Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ – 195 06.10.2022г. гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен
състав
На пети април
2022 година
В публичното заседание в следния
състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня
Русева-Маркова
Мл.с. Кристиян Попов
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия
Русева-Маркова
гражданско дело номер 1893
по
описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
С Решение №
74 от 02.04.2020г., постановено по гр. дело № 125/2019г. по описа на Районен
съд – Малко Търново е осъдена Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР със
седалище гр. София да заплати на Б.А.Д. сумата от 1028, 73 лева, представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
01.08.2016г. до 31.03.2018г. - разликата между положения нощен труд и
преизчисления в дневен такъв с коефициент 1.143, мораторна лихва върху
главницата в размер на 226, 06 лева за периода от 01.10.2016г. до
02.09.2019г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска – 04.09.2019г. до окончателното изплащане, като за сумата
от 265, 54 лева - главница за периода 01.04.2016г. до 31.07.2016г. до пълния
претендиран размер от 1294, 27 лева и за сумата от 81, 29 лева мораторна лихва
до пълния претендиран размер от 307, 35 лева предявените искове са отхвърлени
като погасени по давност.
С цитираното
решение са отхвърлени предявените от Б.А.Д. против Главна дирекция „Гранична
полиция“ МВР искове за осъждане ответника за сумата от 710, 75 лева за неусвоен
лимит за вещево доволствие за периода 2016г. – 2017г., ведно с мораторна лихва
от 18.03.2019г. до датата на завеждане на иска в размер на 33, 37 лева.
С цитираното
решение са отхвърлени предявените от Б.А.Д. искове за осъждане ответника за
сумата от 3598, 02 лева, представляваща стойност на неизплатено обезщетение за
неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия
на труд за периода 2013г. до 2017г. в размер на 54 дни, ведно със
сумата от 168, 91 лева мораторна лихва за времето от 18.03.2019г. до
02.09.2019г.
Против
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Б.А.Д. в частта, в която
са отхвърлени предявените искове от страна на ищеца за неизплатено на ищеца
обезщетение за неусвоен лимит за вещево доволствие за периода 2016г. и 2017г.,
както и по отношение на исковете за неизплатено на ищеца обезщетение за
неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия
на труд за четири години, като се претендира първоинстанционното решение в тази
му част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по
съществото на спора, с което предявените претенции да бъдат уважени. В жалбата
се посочва, че решението в атакуваната му част е незаконосъобразно и неправилно
поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
По отношение
на исковете за неизплатено на ищеца обезщетение за неусвоен лимит за вещево
доволствие в жалбата се посочва, че е ирелевантна забраната за компенсиране на
дължимия вещеви лимит с пари, тъй като нормите в ЗМВР уреждат начина на
изпълнение на задължението за осигуряване на униформено облекло и друго вещево
имущество – а именно – само в натура, но нямат отношение към отговорността на
ответника при неизпълнение на задължението му и съответно – към правото на
ищеца да получи парично обезщетение вместо изпълнение.
По отношение
на исковете за неизплатено на ищеца обезщетение за неизползван допълнителен
платен годишен отпуск за работа при специфични условия на труд в жалбата се
посочва, че неоснователен и незаконосъобразен е извода на съда, че въпреки, че
такова допълнително възнаграждение е било изплащано за процесния период, щом
ищецът не е включен в актовете на ръководителя на предприятието за правото му
на допълнителен платен годишен отпуск, то не може да се обоснове извод, че е
работил с такъв уред.
Не се
отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Ответната
страна по въззивната жалба – Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР не
представя по делото писмен отговор и не изразява конкретно становище по
основателността на жалбата.
Против
постановеното решение в частта, в която претенциите на ищеца за заплащане на
дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд са уважени и
ответното дружество е осъдено да заплати конкретни парични суми е депозирана
въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР. В жалбата се
претендира първоинстанционното решение в атакуваната му част да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което
тези искове да бъдат отхвърлени.
