РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.07.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 6977 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № II-55-289012
от 29.11.2019 г., постановено по ГД № 24527 по описа за 2019 г. на Софийски
районен съд (СРС), II ГО, 55 с-в, e признато за
установено по кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, във връзка с чл.
415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че К.Л.Г. дължи на „С.в.“ АД следните
суми, а именно: сумата от 387,75 лв. – главница за потребена вода за периода 28.06.2016 г.
– 25.11.2018 г., за имот – апартамент № 116, находящ се на адрес: гр. София, ж.
к. „******, ведно със законната лихва върху главницата от 07.03.2019 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата на присъдения до
пълния заявен размер от 429,01 лв., която възлиза на 41,26 лв. по фактура от
25.02.2015 г., като неоснователен; сумата от 31,45 лв. – лихва за забава за периода
29.07.2016 г. – 25.11.2018 г., като искът е отхвърлен за разликата над присъдения
до пълния заявен размер от 44,16 лв., като неоснователен, за които суми е
издадена заповед за изпълнение от 20.03.2019 г. по ЧГД № 13489 по описа за 2019
г. на СРС.
С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите
между страните разноски, като е осъдил ответника К.Л.Г. да заплати на „С.в.“ АД
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 411,25 лв. - разноски, сторени от ищеца в
заповедното и исковото производство, и съответно е осъдил „С.в.“ АД на основание чл. 38 от ЗАдв да заплати на адв. С.К.сумата от 35,50 лв. и на адв. Н.И.сумата от
53,25 лв., за осъщественото от тях безплатно процесуално представителство на
ответника в исковото производство.
Решението на СРС е обжалвано от ответника К.Л.Г. в
частта, с която предявените искове са уважени. Въззивникът поддържа, че в обжалваната
част решението на първата инстанция е неправилно, постановен в противоречие с
материалния и процесуалния закон, съдът не е обсъдил всички обстоятелства от значение
за делото, тълкувал е превратно заключението на назначената по делото съдебна
експертиза, приел е за установени факти въз основа на косвени доказателства. В
жалбата се твърди, че още с отговора на исковата молба ответникът е оспорил наличието
на облигационно правоотношение между страните, с оглед на което ищецът е
следвало да установи тази предпоставка при условията на пълно и главно
доказване. Жалбоподателят счита за неправилна констатацията на първата
инстанция, че осъществяването на тази предпоставка е установено. Сочи се, че не
е установено по делото реално доставена В и К услуга. Твърди се, че ответникът
няма качеството на потребител съгласно § 1, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ). Излагат се
доводи, че ищецът не е представил писмени доказателства, от които да се
установява, че ответникът е собственик или вещен ползвател на процесния имот,
което да обуславя качеството му на потребител на В и К услуги, респективно от представената
по делото неофициална справка не може да се установи категорично качеството на
собственик или вещен ползвател на ответника. Излагат се доводи, че по делото не
са събрани доказателства, че за процесния период в обекта не е имало СТИ и за
начина, по който е отчитано потребеното количество вода. Твърди се, че при
отчитането на общия и индивидуалните водомери не са спазени разпоредбите на чл.
32, ал. 3, чл. 30 и сл. от Наредба № 4 за условията и реда за присъединяване на
потребителите за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
(НУРПППВКС). Според жалбоподателя, ищецът е нарушил и разпоредбата на чл. 21,
ал. 1 от приложимите общи условия. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна
инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата страна „С.в.“ АД.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
В този смисъл настоящата
съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната
жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното
решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се констатират.
Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната
жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано
лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД.
По отношение
на иска по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД:
Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1
от ЗЗД е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически
факти), а именно: валидно облигационно правоотношение за предоставяне на В и К
услуги в процесния имот и сочения период срещу заплащане на определена цена от
ответника; действително предоставяне на услугите в претендираните от ищеца количество
и стойност; настъпила изискуемост на вземанията за доставената услуга; липса на
плащане на претендираните вземания.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ),
обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се
уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги
(ЗРВКУ), при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал.
