РЕШЕНИЕ
№ 14526
гр. София, 24.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110111276 по описа за 2024 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК вр. чл. 124 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Й. Д. К.
срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД.
Ищцата Й. Д. К. е предявила иск за признаването за установено по отношение на
ответника „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, че не му дължи сумите по издаден
против нейния наследодател изпълнителен лист от 21.01.2012 г. по ч. гр. д. №
5183/2011 г. по описа на РС Велико Търново за сумите от: 458,57 лева – главница,
законна лихва в размер на 582,55 лева за периода от 23.11.2011 г. – 12.02.2024 г., 153,96
лева неолихвяеми вземания, 125 лева присъдени разноски, за които суми е образувано
изпълнително дело № с район на действие ОС Велико Търново.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело с район на действие ОС Велико Търново,
преобразувано впоследствие под номер . Твърди се, че последното валидно извършено
изпълнително действие е от 04.08.2014 г., от който момент са изтекли повече от пет
години, поради което задълженията са погасени поради изтекъл давностен срок.
Счита, че на 04.08.2016 г. изп. дело е прекратено по силата на закона на осн. чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Намира, че извършените след тази дата действия са лишени от правно
основание. Първото извършено действие след тази дата сочи, че е от 12.12.2016 г. с
налагане на запор върху банкова сметка, но към този момент бил изтекъл период от
две години и четири месеца от последното валидно действие. Поради тези и
останалите изложени съображения моли да бъде признато за установено в
отношенията й с ответника, че не дължи сумите, предмет на издадения изпълнителен
лист. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявения
1
иск. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Твърди, че
първоначален кредитор на вземанията е „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като
същите са прехвърлени на ответното дружество - „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ”
ЕАД с договор за цесия. Сочи, че след конституирането му като взискател в
производството са предприети множество изпълнителни действия, всяко от които е
довело до ново прекъсване на давността. Счита, че независимо, че действията били
предприети след настъпилата перемпция, те не са без правно значение за давността,
като всяко от тях е довело до нейното прекъсване. Излага подробни съображения
относно разграничаването на института на перемпцията от този на погасителната
давност, като се позовава и на съдебна практика. Твърди, че след конституирането му
като взискател са предприети множество действия, с които давността е била
прекъсвана на дати: 07.12.2016 г., 13.12.2017 г., 09.01.2019 г., 10.04.2019г, 17.07.2019 г.,
02.06.2020 г., 20.11.2023 г. и 09.01.2024 г. Поради тези и останалите подробно
изложени съображения счита, че давността на процесното вземане не е изтекла и моли
предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти
(с оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са отделени фактите, че
ответникът е кредитор по процесните вземания поради извършена цесия с договор от
15.05.2015 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, за което е издаден
изпълнителен лист на 21.01.2012 г. по ч. гр. д. № г. по описа на РС Велико Търново, за
които вземания е образувано изпълнително дело № по описа на с район на действие
ОС Велико Търново.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Във връзка с изложените твърдения и възражения, спорно по делото се явява
обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Погасителната давност е институт, уреден в полза на длъжника. Съдържанието
се изразява в това, че след изтичането на определен от закона период от време, в който
кредиторът бездейства, той губи възможността да се удовлетвори по пътя на
принудителното изпълнение. Поначало давността е уредена в полза на длъжника и
започва да тече от момента, в който задължението стане изискуемо. Течението на
давността обаче се прекъсва с предприемане на действие, с проява на активност от
страна на кредитора. Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу ,
същият е издаден въз основа на влязла в законна сила заповед за изпълнение по ч. гр.
2
дело № г. по описа на СРС.
С разпореждане от 10.04.2019 г. по изп. дело № , на мястото на длъжника по
изпълнителния лист Д е конституирана неговата наследница и ищца в настоящото
производство Й. Д. К. /л. 173 от делото/.
В заповедното производство след издаването на заповедта за изпълнение,
длъжникът разполага с едномесечен срок от връчването /към момента на издаване
на заповедта за изпълнение в настоящия случай срокът за възражение е бил
двуседмичен/, в който срок може да възрази срещу заповедта. В случай на постъпило
възражение срещу заповедта за изпълнение в законоустановения срок, съгласно чл.