В жалбата се
посочва, че решението в тази му част е постановено при съществено нарушение на
материалния закон, не е съобразено с приложимите към изплащане на
претендираното възнаграждение норми и не е мотивирано. В жалбата се посочва, че
Кодекса на труда не намира субсидиарно приложение по отношение на държавните
служители като цяло и на тези от тях, работещи в МВР в частност, защото нито в
ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към нормите на КТ – че за неуредените
в тези закони случаи КТ се прилага съответно, а напротив – във всички случаи, в
които законодателят е счел, че материята следва да се уреди идентично на тази в
КТ, препращането е пряко – чрез посочване на конкретните правни норми. В
жалбата се посочва, че неправилно съдът е приел, че отношение на държавните
служители в МВР са приложими разпоредбите на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилага
единствено и само за работници или служители по трудово правоотношение, какъвто
ищецът не е бил през процесния период.
Не се
отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
Ответната
страна по въззивната жалба – Б.А.Д. чрез своя процесуален представител депозира
писмен отговор, в който посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната
от ответника част е правилно и законосъобразно, а въззивната жалба е
неоснователна.
В съдебно
заседание – въззивникът – ищец в първоинстанционното производство – Б.А.Д. чрез
своя процесуален представител поддържа депозираната въззивна жалба и оспорва
жалбата на ответната страна – ГД „Гранична полиция“ към МВР – София.
В съдебно
заседание въззивната ГД „Гранична полиция“ към МВР – София – ответник в
първоинстанционното производство чрез своя процесуален представител поддържа
своята жалба и оспорва депозираната жалба на Б.А.Д..
Бургаският
окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са
три обективно кумулативно
съединени иска от Б.А.Д. против Главна дирекция “Гранична полиция“ при МВР, с
които се претендира да бъде осъдена ответната страна да заплати сума в размер
на 1599, 36 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен
нощен труд в размер на 192 часа за целия процесен период от време от 01.04.2016г.
до 31.03.2018г., получен в резултат на приравняването му в дневен, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска –
02.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и обезщетение за
забавено плащане в размер на 80 лева за периода от 01.08.2016г. до датата на
предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. В хода на производството е
направено изменение на претенцията, като се намалява претендираната сума от
сума в размер на 1 599, 36 лева на сума в размер от 1 294, 27 лева, а
претендираното обезщетение за забавено плащане да се увеличи от сума в размер
на 80 лева на сума в размер на 307, 35 лева, което на основание чл. 214 от ГПК
съдът е приел с нарочно определение от 24.02.2020г., постановено в открито
съдебно заседание.
В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът
ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е
оспорил предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за
процесния период ищецът е полагал труд на 12 и 24-часови работни смени /дневни
и нощни/, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало
сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и
отрицателните разлики на отработеното време се формирал резултат, който при
надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178,
ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в
процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на
Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №
8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ,
която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто
ищецът не е бил през процесния период.
Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в
процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/
29.07.2016г. на Министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете
положен нощен труд към дневен, като липсата на такива изрични норми
представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР,
която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата НСОРЗ.
Съдът приема, че неприлагане субсидиарно на правилата на КТ и Наредбата за
структурата на работната заплата би поставила служителите на МВР в
по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата, работещи
по трудово правоотношение, по отношение на заплащането на допълнителни
възнаграждения.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца за месеците април,
май, юни и юли на 2016г. е погасена по давност и за този период от време я е
отхвърлил.
С исковата молба
са предявени и искове от страна на Б.А.Д. против Главна дирекция “Гранична
полиция“ при МВР, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да
заплати на ищеца стойността на неизплатеното му обезщетение за неусвоен лимит
за вещево доволствие за периода 2016г. и 2017г. при прекратяване на служебното
му правоотношение в размер на 800 лева, ведно с мораторната лихва от датата на
прекратяване на служебното му правоотношение – 18.03.2019г. до датата на
завеждане на исковата молба – 02.09.2019г. В хода на производството е направено
изменение на така предявените претенции от сума в размер на 800 лева на сума в
размер от 710, 75 лева и по отношение на мораторната лихва от сума в размер на
50 лева на сума в размер от 33, 37 лева, което на основание чл. 214 от ГПК
съдът е приел с нарочно определение от 24.02.2020г., постановено в открито
съдебно заседание.
