давността, започнала да тече от довършване на нарушението на 03.05.2021г, поради което изтичането на кратката [възраст] давност от същата дата няма за резултат изключване на възможността за реализиране на административнонаказателната отговорност по см.чл.80 ал.1 т.5 от НК. Абсолютната давност от 4 години и 6 месеца по чл.81 ал.3 от НК не е изтекла нито към момента на връчване на ЕФ на 09.01.2025г, нито при постановяване на проверяваното решение на ВРС, нито към момента на настоящото произнасяне, поради което изводът на предходната инстанция, че в случая липсва основание за отпадане на отговорността на И. О., съответно – и за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен, е изводим от фактите по делото и е съответен на приложимия материален закон.

Предвид изложеното касационният съд намира, че проверяваното решение на ВРС не е обременено с релевирания касационен порок, а други такива, налагащи неговата ревизия или отмяна, не бяха установени и в кръга на задължителната служебна проверка по реда на чл.218 ал.2 от АПК. Изложеното квалифицира касационната жалба против него като неоснователна и налага отхвърлянето й.

При този изход на спора претенцията на касаторката за присъждане на разноски е неоснователна. Тази на касационния ответник следва да бъде уважена чрез присъждане в тяхна полза на юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 130 лв. на осн.чл.143 ал.3 от АПК вр.чл.37 ал.3 от Закона за правната помощ вр.чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран и съобразно правомощията си по чл.222 ал.1 от АПК, касационният съдебен състав

 

Р Е Ш И :

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 931/25.07.2025г по АНД №374/2025г на РС - Варна, 44-ти състав.

ОСЪЖДА И. Д. О., [ЕГН], от [населено място], да заплати на ОДМВР – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 130 (сто и тридесет) лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.