№ 1632
гр. Велико Търново, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, I СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЯВОР ДАНАИЛОВ
при участието на секретаря ВЕНЕЦИЯ В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ЯВОР ДАНАИЛОВ Гражданско дело №
20254110101499 по описа за 2025 година
Предявени са искове за прогласяване на нищожност на договор за заем от разстояние
№ ****** от **.**.****г. на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. 11 и чл.19, ал.4 от ЗПК,
евентуално нищожност на клаузата на чл.3, ал.2 от договор за заем от разстояние № ******
от **.**.****г. поради противоречието й с добрите нрави, както иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 130 лв. заплатена като неустойка по същия договор без основание.
В исковата молба се твърди, че ищецът В. И. Н. сключил с ответника договор за заем
от разстояние № ****** от **.**.****г. Получил сумата 1500 лв., като с лихва следвало да
върне 1821.78 лв. Счита за нищожен договора и клаузата на чл.3.2 от договора за паричен
заем, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 634.92 лв. за непредставяне на
обезпечение, поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и поради противоречието й с добрите
нрави. В противоречие с чл.19, ал.4 от ЗЗП дължимата неустойка не била включена в ГПР.
Твърди, че като заплатената неустойка от 130 лв. била платена без основание с оглед
нищожната договорна клауза.
Моли съда да прогласи нищожност на договор за заем от разстояние № ****** от
**.**.****г. на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. 11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, евентуално
нищожност на клаузата на чл.3, ал.2 от договор за заем от разстояние № ****** от
**.**.****г. поради противоречието й с добрите нрави, както да осъди ответника на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да му заплати сумата 130 лв., заплатена от него като неустойка
по същия договор без основание, със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Ответникът „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр.София, чрез пълномощника си юрисконсулт
1
А. Г. оспорва иска, като неоснователен и недоказан. Счита, че при сключване на договора за
потребителски кредит били спазени изцяло изискванията на ЗПК и ЗЗП. Ответникът
признава недействителността на клаузата на чл.3 от договора, но счита, че същата не влияе
на действителността на целия договор. Позовавайки се на съдебната практика моли съда да
отхвърли исковете и да му присъди разноските.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата
на страните, приема за установено от фактическа страна следното и достига до следните
прави изводи:
Според представените по делото извлечения от сайта на ответното дружество и
предвид становищата на страните по делото, между тях е сключен договор за заем от
разстояние № ****** от **.**.****г., като по същия кредитодателят предоставя на ищеца
кредит в размер на 1500 лв., с лихва в размер на 321.78 лв., като погасяването му се
извършва на погасителни вноски, по погасителен план към договора, като падежа на
последната дата е 27.7.2025г. Разпоредбата на чл.3.2 от договора за паричен заем, предвижда
заплащането на неустойка в размер на 634.92 лв. за непредставяне на обезпечение.
По делото са представени доказателства за заплатени от ответника на ищеца суми от
общо 1630 лв., от които 1500 лв. за главница и 130 лв. за неустойка по договора за заем.
Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе си, и не влече
нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без нея, съгласно чл.26, ал.4
от ЗЗД. Законът за защита на потребителите урежда изрично неравноправните клаузи, при
наличието на които, само те се явяват нищожни, а не целият договор. Така е и според Закона
за потребителския кредит, където е регламентирано, че при наличие на клаузи от договора,
които предвиждат вземания, надхвърлящи максималния размер на ГПР, именно тези клаузи
и вземания са недействителни, а не целия договор, видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 от ЗПК –
изрично чл.19, ал.5 от ЗПК, според който клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни, а според ал.4 годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК е относимо именно
към разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и касае действителността на клауза, с която се
надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор.
Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде
включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е също въпрос, относим към
действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено
изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК. Аргумент за това се извежда и от
разпоредбата на чл.19, ал.6 от ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи
клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита.
Според съдебната практика на ВКС по тези дела и според правната доктрина, в
2
хипотезата на чл.22 във вр. с чл. 23 от ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал.