По отношение на предявения иск за заплащане на обезщетение
за неусвоен лимит на вещево доволствие за 2016г. и 2017г. в отговора се
посочва, че през месец април 2019г. на Б.Д. е изплатена сумата от 133, 32 лева,
изчислена към 18.03.2019г. – датата на прекратяване на служебното му
правоотношение, а за предходните години – 2016г. и 2017г. не са се дължали суми
за неусвоен лимит за вещево доволствие. Посочва се, че за 2016г. Д. е получил
униформено облекло на стойност от 89, 25 лева и не следва да се вменява във
вина на ГД „Гранична полиция“ при МВР, че служителят не е усвоил напълно своя
лимит.
За да отхвърли претенцията за заплащане на обезщетение за
неусвоен лимит на вещево доволствие, първоинстанционният съд е приел, че по
делото не се спори, че лимитът не е бил усвоен от ищеца, като за 2016г. Д. е
усвоил 89, 25 лева, а за 2017г. няма усвоена сума, но неусвояването на
отпуснатия лимит за двете години не може да се вмени във вина на ответника.
С исковата молба
са предявени и искове от страна на Б.А.Д. против Главна дирекция “Гранична
полиция“ при МВР, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да
заплати на ищеца стойността на неизплатеното му обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за 4 години за периода 2013г. – 2017г. в
размер на общо 72 дни – 4 години по 18 дни годишно на обща стойност от
5 250, 30 лева, ведно с мораторната лихва от датата на прекратяване на
служебното му правоотношение – 18.03.2019г. до датата на предявяване на
исковата молба – 02.09.2019г. в размер на 250 лева. В хода на производството е
направено изменение на така предявените претенции от сума в размер на
5 250, 30 лева на сума в размер от 3 598, 02 лева и по отношение на
мораторната лихва от сума в размер на 250 лева на сума в размер от 168, 91
лева, което на основание чл. 214 от ГПК съдът е приел с нарочно определение от
24.02.2020г., постановено в открито съдебно заседание.
По отношение на предявения иск за заплащане на неизползван
допълнителен платен годишен отпуск в писмения отговор, депозиран от ответната
страна се посочва, че към датата на прекратяване на служебното си
правоотношение – 18.03.2019г., Б.Д. е имал 13 дни неизползван платен годишен
отпуск и полагащото му се обезщетение в размер на 947, 97 лева е изплатено, а
допълнителният платен годишен отпуск за работа при специфични условия на труд
не подлежи на обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. В
отговора се посочва, че Д. е бил определен за работа с йонизиращи лъчения само
за времето от 24.04.2014г. до 31.03.2016г. и с нарочна Заповед №
6101/01.09.2014г. на служителя е определен допълнителен платен годишен отпуск в
размер на 18 дни за 2014г., който отпуск Д. е ползвал, а за 2015г. и за периода
до 31.03.2016г. за Д. не са били издавани заповеди за ползване на допълнителен
платен годишен отпуск, а за периода след 31.03.2016г. до отстраняването му от
длъжност на 15.05.2018г. не е следвало да му бъде даван такъв отпуск.
За да отхвърли претенцията, първоинстанционният съд е приел,
че Б.Д. не е бил определен да работи с източник на йонизиращо лъчение, а
обстоятелството, че на ищеца са заплащани месечни възнаграждения с определен
код – 2182 не може да обоснове, че Д. е работил с посочения уред.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността
на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира
обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на
императивни материалноправни норми.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото
се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е
налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими
и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях.
По делото не се спори, че ищецът - Б.А.Д.,
считано от 06.04.2015г. е преназначен на длъжността „полицейски инспектор V
степен (началник смяна)“ на ГКПП Малко Търново от ГПУ – Малко Търново към РД
„ГП“ – Елхово при Главна дирекция „Гранична полиция“ – София и със Заповед №
8121К – 6936/14.03.2019г. на Министъра на вътрешните работи му е прекратено
служебното правоотношение на държавен служител от Главна дирекция „Гранична
полиция“ – МВР на основание чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, считано от
18.03.2019г.
