Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на първи юли през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 623/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството
по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от „Профи
Кредит България”ЕООД, срещу решение №3/02.01.2020г., постановено по гр.д. № 956/2018г. на
РС-Девня, в частта, с която предявеният от въззивника срещу О.С.Х., ЕГН **********,*** дол, установителен иск с
правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
е отхвърлен за разликата над 153.03 лева до 1127,37 лева, представляваща
главница по Договор за
потребителски кредит № **********/09.10.2015 г., за
която сума е издадена Заповед № 137/07.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 219/2018г. по описа на РС Девня и в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен
иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за присъждане на сумата от 325.40
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 03.12.2015г. до
02.11.2017г.
В
жалбата се поддържат доводи за неправилност на извода на съда за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва и се възразява срещу извършеното служебно
прихващане на направените плащания с дължимата главница. Договорът е съобразен
с предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК предел на ГПР, като същият е определен на
49.40%. Възнаградителната лихва, уговорена в размер на 41.17%, не противоречи
на добрите нрави, а е съобразена с по-големия риск, който поемат небанковите
финансови институции при финансиране на клиенти с ниска кредитоспособност,
които не биха получили кредит от банка.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна, чрез назначен особен представител, в който оспорва
въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение по
изложените в него съображения.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. №956/2018г. на РС- Девня е образувано по предявени от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу О.С.Х., ЕГН **********,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415,
ал. 4 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и чл.92 от ЗЗД да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1127,37 лв. - главница по Договор за
потребителски кредит № **********/09.10.2015 г. и сумата от 510,64 лева -
неустойка за прекратяване на договора в размер на 35% върху остатъчната главница
по т.12.4. от ОУ, за които е издадена
Заповед
№ 137/07.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 219/2018г. по описа на РС Девня и осъдителни искове с основание чл.
240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумите от 325,40 лв. -
договорна лихва за период от 03.12.2015г. до 02.11.2017г. и 937,50 лв. -
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги.
В исковата молба
се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № **********/09.10.2015 г., по силата на който ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 1500 лева, срещу задължение за връщането му, ведно с
възнаградителна лихва в размер на 41.17% и възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги в размер на 1500 лева, разсрочени на 24
месечни вноски, всяка в размер на 155.23 лева, при ГПР 49.90%. Тъй като ответникът не е изпълнил поетите от него задължения и е заплатил
само една погасителна вноска с дата 14.10.2015г., договорът е прекратен
автоматично на 15.03.2016г., на основание т. 12.3 от Общите условия, поради
което ответникът дължи неустойка в размер на 510.56 лева на основание чл.12.4.
от договора. След прекратяване на договора от страна на ответника са направени
доброволно 7 пълни погасителни вноски и една непълна. Общият размер на
извършените погашения възлиза на 1346.97 лева. С оглед
неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 219/2018г. по описа на РС Девня, връчена на ответника
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което претендира за съдебно установяване
на вземането си за главница и неустойка по реда на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК.
За останалите вземания се предявява осъдителен иск, тъй като не са били предмет
на заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения
му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, депозира отговор на
исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Прави възражение
за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие със
закона - чл.22 и чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК и добрите нрави поради прекомерност
и несъразмерност - чл.26, ал.1 ЗЗД. Твърди, че липсва ясна разписана методика как
се формира ГПР по кредита и от кои компоненти се състои, поради което и не може
да се направи еднозначен извод дали възнаграждението за допълнителен пакет е
включено при формирането му. Позовава се
на съдебна практика, в която се твърди да е прието, че добросъвестният и
съответстващ на добрите нрави предел на възнаградителната лихва е трикратният
размер на законната лихва, който в случая е надхвърлен. Прави възражение за
нищожност на споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги. С
оглед изложеното счита, че на основание чл.23 от ЗПК ответникът дължи връщане
само на главницата в размер на 1500 лева, от която след приспадане на
извършените погашения от 1346.97 лева остава дължима сумата от 153.03 лева.
