РЕШЕНИЕ
№ 81
гр. Перник , 10.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на десети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20201700500762 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Л. М. И. против Решение № 1980/20.12.2019 г. по
гр. д. № 1937/2019 г. на РС – Перник, в частта в която по предявените от „Профи кредит
България“ ЕООД срещу Л. М. И. искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца: сумата в размер на 3632, 87 лева – главница по договор за
кредит № ***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 14984 по описа за 2018 г. на С. районен съд.
В жалбата по подробни доводи и съображения се твърди неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната част поради нарушение
на материалния и процесуалния закон. Не е обсъдено в какво качество ответникът е
подписал договора за кредит – като солидарен длъжник/кредитополучател или като
поръчител/гарант, като се твърди, че видно от платежното нареждане цялата сума от 4400
лв.- кредит е преведена на и по сметка на Р. А., съотв. ответницата Л.И. не е получила
кредит, нито част от него и липсват доказателства в тази насока, като се позовава на
Решение № 24 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., I т. о., ТК. Освен това
предсрочната изискуемост на вземанията по договора не е надлежно обявена на длъжника
Л.И., тъй като уведомителното писмо от ищеца до ответницата е получено от последната на
1
11.09.2019г., заедно с исковата молба, т.е. след издаване на ЗИ, а не преди издаването, като
поради това предсрочната изискуемост не е настъпила. Сочи и че ищецът в исковата молба
признава, че кредитополучателят Р. А. е заплатил на ищеца част от задължението: сумата
767,13 лв. – погасена част от главницата, сумата 810,51 лв. – погасена част от договорната
лихва и сумата 479,58 лв. – погасена част от възнаграждението за предоставен доп. пакет
услуги. Т.е. изплатена е сума в размер на общо 2057,22 лв., но неоснователно е погасена
част от възнаграждението за предоставен доп. пакет услуги, която клауза е обявена за
нищожна с обжалваното решение. Иска се отмяна на решението в обжалваната част от
въззивната инстанция с отхвърляне изцяло на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който по
подробно изложени съображения изразява становище за нейната неоснователност и за
потвърждаване на решението в обжалваната част.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна
проверка, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната му част.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство /първоинстанционното решение
е обжалвано единствено в частта за уважаване на иска за сумата 3632, 87 лева – главница/,
очертан от въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Установява се от доказателствата по делото, че на *** г. между "Профи Кредит
България" ЕООД - кредитор и Р. Д. А. – клиент и ответницата Л. М. И. - солидарен длъжник
е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който кредиторът е
отпуснал, а А. и ответницата И. солидарно /т. IV "Солидарен длъжник" от договора и чл. 10
от ОУ/ са се задължили да върнат предоставения кредит в размер на 4400 лв.; срок на
кредита 24 месеца; размер на вноска по кредита 272,01 лева включващи главница и лихва;
ГПР 49,90%; годишен лихвен процент 41, 17 %, с първа погасителна вноска на *** г. и
крайна падежна дата -*** г., или общо дължима сума по кредита 6528,24 лева, съгласно
подписания погасителен план към договора. При липса на оспорване по реда на чл. 193 ГПК
и на доказателства установяващи неистинността му, договорът е доказателство, че
изявлението е направено от страните по него /съгласно чл. 180 ГПК/, и оттук наличието на
валидно възникнало правоотношение между страните на посоченото основание – договор за
потребителски кредит.