По отношение
на предявения иск от страна на Б.А.Д. против Главна дирекция „Гранична полиция“
към МВР – София, с който се претендира да бъде осъдена ответната страна да
заплати на ищеца сума в размер на 1 599, 36 лева, представляваща
стойността на дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд –
разликата междуположения нощен труд и преизчисления в дневен такъв, както и
сума в размер на 80 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
01.08.2016г. до 02.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. до окончателното
изплащане, настоящата инстанция намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
С цитираното
първоинстанционно решение претенцията е уважена за следните суми – сума в
размер от 1 028, 73 лева, дължимо допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд, изразяващ се в разликата между положения нощен труд и
преизчислен в дневен такъв с коефициент 1.143 и сума в размер от 226, 06 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.10.2016г. до 02.09.2019г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 1 028, 73 лева от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното плащане и са отхвърлени
претенциите над уважените размери до претендираните суми.
Въззивна
жалба по отношение на уважения размер на предявените искове е депозирана
единствено от ГД „Гранична полиция“ при МВР – София.
Въззивна
жалба по отношение на частта, с която претенцията е отхвърлена не е депозирана
от Б.А.Д., поради което и съдът счита, че в тази му част постановеното
първоинстанционно решение е влязло в законна сила и не е предмет на настоящото
въззивно производство.
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение
към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се
свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат
наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата
делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, които уреждат реда за организация и
разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на
работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника,
че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която
следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, в т.ч. и нормата на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за
неоснователни.
На основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР,
към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Дефиниция на понятието
„извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143, ал. 1 от КТ - „извънреден е
трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника
или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.
187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни
дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на
тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта
между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8
часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата на чл.
187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън редовното
работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на
смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Действително, по отношение реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени
специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание
законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР. Така, за процесния период от
08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали правилата на Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.
Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на
държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00
часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки
24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от
тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с
протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на
полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и
06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло
число.
Видно е и е безспорен факт, че в Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично
регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат
отработените часове за положения труд през нощта, както е повелявала уредбата в
предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата,
приложима в настоящия случай за част от процесния период, съгласно която норма
– при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд
между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като
полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период,
т.е. преизчислението е с коефициент 1, 143. При това положение, въззивният съд
намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е
налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно
е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са
неоснователни.
Разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато
нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат
разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на
акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че
служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон
отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния
служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР
№ 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите
на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото
в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение
държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо
работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар
и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за
държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото
няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира
ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ.
Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл постановява, че минималните и
максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните
служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването
им се определят с наредба на
Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото
законодателство.
Мотивиран от изложеното и предвид обстоятелството, че
размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да
бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната
липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в
случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а
всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.
На основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при
сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1, 143. Предвид
изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая
на специално правило, което да определя методология за превръщането на
отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време
на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се
преодолее чрез субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе
посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител
в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово
правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се
регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни
изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към
процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от
НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.
Настоящата
инстанция намира, че следва да изложи и мотиви във връзка с Решение на СЕС от
24.02.2022г. по дело С-262/20, образувано по преюдициално запитване, отправено
от РС –Луковит. В решението е прието, че чл. 8 и чл. 12, буква „а“ от Директива
2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда,
че нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. Съдът е приел, че
във всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за
защита под формата на продължителност на работното време, заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената
тежест на нощния труд. В националното законодателство изобщо не съществува до
2020г. (вкл. и през исковия период) норма, определяща нормалната
продължителност на нощния труд на
държавните служители в системата на МВР, така, че отговорът на този въпрос не променя становището
на настоящия състав. В тази връзка са
изложени мотиви в решението. От друга
страна, предвиденото заплащане на нощния труд от 0, 25 лева за
всеки отработен час и ободряващи напитки, според съдът, не може да компенсира
особената тежест на нощния труд, по смисъла, вложен в решението на СЕС. Следва
да се има предвид, че посочената ставка е определена и в чл. 8 от НСОРЗ, и
работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен част нощен труд, което води до
извод, че в това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и работещите по
трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории
лица по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. Това означава,
че посоченото допълнително заплащане от
0, 25 лева на час не съставлява компенсаторен
механизъм за служители в МВР по начин, различен от прилагания за работещите по трудово
правоотношение. Налага се извод за липсата на такъв механизъм за гарантиране на
защитата на здравето и безопасността на служителите в МВР, с оглед
по–голяма продължителност на нощния
труд. Останалите, посочени от въззивника
придобивки - ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено облекло,
обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в по-голям размер и
др. съдът не счита като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания
нощен труд. По отношение на приетото от
СЕС, че чл. 20 и чл. 31 от ХОПЕС допускат определената в
законодателството на държава – членка нормалната продължителност на нощния труд
от седем част за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците
от публичния сектор, вкл. полицаи и пожарникари, ако такава разлика в
третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с
допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна с тази
цел, следва отново да се има предвид, че до 2020г. няма определена нормална
продължителност на нощния труд за полицаите, такава е определена по-късно.