4, пр.1 от ЗЗД, тъй като частичната недействителност е уредена с изрична императивна
норма и тя води до извода, че договорът е недействителен само в частта за лихвите, таксите,
разходите и др., но не и в частта за главницата, която продължава да се дължи. Наличието на
заблуждаващи условия и клаузи с нелоялен характер от договора е основание за преценка за
наличие на неравноправност на тези клаузи, което води до нищожност именно на тези
клаузи, а не на договора за кредит като цяло. При предявен иск за нищожност на договора за
кредит или на клауза от такъв, съдът не може служебно да направи проверка дали договорът
не е нищожен и на друго, незаявено от ищцата, основание. По иск за нищожност съдът е
обвързан единствено от заявените от ищеца основания за това и няма правомощия за
служебна преценка, в противен случай би се произнесъл по непредявен иск и решението ще
е недопустимо.
Предвид на изложените мотиви предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД за прогласяване на сключения между страните договор за заем от разстояние № ******
от **.**.****г. за нищожен, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предявеният евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл.3, ал.2 от
договор за заем от разстояние № ****** от **.**.****г. поради противоречието й с добрите
нрави, е основателен. В случая нищожна се явява клаузата на чл.3, ал.2 от договор за заем от
разстояние № ****** от **.**.****г., която е основание за заплащане на неустойка от 634.92
лв., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. След включване на тази
неустойката, ГПР по договора многократно надвишава пет пъти размера на законната
лихва, което в нарушение на добрите нрави и на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. А
според чл.19, ал.5 от ЗПК такива клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Поради това основателен и доказан се явява осъдителният иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на заплатената от ищеца по договора сума от 130 лв. за
неустойка без правно основание – по нищожната клауза на чл.3, ал.2 от договора между
страните.
Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от
ЗА на адвоката на ищеца, е основателно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между страните, като ищецът е оказана безплатна адвокатска помощ – чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА, т.е. че ищецът е материално затруднено лице.
Поради това и ответникът следва да заплати на пълномощника на ищеца адвокат С.
С. Т. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. за оказана правна помощ на ищеца В.В.,
определен съобразно разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА, съобразно фактическа и правна
сложност по делото, цената на исковете и съразмерно с уважените от тях.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца сумата 126.03 лв.
разноски за държавна такса.
На основание чл.78, ал.3 вр. чл.78, ал.8 от ГПК ищецът следва да заплати на
3
ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., съобразно приложения за
това списък и съразмерно с отхвърлените искове.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. И. Н. с ЕГН **********, с адрес за призоваване в
гр.***, ул. *** № ***, против „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н
Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. Балша № 17, ап.1, иск правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД
вр. 11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, за прогласяване на сключения между страните договор за заем от
разстояние № ****** от **.**.****г. за нищожен, като неоснователен и недоказан.
ОБЯВАВА за нищожна клаузата на клаузата на чл.3, ал.2 от договор за заем от
разстояние № ****** от **.**.****г. поради противоречието й с добрите нрави, по
предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от В.
И. Н. с ЕГН **********, с адрес за призоваване в гр.***, ул. *** № ***, против „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. Балша №
17, ап.1.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********,
гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. Балша № 17, ап.1, да заплати на В. И. Н. с ЕГН
**********, с адрес за призоваване в гр.***, ул. *** № ***, сумата 130 лв. /сто и тридесет
лева/, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 11.4.2025г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н Триадица, ж.к.
Иван Вазов, ул. Балша № 17, ап.1, да заплати на В. И. Н. с ЕГН **********, с адрес за
призоваване в гр.***, ул. *** № ***, сумата 126.03 лв. /сто двадесет и шест лева и три
стотинки/ разноски по делото.
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н Триадица, ж.к.
Иван Вазов, ул. Балша № 17, ап.1, да заплати на адвокат С. С. Т. от гр.***, ул. *** № 12,
сумата 300 лв. /триста лева/ за оказана правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА В. И. Н. с ЕГН **********, с адрес за призоваване в гр.***, ул. *** № ***,
да заплати на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н Триадица, ж.к. Иван
Вазов, ул. Балша № 17, ап.1, сумата 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
4