Съгласно платежно нареждане за кредитен превод от *** г., кредитът по Договор №
*** е усвоен в пълен размер от 4400 лв. на *** г. по банковата сметка с титуляр Р. А.. С
договора за потребителски кредит /т. IV "Солидарен длъжник"/ и ОУ /чл. 10/ страните са
уговорили изрично, че на осн. чл. 121 до 127 ЗЗД солидарния длъжник се задължава да
отговоря за всички задължения на клиента за погасяване на кредита солидарно. Тълкувайки
по правилата на чл. 20 ЗЗД съдържанието на клаузите от процесния договор за
потребителски кредит и ОУ, следва, че е налице пасивна солидарност възникнала по силата
2
на сключения Договор за потребителски кредит № *** г., според който ответницата е
съдлъжник заедно с клиента - кредитополучател Р. А., т.е. ответницата отговаря за свои, а не
обезпечава чужди задължения като поръчител. За разлика от поръчителството, при което
поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената солидарна съзадълженост, всеки от
солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността няма
акцесорен характер, т. е. ответницата в качеството си на съдлъжник по договора е поела
общо задължение с клиента - кредитополучател Р. А. за връщане заема, дължи общо, една и
съща престация на ищеца и той може да иска изпълнение от всеки един, т.е. без
разграничение каква част поема всеки един от съдлъжниците и независимо от това на кое от
тези лица е предадена фактически сумата, поради което доводите и възраженията в жалбата
в обратен смисъл са неоснователни. На следващо място - предвид самата формулировка на
предмета на договора и най-вече на уговорката, съдържаща се в т. IV "Солидарен длъжник"
и чл. 10 от ОУ, следва, че процесният договор за потребителски кредит е консенсуален, а не
реален, какъвто е обикновеният договор за заем по чл. 240 ЗЗД. Неправилно е
приравняването на договор за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК – консенсуален и
формален договор, с обикновен договор за паричен заем по чл. 240 ЗЗД - един реален
договор, тъй като потребителския кредит се сключва не с реалното предаване на сумата, а
реалното предаване е част от задълженията на кредитора по вече сключен договор за
кредит, съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК „или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем“. Изпълнението на тези задължения на ищеца в случая е безспорно
доказано от обсъдения по-горе документ - платежно нареждане. Оттук без значение е и
извън предмета на спора е как и от кого е била получена и разходвана сумата по кредита,
респ. дали ответницата е получила и ползвала сумата по кредита, поради което позоваването
на Решение № 24 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., I т. о., ТК е неоснователно,
тъй като цитираното решение касае договор за заем по чл. 240 ЗЗД. Още повече, че
решението на ВКС е избирателно тълкувано, извън контекста на предмета на спора и
приетото в него, че солидарна отговорност е уговорена, когато две лица са поели общо
задължение за връщане заема, т.е. без разграничение каква част от сумата поема всяко едно
от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически.
С Анекс № *** г. към Договор за потребителски кредит № *** и погасителен план
към него страните са се съгласили вноски с номера 5, 6 и 7 се отлагат съответно на вноска №
25 с падеж *** г., вноска № 26 с падеж *** г. и вноска № 27 с падеж *** г. След като
последната падежна дата за заплащане на вноските е *** г., то падежът на цялото
задължение е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.03.2018г.
Следователно фактите за изискуемост са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и вземането е изискуемо, поради което позоваването на
ответницата, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора не й е надлежно
обявена е без значение за изхода на спора.
Въззивната инстанция напълно споделя правните изводи в обжалваното решение
3
/освен това съгласно чл. 271, ал. 1, изр. последно ГПК положението на жалбоподателя не
може да бъде влошено при липса на въззивна жалба от страна на „Профи кредит България“
ЕООД/, че клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет услуги
противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и е
сключено и във вреда на потребителя по см. на чл. 143 ЗЗП, и подобно споразумение е
нищожно на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. При извод за нищожност на клаузата, уреждаща
възнаграждение за допълнителен пакет от услуги, извършените плащания по договора
кредит следва да бъдат отнесени за погасяване на задълженията за другите плащания по
кредита, съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК. От признанието в исковата молба се установява, че по
отпуснатият кредит е изплатена сума в размер на общо 2057,22 лв., и отнесени от кредитора
за погасяване на следните суми: сумата 767,13 лв. - погасената част от главницата; сумата
810, 51 лв.- погасената част от договорната лихва и сумата 479, 58 лв. -погасената част от
възнаграждението за предоставен доп. пакет услуги. Същевременно настоящото обжалвано
Решение № 1980/20.12.2019 г. по гр. д. № 1937/2019 г. на РС – Перник е допълнено по реда
на чл. 250 ГПК с Решение № 260130/18.09.2020 г. по гр. д. № 1937/2019 г. на РС – Перник,
като последното не е обжалвано и е влязло в сила. С допълнителното решение е прието, че
след приспадане на извършените плащания в размер на сумата 1290, 09 лв. /810, 51 лв.