Изложените доводи от въззивника за
специфичния характер на работа на
служителите в МВР, свързана със защита правата и свободите на гражданите,
противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, с което се
обосновава различното третиране не могат да бъдат възприети като обективен и
разумен критерий, свързан с допустима от закона цел за неприлагане на
преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен. Това е така, тъй като
посочените по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на
длъжността. Показателно е, че до м. август 2016г. наредбите на министъра на МВР
са предвиждали такова преобразуване и отпадането му след този момент не е
обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори да се приеме, че такава е
налице, както бе посочено по –горе в полза на служителите в МВР не са
предвидени мерки за защита за компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
В жалбата не са изложени други
оплаквания във връзка с възприетата фактическа обстановка от първоинстанционния
съд, поради което и съдът намира, че
атакуваното решение следва да
бъде потвърдено с горните мотиви.
Мотивиран от изложеното и предвид събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се
явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът
съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода от 01.04.2016г.
до 31.03.2018г. ищецът е положил труд, равняващ се общо на
3 176 часа от 12 часови смени – дневен и нощен труд, а от тези положени
часове 1 072 часа ищецът е положил нощен труд. Видно от депозираното
заключение нощният труд, установен от експертизата от 1 072 часа, преизчислени
с коефициент 1, 143 за целия период от време се равнява на 1 225, 30 часа,
а разликата между преизчисления и отчетения по протоколи положен нощен труд,
приравнени на дневно работно време възлизат на 153, 30 часа за целия период от
време, а стойността на тези 153, 30 часа възлиза на сума в размер от 1 294,
27 лева, а обезщетението за забавено плащане на сума в размер от 307, 35 лева. При
това положение и като взе предвид, че за периода от 01.04.2016г. до 04.09.2016г.,
предявеният иск е погасен по давност, то настоящата инстанция приема, че
предявените искове се явяват основателни и доказани до размера от 1 028,
73 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово
възнаграждение за извънреден труд, получени след преизчисляване с коефициент 1,
143 на положения от него за периода нощен труд, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и с
обезщетение за забавено плащане в размер от 226, 06 лева за периода от 01.10.2016г.
до 02.09.2019г.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените
от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези,
които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС
намира, че постановеното решение в тази му част следва да бъде потвърдено.
По отношение
на предявения иск от страна на Б.А.Д. против Главна дирекция „Гранична полиция“
към МВР – София, с който се претендира да бъде осъдена ответната страна да
заплати на ищеца сума в размер на 800 лева, представляваща стойността на
неизплатено на ищеца обезщетение за неусвоен лимит за вещево доволствие за
периода от 2016г. до 2017г. при прекратяване на служебното му правоотношение,
ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 50 лева за периода от
датата на прекратяване на служебното му правоотношение – 18.03.2019г. до датата
на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. до окончателното
изплащане, настоящата инстанция намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
С
постановеното първоинстанционно решение предявената претенция е отхвърлена
изцяло и въззивна жалба против решението е депозирана от ищеца Б.А.Д..
На основание
чл. 181, ал. 2 от ЗМВР на държавните служители се осигуряват работно и
униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение, а на неносещите
униформа се изплаща ежегодно парична сума за облекло.
На основание
§83а, ал. 1 от ЗМВР на държавните служители на МВР към деня на влизането в сила
на този закон, които са имали прано на униформено облекло за 2011г., 2012г.,
2013г., 2014г. или 2015г. и за които такова не е осигурено, се изплаща левовата
му равностойност в размер на лимита за съответната година, пропорционално на
отработените месеци на длъжност за държавен служител, носещ униформа през
календарната година, като се приспадат усвоените лимити за всяка една от
изброените години. След изплащане на левовата равностойност не се предоставя
униформено облекло за съответната година.