2 от (ЗРВКУ), водоснабдителните и канализационните (В и К) услуги са тези по
пречистване и доставка на вода за питейнобитови, промишлени и други нужди,
отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на
потребителите в урбанизираните територии (населените места и селищните
образувания), както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията
на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните
станции и другите съоръжения. Според дадената в § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на
ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на В и К услуги“, това са
юридически или физически лица – собственици или ползватели на съответните
имоти, за които се предоставят В и К услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от
приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване
на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
(в редакция – попр., бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от
28.04.2005 г. на ВАС на РБ- бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.) е
указано, че потребители на В и К услуги са собствениците и лицата, на които е
учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия,
на водоснабдени имоти (в този смисъл е и чл. 2, ал. 1 от Общите условия на
ищеца). Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на В и К системи и
от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен
срок от публикуването им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от
Наредбата.
При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и
на събраните в процеса доказателства се налага извод, че ответникът е имал
качеството потребител на В и К услуги по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. „а“ от
ДР на ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г.
през исковия период, тъй като е притежавал вещно право върху процесния имот
(право на собственост) през този период. Предоставянето на В и К услуги на
потребителите срещу заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите
на една обособена територия само един оператор може да извършва тази дейност – по
арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор
на В и К услуги на територията на гр. София е ищцовото дружество.
Във връзка с поддържаното с въззивната жалба оспорване
на качеството потребител на В и К услуги на ответника, респективно възражение
за липса на облигационно правоотношение с ищеца с предмет доставка на такива
услуги, следва да се посочи, че още с исковата молба от страна на ищеца е била
представена справка от Имотен регистър, Служба по вписванията – София. От
съдържанието на същата се установява, че ответникът е придобил правото на
собственост върху процесния недвижим имот, в който ищецът е доставял услуги,
през 2014 г. С исковата молба ищецът сочи именно този имот като място, на което
през процесния период е доставял В и К услуги, като е разкрил за същия
договорна сметка.
На следващо място, ответникът с отговора на исковата
молба не оспорва достоверността на приложената по делото справка, не оспорва и
обстоятелството, че е собственик на процесния имот, респективно, че е изгубил
качеството си на собственик след 2014 г. Липсва и изрично оспорване, че не е
налице валидно облигационно правоотношение между страните по делото, макар с въззивната
жалба да се твърди, че още с отговора на исковата молба е наведено такова
оплакване. От приетата комплексна съдебна експертиза, също неоспорена в
процеса, се установява наличие на плащания по водената при ищцовото дружество
партида с титуляр ответника, което също представлява обективирани от последния
собственически действия досежно процесния имот.
Преценени в съвкупност тези доказателства, ведно с
липсата на направено с отговора на исковата молба възражение за отсъствие на
облигационна връзка между страните по спора, налага извод, че ответникът е
собственик на процесния имот, респективно, че по силата на притежаваното от него
право на собственост, същият е страна по договорно правоотношение с ищеца, има
качеството на потребител по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗРВКУ
и се явява материално легитимиран да отговаря по предявените искове.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че през
процесния период между страните е налице облигационно правоотношение, породено
от договор за предоставяне на водоснабдителните и канализационните услуги по
отношение на имота, находящ се на посочения по-горе адрес. В тази връзка
въззивният съд споделя изводите на първата инстанция касателно посочените
обстоятелства.
От заключението на назначената по делото комплексна
съдебна експертиза, което въззивният съд цени като обективно, компетентно,
изготвено с необходимите знания и умения, се установява, че в района е
изградена В и К инфраструктура, сградата, в която се намира процесният имот, е
присъединена към нея и обитателите на сградата ползват и трите вида услуги – доставка
на вода с питейни качества, отвеждане на отпадните води и тяхното пречистване.