415, ал.1 ГПК пред кредитора се открива възможност да предяви иск по чл.422 ГПК за
установяване съществуване на вземането си. Давността се прекъсва с предявяването на
този иск, като в случая предявяването има обратно действие, от момента на
подаването на заявлението. Ако обаче искът по чл. 422 ГПК не е предявен или е
предявен след законоустановения срок, давността не се счита прекъсната със
заявлението. В този смисъл е приетото в т.14 от Тълкувателно решение №2 от
26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ВКС. В настоящото производство не се установява
след издаването на заповедта за изпълнение длъжникът да е възразил /към онзи
момент е могъл да го направи в двуседмичен срок/, не се установява и кредиторът да е
предявил иск по чл. 422 ГПК, от което следва, че след настъпването на
изискуемостта на процесното вземане на ответника, давността не е била прекъсвана
с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. В производството не са представени доказателства за датата на влизане в
сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист,
поради което съдът приема, че същата следва да е влязла в законна сила най-късно в
деня преди издаването на процесния изпълнителен лист – 20.01.2012 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК
и Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
3
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, съдът приема, е заповедта за изпълнение е влязла в
законна сила, считано от 20.01.2012 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с
влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се налага с
оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради
факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е
постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в
сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г.
на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело №
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата
на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение
влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на
чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се
4
ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо,
на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за
изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени
по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от
чл. 424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК
/в този смисъл - определение № 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т.
о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./.
Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска
от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от
ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. В този
смисъл е константната практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от
10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9262/2020 г. и др.
С оглед установения момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение, а
именно, считано от 20.01.2012 г., то изтеклият до този момент давностен срок не може
да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в настоящото
производство, като следва да се извърши преценка дали считано от 20.01.2012 г. са
изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до спиране или
прекъсване на погасителната давност.
Въз основа на изпълнителния лист, на 27.09.2012 г. е образувано изпълнително
дело № по молба на първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
а по молба от 12.01.2024 г. по молба на ответника „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД е образувано изп. дело №
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването
на публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение.
В периода от образуване на изп. дело №в до 26.06.2015 г. не е било изрично
отменено тълкуванието на закона, дадено в Постановление на Пленума на Върховния
съд № 3/1980 г., според което давност не тече в хода на започнало изпълнително
производство. Макар и това тълкувание да е преодоляно с приетото в т. 10 на
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) за
изпълнителното производство, постановено на 26.06.2015 г., в случая тълкуванието на
ВКС не може да има обратно действие. Това е така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от
Конституцията Република България е правова държава, а един от основните принципи
на правовата държава е защита на легитимните правни очаквания на гражданите.
Доколкото през 1980 г. е било възприето задължително за съдилищата тълкуване на
закона, че давност не тече, докато трае изпълнителния процес за вземането, то
5
гражданите са имали очакване това да е така и са съобразявали поведението си с
изразеното от Върховния съд. Поради това и следва да се приеме, че за периода на
висящност на изп. дело № 1492/2012 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла по време
на изпълнителния процес.
По време на изпълнителното производство са предприети различни изпълнителни
действия. Така на 07.12.2016 г. е изпратено запорно съобщение до „ЕС Секюрити“
ЕООД, връчено на третото задължено лице на 12.12.2016 г. /л. 143/. На 13.12.2017 г. е
изпратено запорно съобщение до „Обединена българска банка“ АД, връчено на
14.12.2017 г. Видно от депозирания до съдебния изпълнител отговор от „Обединена
българска банка“ АД, третото задължено лице уведомява съдебния изпълнител, че
запорът е наложен /л. 149 и л. 154/. На 20.03.2018 г. взискателят депозира молба за при
съдебния изпълнител за предприемане на изпълнително действие – запор на
получаваното от длъжника трудово възнаграждение, вследствие на което е изходирано
запорно съобщение /л. 156 и л. 159/. На 09.01.2019 г. е изпратено запорно съобщение
до „Търговска банка Д“ АД, връчено на 15.01.2019 г. Видно от депозирания до
съдебния изпълнител отговор от „Търговска банка Д“ АД, третото задължено лице
уведомява съдебния изпълнител, че запорът е наложен /л. 161 и л. 167/. На 17.07.2019
г., на 02.06.2020 г. и на 06.11.2023 г. взискателят депозира молби при съдебния
изпълнител за предприемане на изпълнително действие – извършване на опис, оценка
и публична продан на движими вещи на длъжника, както и запор върху вземания по
открити банкови сметки /л. 177, л. 178 и л. 179/. На 20.11.2023 г. е изпратено запорно
съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД, връчено на 21.11.2023 г. Видно от депозирания до
съдебния изпълнител отговор от „Банка ДСК“ ЕАД, третото задължено лице
уведомява съдебния изпълнител, че запорът е наложен /л. 186 и л. 189/. С
постановление за прекратяване от 19.01.2024 г. производството по изп. дело № в е
прекратено, като при съдебния изпълнител е постъпила молба от 17.01.2024 г. за
образуване на ново изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист и
предприемане на изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника. При г. е
наложен запор върху вземанията на длъжника по изп. дело № . С разпореждане от
09.04.2024 г. изп. дело е приключено поради погасяване на дължимите суми.