Безспорно е,
че в конкретния случай ищецът твърди, че за 2016г. и 2017г. не му е
предоставено униформено облекло и следва да му бъде присъдена неговата левова
равностойност.
Безспорно е
и между страните, че за изпълнение на своята длъжност ищецът е бил длъжен да
носи униформено облекло по време на работа. Видно от представеното по делото
заключение на вещото лице, изрично се посочва, че за 2016г. Б.Д. е получил
униформено облекло на стойност от 89, 25 лева, а левовата равностойност на униформеното
облекло за 1 година е възлизала на 400 лева. Вещото лице изрично посочва, че
обезщетението за неусвоения вещеви лимит за периода – 2016г и 2017г. възлиза на
сума в размер на 710, 25 лева, а мораторната лихва за забава върху дължимото
обезщетение за неусвоен вещеви лимит на стойност от 710, 75 лева от датата на
прекратяване на служебното правоотношение – 18.03.2019г. до датата на завеждане
на исковата молба – 02.09.2019г. е в размер на 33, 37 лева.
При това
положение и като взе предвид, че направените от настоящата инстанция фактически
и правни изводи не съвп адат с тези, които е направил първоинстанционния съд, съдът
намира, че атакуваното решение в частта, в която е отхвърлена претенцията за
сумата от 710, 25 лева, представляваща вещево доволствие и в частта, в която е
отхвърлена сумата за заплащане на мораторна лихва в размер на 33, 37 лева да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на
спора, с което претенцията да бъде уважена в посочените размери.
По отношение
на предявения иск от страна на Б.А.Д. против Главна дирекция „Гранична полиция“
към МВР – София, с който се претендира да бъде осъдена ответната страна да
заплати на ищеца сума в размер на 5 250, 30 лева, представляваща
стойността на неизплатено на ищеца обезщетение за неизползван допълнителен
платен годишен отпуск за 4 години за периода от 2013г. – 2017г. в размер на
общо 72 дни, ведно със сума в размер на 250 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от датата на прекратяване на служебното му правоотношение –
18.03.2019г. до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба –
02.09.2019г. до окончателното изплащане, настоящата инстанция намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
С
постановеното първоинстанционно решение предявената претенция е отхвърлена
изцяло и въззивна жалба против решението е депозирана от ищеца Б.А.Д..
На основание
чл. 190 от ЗМВР държавните служители в МВР имат право на отпуск за работа при
специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат
отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, за
изпълнение на обществени и граждански задължения, за временна
неработоспособност, за бременност, раждане и осиновяване, за кърмене и хранене
на малко дете, за отглеждане на дете до двегодишна възраст, при смърт или тежко
заболяване на родител, дете, съпруг, брат, сестра, родител на другия съпруг и
други роднини по права.
От
представеното по делото заключението на вещото лице се установява, че със
заповед на Директора на ГД „Гранична полиция“ на Б.Д. е определен допълнителен
платен отпуск в размер на 18 дни за 2014г., който същия е ползвал. Вещото лице
посочва, че за 2015г., 2016г. и 2017г. на ищеца не са издавани заповеди за
ползване на допълнителен платен годишен отпуск.
От събраните
по делото доказателства – Заповед № 2957/24.04.2014г. и Заповед № 3282з-684/20.05.2015г.
– двете издадени от Директора на ГД „Гранична полиция“ Б.А.Д. е определен за
работа с техническо оборудване с вградени източници на йонизиращи лъчения
(портативен детектор за едновременно откриване на наркотици и експлозиви и ръчно
преносим детектор за откриване на наркотици, експлозиви и бойни отровни
вещества) за обект ГКПП Малко Търново за 2014г. и за 2015г. За 2016г. и за
2017г. няма данни Б.А.Д. да е определен за работа с техническо оборудване с
вградени източници на йонизиращи лъчения. От събраните по делото доказателства
се установява, че ищецът Б.Д. с нарочна заповед е определен да замества (при
отсъствие на титуляра) определения служител „отговорник по радиационна защита“
и „отговорник за уведомяване на АЯР при инциденти и аварии“, но настоящата
инстанция намира, че това не е длъжност, свързана с работа с техническо
оборудване с вградени източници на йонизиращи лъчения и съответно не се дължи
ползване и на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 18 работни дни за
2016г. и за 2017г.