С
първоинстанционното решение е уважен единствено искът с правно основание чл.422
от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД до размера от 153.03 лв., а в останалата част
исковете са отхвърлени като неоснователни. В частта, с която са отхвърлени
исковете за сумата от 510,64 лева - неустойка за прекратяване на договора по
т.12.4. от ОУ и сумата от 937,50 лв. - възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. В
рамките на дължимата служебна проверка по допустимост на производството съдът
констатира, че искът с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД е предявен по реда на чл.415, ал.1, т.
2 от ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от
уведомяването му за връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради
което се явява процесуално допустим.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение
на императивна правна норма.
По предявените искове с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240,
ал.2 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между страните
валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и размера
на претенциите по пера, а в тежест на ответника е да докаже възраженията си за недействителност
на договора и отделни негови клаузи, респективно изпълнение на задълженията си
по договора.
Според нормата на чл. 9, ал.1 от Закона за
потребителския кредит договорът за потребителски кредит е такъв, въз основа, на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
От представените по делото доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********/ 09.10.2015г., по силата на който ищецът се е задължил да
предостави на ответника сумата от 1500 лв., срещу задължението му да я върне в
срок до 02.11.2017 г. на 24 вноски в размер на 92.76 лева, ведно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 41.17% и при годишен процент на разходите от 49.90%. Договорът за потребителски кредит не страда от
пороци, водещи до неговата недействителност и не противоречи изискванията на
чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано
съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената
форма, шрифтът на текста е не по - малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за
потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация
на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на
лихвения процент, годишния процент на разходите съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на
главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Погасителният план, както и общите условия са подписани от ответника,
респективно са станали част от договорното съдържание. В чл.11, т. 10 от ЗПК не
се съдържа изискване за посочване на компонентите на ГПР, а визираните в закона
допускания, използвани при изчисляването му, са уточнени в чл.5 от
Общите условия.
Видно
от представеното по делото преводно нареждане за кредитен превод на 13.08.2018
г. на ответника е преведена сумата от 1500лв., на основание договора за кредит.
С реалното усвояване на заемна сума ищецът е изпълнил основното си задължение
по договора, а за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения
срок.
Падежът на договора е настъпил на 02.11.2017 г.,
поради което следва да се приеме, че към момента на настоящото произнасяне
задълженията по договора са изцяло изискуеми. Липсват данни за получаване от
страна на длъжника на изявление за предсрочна изискуемост, поради което не се
установява твърдяното от ищеца автоматично предсрочно прекратяване на договора.
В този смисъл възнаградителна лихва се дължи до края на действие на договора
съгласно погасителния план.
Поддържаните
от ответника – въззиваем в настоящото производство, възражения за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва се явяват неоснователни. Според нормата на
чл.19 от Закона за потребителския кредит годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Годишният процент на разходите съгласно чл.19, ал.4 от цитирания нормативен акт
не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република
България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът
на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент определен от БНБ към тази
дата 0.00% плюс десет пункта отгоре. В случая определеният в договора размер на
ГПР от 49.88 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/. Следователно
посочената клауза не е нищожна на основание чл.19, ал.5 от Закона за
потребителския кредит. В тази връзка не се явява и прекомерен размерът на
уговорената лихва, като противоречащ на добрите нрави.
Договорната
лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил
определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка след като сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения процент от
41.17% кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от
хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй
като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за
сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено
положение. Поддържаните в жалбата доводи, че добросъвестният размер възнаградителната
лихва е ограничена от трикратния размер на законната лихва, не намират опора в
закона, нито в актуалната съдебна практика.
По изложените съображения съдът намира, че клаузите
за възнаградителна лихва и ГПР са действителни, поради което ответникът дължи
заплащане на главница и възнаградителна лихва в посочения в договора размер от
2225.52 лева, от които 1500 лева главница и 725.52 лева лихва.
Видно от заключението на ССЕ извършените от
ответника погашения по кредита са в общ размер на 1346.97 лева, с които
съгласно правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД задължението за възнаградителна лихва
е погасено изцяло, а задължението за главница – до размера от 878.55 лева.