възнаградителна лихва + 479, 58 лв. по доп. пакет от услуги/, същите следва да бъдат
отнесени за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва, съгласно чл. 76, ал. 2
ЗЗД, след което ответникът дължи възнаградителна лихва в размер на 838,15 лв. за периода
03.07.2016 г. – 02.01.2018 г. Предвид влязлото в сила допълнително решение и съобразно
направените от настоящия въззивен състав изчисления с остатъка от извършените плащания
от 767,13 лв. /общата изплатена сума от 2057,22 лв. минус общата сума 1290, 09 лв.
приспадната с допълнителното решение/ следва да се погаси процесната главница от 3632,
87 лева, след което остава дължима главница от 2865,74 лв. Предявеният иск за главница
следва да бъде уважен за сумата от 2865,74 лв. и отхвърлен за горницата до пълния предявен
размер от 3632, 87 лева. Върху незаплатената главница от 2865,74 лв. се дължи и законна
лихва от заявлението по чл. 410 от ГПК до изплащане на задължението, тъй като това
изрично е поискано от ищеца и следва от чл. 422, ал. 1 ГПК.
С оглед частичното съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът за главница
е уважен за разликата над 2865,74 лв. до приетата от РС като дължима сума от 3632,87 лв.,
ведно със законната лихва върху тази разлика от заявлението по 410 ГПК до окончателното
изплащане, като вместо него се постанови решение за отхвърляне на исковете в посочените
части. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди, включително и в
частта за присъдените на страните разноски, които с оглед изхода на спора и след
съответните изчисления въззивният съд намира, че не се дължат на страните в по-голям,
респ. по-малък размер. Въззивната жалба е частично основателна.
По разноските
4
Жалбоподателят претендира и доказва разноски по въззивното производство общо
777,79 лв. /127,79 лв. заплатена такса по въззивната жалба и 650 лв. адв. възнаграждение/,
които с оглед резултата от обжалването му се дължат от въззиваемия съразмерно с
уважената част на въззивната жалба /767,13/ и целия обжалваем интерес /3632, 87/, или
164,24 лв.
Въззиваемото търговско дружество претендира юрисконсултско възнаграждение,
което с оглед правната и фактическа сложност на делото и фактът, че въззивното дело е
разгледано в рамките на едно съдебно заседание, съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 Закона за правната помощ, вр. чл.25, ал. 1 от НЗПП, които с оглед
резултата от обжалването му се дължат от жалбоподателя съразмерно с отхвърлената част
на въззивната жалба /2865,74/ и целия обжалваем интерес /3632, 87/, или 78,88 лв.
С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1980/20.12.2019 г. по гр. д. № 1937/2019 г. по описа на
Районен съд – Перник, в частта в която по предявените от „Профи кредит България“ ЕООД
срещу Л. М. И. искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца: сумата над 2865,74 лв. до 3632, 87 лева – главница по договор за кредит №
***, ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на подаване на заявлението по
410 ГПК до окончателното изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК искове от „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище: *** срещу Л. М. И., ЕГН **********, съдебен
адрес: ***, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над
сумата от 2865,74 лв. до 3632, 87 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
*** г., ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на подаване на заявлението
по 410 ГПК – 06.03.2018г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение по ч. гр. д. № 14984 по описа за 2018 г. на С. районен съд, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1980/20.12.2019 г. по гр. д. № 1937/2019 г. по описа на
Районен съд – Перник, в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище: *** да
заплати на Л. М. И., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата 164,24 лв. - разноски по
въззивното производство.
5
ОСЪЖДА Л. М. И., ЕГН **********, съдебен адрес: *** да заплати на „Профи
кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище: ***, сумата 78,88 лв. - разноски по
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6