Мотивиран от
изложеното, съдът намира, че ищеца Б.Д. е бил определен за работа с техническо
оборудване с вградени източници на йонизиращи лъчения за обект ГКПП Малко
Търново за 2014г. и за 2015г., като въз основа на Заповед № 6109/01.09.2014г.
на Директора на ГД „Гранична полиция“ му е определен платен отпуск в размер на
18 работни дни за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето
за 2014г. и видно от изготвеното по делото заключение този отпуск е ползван от
негова страна. От събраните по делото доказателства се установява и
обстоятелството, че през 2015г. Б.Д. също е работил при специфични условия и
рискове за живота и здравето и следва да му бъде определен допълнителен платен
годишен отпуск в размер на 18 работни дни, но по делото няма данни това да е
сторено, както и няма данни той да е ползвал такъв отпуск. В този смисъл, съдът
намира, че предявената претенция от страна на ищеца се явява основателна за
2015г. и предвид обстоятелството, че ищеца не е ползвал полагащия му се за
2015г. допълнителен платен годишен отпуск, то следва да му бъде присъдено
съответното обезщетение за това. Видно от заключението на вещото лице средно
дневното брутно трудово възнаграждение на ищеца възлиза на сума в размер от 66,
63 лева, поради което и следва да се приеме, че обезщетението за неползван
допълнителен платен годишен отпуск за 2015г. възлиза на сума в размер от
1 199, 34 лева (66, 63 лева х 18 дни) и именно тази сума следва да бъде
присъдена на ищеца. За горницата над 1 199, 34 лева до претендирания
размер от 3 598, 02 лева, тоест за 2016г. и за 2017г., настоящата
инстанция намира, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Основателна е и претенцията за заплащане на обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва върху сумата от 1 199, 34 лева за периода от
18.03.2019г. до датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. за сума
в размер от 56, 30 лева, ведно с
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху сумата от
1 199, 34 лева за периода от датата на предявяване на исковата молба –
02.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
Мотивиран от
изложеното и като взе предвид, че направените фактически и правни изводи от
първоинстанционния съд не съвпадат с изводите, направени от въззивната
инстанция, съдът намира, че първоинстанционното решение в частта, в която е
отхвърлена претенцията за сума в размер от 1 199, 34 лева, представляваща
обезщетение за неползван допълнителен платен годишен отпуск за 2015г. следва да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на
спора, с което да бъде уважена претенцията за сума в размер на 1 199, 34
лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен платен годишен
отпуск за 2015г., ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната
лихва върху сумата от 1 199, 34 лева за периода от 18.03.2019г. до датата
на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. за сума в размер от 56, 30 лева, ведно с обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху сумата от 1 199, 34 лева за
периода от датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. до
окончателното изплащане на сумата. В останала му част – а именно – с която е
отхвърлена претенцията за горницата над 1 199, 34 лева до претендирания размер
от 3 598, 02 лева, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията за
заплащане на обезщетение за забавено плащане за сумата над 56, 30 лева до
претендирания размер от 168, 91 лева първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде уважено искането на въззивната страна – Б.А.Д.
и да му бъдат присъдени направените по делото разноски, съразмерно с уважената
претенция – сума в размер на 856, 89 лева за първоинстанционното производство и
сума в размер на 443, 24 лева за въззивното производство.
На основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да бъдат
присъдени и направените разноски от въззиваемата страна, съразмерно с
отхвърлената част на претенцията – сума в размер от 134, 15 лева за
първоинстанционното производство и сума в размер от 132, 97 лева за въззивното
производство.
На основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на
вътрешните работи – гр. София следва да бъде осъдена да заплати и дължимата
държавна такса по сметка на съда в съответствие с уважените претенции, а именно
– сума в размер на 130, 16 лева за първоинстанционното производство и сума в
размер от 39, 99 лева за въззивното производство.