От заключението се установява още, че в сутерена на процесната сграда – бл. 90,
е монтиран общ приходен водомер с валидна метрологична проверка, извършена на
30.03.2017 г. и актуална до м. 03.2022 г. В имота на ответника са регистрирани
два броя водомера – по един за студена и топла вода, които са били действащи
през процесния период. От м. 11.2016 г. в процесния имот са монтирани още два
водомера. Вещото лице е посочило общото количество на подадената вода. От заключението
се установява и размерът на дължимите суми за доставената през процесния период
услуга, както и размерът на неизплатените суми – 429,01 лв. В съдебно заседание
вещото лице е уточнило, че от м. ноември 2016 г. отчетът е извършван с
електронен четец, с оглед на което не е било необходимо присъствието на
потребителя при снемане на данните. Горното налага извод, че оплакванията в
жалбата, че по делото не са установени реално доставена В и К услуга, че в обекта
не е имало СТИ и за начина, по който е отчитано потребеното количество вода,
както и за неспазване от страна на ищеца на изискванията, регламентирани в НУРПППВКС
и общите условия на В и К оператора, са неоснователни. Ето защо въззивният съд
намира за правилни изводите на първата инстанция, изложени в тази насока.
Касателно размера на исковата претенция
първоинстанционният съд е приел, че същата се явява основателна за сумата от
387,75 лв., тъй като сумата от 41,26 лв. се отнася за различен от исковия
период, което обстоятелство се установява от заключението на назначената по
делото комплексна съдебна експертиза, и че това вземане не е погасено по
давност, предвид релевираното от страна на ответника възражение в тази насока. Въззивният
съд споделя тези изводи на първата инстанция.
За пълнота следва да се отбележи, че ответникът не
твърди и не доказва плащане на дължимите суми, а установяването на тези
обстоятелства е било в негова тежест.
Предвид изложеното исковата претенция по чл. 422, във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД се явява
установена, както по своето основание, така и в посочения от първата инстанция
размер.
По отношение
на иска по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД:
Основателността на претенцията за мораторна лихва се
предпоставя от наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава.
Предвид изводите, до които съдът достигна по отношение на иска за главница, то
основателен е и искът за заплащане на лихва за забава, доколкото падежът на
задължението по всяка фактура е установен в приложимите към договора общи
условия, одобрени от КЕВР с решение № ОУ-2 от 13.07.2016г. – чл. 33, ал. 2, вр.
чл. 44 – падежът на съответното месечно вземане настъпва с изтичането на
30-дневен срок от датата на съставяне на всяка фактура, след който момент се
дължи мораторна лихва в размер на законната. Настоящият състав на съда споделя
изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд, касателно
основателността на иска за обезщетение за забава в изплащането на главното
вземане в посочените размери, с оглед на което на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.
При лпсата на други доводи, ангажирани с жалбата, и
доколкото крайните изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с
тези, съдържащи се в мотивите на обжалваното решение, въззивнната жалба се явява
неоснователна, а решението в обжалваната част следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение в частта, с която
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание по чл.
79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. с 198о, ал. 1 от ЗВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
са отхвърлени, е влязло в сила, тъй като в тази част не е обжалвано.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият ищец. Същият обаче не претендира такива, с оглед на което разноски
не следва да му се присъждат.
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. първо от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-289012 от 29.11.2019 г., постановено
по ГД № 24527 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 55 с-в, в
частта, с която e признато за установено по кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1
от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че К.Л.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес Център Интер пред Цар Борис, бул. „*****, следните
суми, а именно: сумата от 387,75 лв. – главница за потребена вода за периода
28.06.2016 г. – 25.11.2018 г., за имот – апартамент № 116, находящ се на адрес:
гр. София, ж. к. *****, ведно със законната лихва върху главницата от
07.03.2019 г. до окончателното изплащане; сумата от 31,45 лв. – лихва за забава
за периода 29.07.2016 г. – 25.11.2018 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение от 20.03.2019 г. по ЧГД № 13489 по описа за 2019 г. на СРС.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.