Останалите акцесорни вземания не се съобразяват при прилагане на чл.76, ал.2 от ГПК, тъй като тяхната недължимост е установена със сила на пресъдено нещо,
формирана с влязлото в сила първоинстанционно решение в необжалваната му част.
Прихващането на изпълнението по чл.76, ал.2 от ЗЗД е институт различен от
възражението за прихващане по чл.103 от ЗЗД. Служебното прилагане на чл.76,
ал.2 от ЗЗД е допустимо, тъй като се касае за императивна норма относно
поредността на погасяването, от значение за определяне размера на вземането, по
който съдът е длъжен да се произнесе служебно на основание чл.162 от ГПК.
Отделно от това в случая искане в тази насока е обективирано и в отговора на
исковата молба.
Налага се извод, че искът с правно основание чл.422 от ГПК, вр.
чл.240, ал.1 от ЗЗД се явява основателен до размера от 878.55 лева, до
който същият следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата до претендираните 1127,37 лева, а
искът с правно основание чл.79, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД се явява изцяло
неоснователен.
С оглед частично несъвпадение в крайните изводи на
двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която
искът с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 153.03
лева до 878.55 лева и вместо него бъде
постановено друго, с което в тази част искът бъде уважен, а в останалата част
решението следва да бъде потвърдено.
По
отговорността за разноските:
Формираният извод за частична неоснователност на иска
налага да бъде ревизирано първоинстанционното решение и в частта за разноските,
като в тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззивника следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска,
респективно обжалваемия интерес, както следва: за заповедното производство – 32.72
лева от общо 108.02 лева (58.02 лв. държавна такса и 50 лв. ю.к.
възнаграждение), за първа инстанция – 388.59 лева от общо 1283.06 лева (200 лв.
държавна такса, 200 лв. ю.к. възнаграждение, 433.06 лв. депозит за особен
представител, 450 лв. експертиза) и за въззивна инстанция – 216.30 лева от общо
320 лева (50 лв. държавна такса, 100 лв. ю.к. възнаграждение и 170 лв. депозит
за особен представител).
С оглед изложените
съображения, настоящият състав
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение
№3/02.01.2020г., постановено по гр.д. № 956/2018г. на РС-Девня, В ЧАСТТА, с която предявеният от „Профи Кредит България”ЕООД срещу О.С.Х., ЕГН **********,*** ***, установителен иск с
правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1, т. 2 ГПК, вр. чл.240,
ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 153.03 лева до 878.55 лева, както и в частта
за разноските, И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че О.С.Х., ЕГН **********,***
***,
дължи на „Профи Кредит България”ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.
„В“, разликата
над 153.03 лева до 878.55 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
**********/09.10.2015 г., за
която сума е издадена Заповед № 137/07.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 219/2018г. по описа на РС Девня.
ПОТВЪРЖДАВА решение №3/02.01.2020г., постановено по гр.д. № 956/2018г. на РС-Девня, В ЧАСТТА, с която предявеният от „Профи Кредит България”ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, срещу О.С.Х., ЕГН **********,*** ***, установителен иск с правно основание чл.422, вр.
чл.415, ал.1, т. 2 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 878.55 лева
до 1127,37 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
**********/09.10.2015 г., за
която сума е издадена Заповед № 137/07.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 219/2018г. по описа на РС Девня и в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен
иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД за присъждане на сумата от 325.40 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 03.12.2015г. до
02.11.2017г.
В останалата част решението не е обжалвано и
е влязло в сила.
ОСЪЖДА О.С.Х.,
ЕГН **********,*** ***, да заплати на „Профи Кредит България”ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, сумата от 637.61 лева,
представляваща сторени в производството съдебно-деловодни разноски съразмерно с уважената част от иска, формирана както следва: 32.72 лева,
за заповедното производство по ч.гр.д. №219/2018г. по описа на РС Девня, 388.59 лева, за първоинстанционното производство и 216.30 лева, за
въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.