Мотивиран от
горното, Окръжен съд – Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 74 от 02.04.2020г.,
постановено по гр. дело № 125/2019г. по описа на Районен съд – Малко Търново в
частта, в която е отхвърлена претенцията за заплащане на неусвоен лимит за
вещево доволствие за периода 2016г. – 2017г. в размер на 710, 75 лева, както и
претенцията за заплащане на мораторна лихва в размер на 33, 37 лева, както и в
частта, в която е отхвърлена претенцията за заплащане на обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия на труд за
2015 година в размер на 1 199, 34 лева, както и претенцията за заплащане
на мораторна лихва в размер от 56, 30 лева, ведно с претенциите за заплащане на
законните лихви върху посочените главници от датата на предявяване на исковата
молба – 02.09.2019г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“
при Министерство на вътрешните работи – гр. София, ул. „Княгиня Мария Луиза“ №
46 да заплати на Б.А.Д., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес Бургас, ул.
„Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 сума в размер от 710, 75 (седемстотин и десет лева
и седемдесет и пет стотинки) лева, представляваща неусвоен лимит за вещево
доволствие за периода 2016г. – 2017г., ведно с обезщетение за забавено плащане
в размер на 33, 37 (тридесет и три лева и тридесет и седем стотинки) лева за
периода от 18.03.2019г. до датата на предявяване на иска – 02.09.2019г., ведно
с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху сумата от
710, 75 лева от датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“
при Министерство на вътрешните работи – гр. София, ул. „Княгиня Мария Луиза“ №
46 да заплати на Б.А.Д., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес Бургас, ул.
„Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 сума в
размер от 1 199, 34 (хиляда сто деветдесет и девет лева и тридесет и
четири стотинки) лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен
платен годишен отпуск за 2015г. за работа при специфични условия на труд, ведно
с обезщетение за забавено плащане в размер на 56, 30 (петдесет и шест лева и
тридесет стотинки) лева за периода от 18.03.2019г. до 02.09.2019г., ведно с
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху сумата от
1 199, 34 лева от датата на предявяване на исковата молба – 02.09.2019г.
до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 74 от 02.04.2020г.,
постановено по гр. дело № 125/2019г. по описа на Районен съд – Малко Търново, с
която е отхвърлена претенцията за горницата над 1 199, 34 лева до претендирания
размер от 3 598, 02 лева, представляваща обезщетение за неползван
допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия на труд и в
частта, в която е отхвърлена претенцията за заплащане на обезщетение за
забавено плащане за сумата над 56, 30 лева до претендирания размер от 168, 91
лева. В останалата му част първоинстанционното решение не е обжалвано и е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“
при Министерство на вътрешните работи – гр. София, ул. „Княгиня Мария Луиза“ №
46 да заплати на Б.А.Д., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес Бургас, ул.
„Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 сума в
размер от 856, 89 (осемстотин петдесет и шест лева и осемдесет и девет
стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част на претенцията и
сума в размер на 443, 24 (четиристотин четиридесет и три лева и двадесет и
четири стотинки) лева, представляваща направените във въззивното производство
разноски съразмерно с уважената част на претенцията.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“
при Министерство на вътрешните работи – гр. София, ул. „Княгиня Мария Луиза“ №
46 да заплати по сметка на съда сума в размер от 231, 09 лева, представляваща
разноски за изготвената експертиза, съразмерно с уважената част на претенцията,
както и сума в размер от 130, 16 (сто и тридесет лева и шестнадесет стотинки)
лева, представляваща дължимата държавна такса в съответствие с уважената
претенция за първоинстанционното производство и сума в размер от 39, 99
(тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки) лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА Б.А.Д., ЕГН ********** ***, със
съдебен адрес Бургас, ул. „Генерал Гурко“ № 18, ет. 3 да заплати на Главна дирекция „Гранична
полиция“ при Министерство на вътрешните работи – гр. София, ул. „Княгиня Мария
Луиза“ № 46 сума в размер на 134, 15 (сто тридесет и четири лева и петнадесет
стотинки) лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт, съразмерно с
отхвърлената претенция за първоинстанционното производство и сума в размер от
132, 97 (сто тридесет и два лева и деветдесет и седем стотинки) лева,
представляваща възнаграждение за юрисконсулт, съразмерно с отхвърлената
претенция за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.