Основният спорен между страните въпрос е следва ли да се считат за валидно
извършени изпълнителните действия, предприети от съдебния изпълнител след
настъпилото по силата на закона прекратяване на изпълнителното действие и
водят ли същите до последващо прекратяване на погасителната давност. В
продължение на две години, считано от образуване на изпълнително дело №
27.09.2012 г. до 27.09.2012 г. не са предприети никакви изпълнителни действия спрямо
длъжника, като такива не са и поискани от взискателя. Ето защо, изпълнителното дело
следва да се счита за прекратено по право на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради
непоискано от взискателя извършване на изпълнителни действия в продължение на
две години. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата
правни института е, че едни и същи юридически факти могат да имат значение както
за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на
принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнително
основание (пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете, освен при влязло в сила решение за
уважаването на иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не изключва правото на
принудително изпълнение. Обратно, и след настъпването й, правото на принудително
изпълнение може да съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава
съдебният изпълнител да я зачете.
Посочи се по-горе, че с оглед възприетото в ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. по ТД
6
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, давността за вземането не е текла до 26.06.2015 г., от
когато е продължил да тече 5-годишният давностен срок.
Неоснователно е направеното от ищеца възражение, че не следва да се вземат
предвид изпълнителните действия, предприети след настъпила перемпция. Съгласно
задължителното тълкувание, дадено с т. 3 на Тълкувателно решение от 04.07.2024 г.
по Тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се
прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция.
Според задължителното тълкуване, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС, искането на взискателя за предприемане на
валидно изпълнително действие прекъсва давността, доколкото течението на
давностния срок е изцяло обусловено от бездействие на кредитора. Според приетото от
ОСГТК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Нещо
повече, с Определение № 3591/20.11.2023 г. по гр.дело № 1672/2023 г., III г.о. на ВКС,
съдебният състав приема, че всяко искане на взискателя, както и всяко предприемане
от съдебния изпълнител на изпълнително действие прекъсват давността, дори когато
изпълнителното действие е неуспешно проведено не по вина на взискателя, като напр.
при липса на банкова сметка (вземане) на длъжника в (към) съответната банка, на
която е връчено запорното съобщение.
На 07.12.2016 г., 13.12.2017 г., 20.03.2018 г., 09.01.2019 г., 17.07.2019 г., 02.06.2020
г., 06.11.2023, 20.11.2023 г. и 19.01.2024 г., на които дати са предприети от съдебния
изпълнител или поискани от взискателя изпълнителни спрямо имуществото на
длъжника действия, давностният срок е бил прекъсван, като е започвал да тече нов 5-
годишен давностен срок за вземането.
Налага се извод, че давността е прекъсвана многократно, преди да е изтекъл срок
от 5 години от влизане на заповедта за изпълнение в законна сила. Същевременно,
считано от последното прекъсване на давността на 19.01.2024 г. до образуване на
настоящото дело на 28.02.2024 г. също не е изтекъл срок от пет години, поради което
оспореното от ищцата вземане не е погасено поради изтекла погасителна давност.
Следва да се отбележи, че независимо, че е предявен отрицателен установителен иск
за недължимост на сумата, то по време на висящността на исковото производство
давност не тече /чл. 115, б. „ж“ ЗЗД/. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла
в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен
установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде
отхвърлен – в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
50017/27.03.2023 г. по гр. дело № 720/2022 г. на IV г.о. на ВКС.
Предявеният от Й. Д. К. отрицателен установителен иск следва да се отхвърли
като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ответното
дружество, като на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на последното следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. Д. К., ЕГН **********, в качеството й на
7
наследник на Д срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, в
качеството му на частен правоприемник на „БНП Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК за
недължимост на сумите по издаден изпълнителен лист от 21.01.2012 г. по ч. гр. д.
Велико Търново, а именно: 458,57 лева – главница, законна лихва в размер на 582,55
лева за периода от 23.11.2011 г. – 12.02.2024 г., 153,96 лева неолихвяеми вземания, 125
лева разноски и юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Й. Д. К., ЕГН ********** да заплати на
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100 лева разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8