Р Е Ш Е Н И Е №200
Град Несебър, 06.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският районен съд, трети
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети септември, през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЪР ПЕТРОВ
при
секретаря Красимира Любенова, като разгледа докладваното от съдия Петър Петров
гр.д.№ 243 по описа за 2018г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано въз
основа на предявени, при условията на обективно кумулативно съединяване, искове
с правно основание чл.415, ал.1, т.3 от ГПК и чл.286 от ТЗ, във връзка с чл.79
от ЗЗД, по чл.92 от ЗЗД, и по чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** 4, Бизнес парк София, сграда **,
представлявано от изпълнителния директор О.Б.Ш., твърди, че с ответника Х.Р.Х.
с ЕГН **********,***, е сключен Договор за мобилни услуги № ********* от
26.10.2015г., съгласно който на клиента – ответникът – е предоставен мобилен
телефонен номер ********** и мобилно устройство Telenor Smart
Plus Black. Сключен е и
договор за лизинг от 26.10.2015г., който предвижда клиентът да получи мобилен
апарат Telenor Smart Plus Black,
чиято обща лизингова цена е 137,77 лева с включен ДДС, като с договора за
лизинг е уговорено ответникът-лизингополучател да
заплати двадесет и три вноски, всяка от които в размер на 5,99 лева, които да
се заплащат едновременно с месечните сметки за ползваните мобилни услуги и въз
основа на издадени ежемесечни фактури. Фактура № **********/15.12.2015г. е
издадена за отчетния период 15.11.2015г. – 14.12.2015г. и включва следните
задължения на клиента за периода: за мобилен номер ********** месечна
абонаментна такса 12,49 лева, видео разговори 0,27 лева, Гласова поща 0,10
лева, други услуги с добавена стойност 2.00 лева, Разговори към „Грижа за
клиента” 0,02 лева, лизингова вноска 4,99 лева, такса за спиране на номер 0,50
лева, които са в краен размер на 20,37 лева без ДДС, или 24,45 лева с включен
ДДС; Фактура № **********/15.01.2016г. е издадена за отчетния период
15.12.2015г. – 14.01.2016г. и включва следните задължения на клиента за
посочения период: За мобилен номер ********** месечна абонаментна такса 12,49
лева, Други услуги с добавена стойност 7 лева, Разговори към „Грижа за клиента”
0,02 лева, лизинова вноска 4,99 лева и такса за
спиране на номера 0,50 лева, които са в краен размер на 25 лева без ДДС, или 30
лева с включен ДДС. Фактура № **********/15.02.2016г. е издадена за отчетния
период 15.01.2016г. – 14.02.2016г. и включва следните задължения на клиента за
посочения период: за мобилен номер ********** месечна абонаментна такса (-4,43
лева) и лизингова вноска 4,99 лева, които са в краен размер на 0,** лева без
ДДС, или 0,67 лева с включен ДДС. След предсрочното прекратяване на договорите
между „Т.Б.” ЕАД и Х.Р.Х. по вина на клиента поради изпадането му в забава, е
издадена фактура № **********/15.03.2016г., която включва задължение за
заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на договора за услуги чрез
номер ********** в размер на 699,62 лева, като основанието за заплащане на
неустойка е възникнало и нейният размер е определен съгласно т.11 от Договора
за мобилни услуги № ********* от 26.10.2015г. Правото на обявяване на
предсрочната изискуемост на неначислените лизингови вноски е уредено в чл.12 от
Общите условия на договорите за лизинг, като предпоставка за упражняването му е
неизпълнението на паричните задължения на
лизингополучателя в т.ч. по свързаните договори за
мобилни услуги. За мобилен апарат Telenor Smart Plus Black, предоставен съгласно Договор за лизинг
от 26.10.2015г., предсрочно изискуемият остатък от лизинговите вноски е в
размер на 119,80 лева, равняващ се на двадесет начислени вноски; общата сума,
начислена по фактурата е 819,42 лева. Изискуемостта на паричните задължения по
всяка от фактурите е възникнала в петнадесетдневен срок от издаването им, като
ответникът не е извършвал плащания по тях. За тези суми ищецът твърди, че е
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК,
въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№ 1012/2017г. по описа на
Несебърският районен съд. Съдът е отхвърлил искането. Прави искане съдът да
постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата в
размер на 874,54 лева, представляваща общата сума на задълженията по фактури №№
********** / 15.12.2015г., ********** / 15.01.2016г., ********** / 15.02.2016г.
и ********** / 15.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
вземането, ведно с разноските в заповедното производство в размер на 385 лева,
включващи 25 лева платена държавна такса, и 360 лева платено адвокатско
възнаграждение. Претендира разноски в настоящото производство в същия размер.
Ответникът не е подал отговор на
исковата молба, не е взел становище по иска, не е направил възражения и
оспорвания.
Ищецът не се представлява в
съдебно заседание. С отделна молба чрез процесуален представител заявява, че
поддържа предявения иск и моли същият да бъде уважен като основателен и
доказан.
Ответникът не се явява в съдебно
заседание и не се представлява.
Въз основа на събраните по делото
доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
На 26.10.2015г. е сключен Договор за
мобилни услуги между „Т.Б.” ЕАД и Х.Р.Х., по силата на който страните са
договорили предоставяне на ползване на мобилни услуги за срок от 24 месеца по
Абонаментен план: Резерв Стандарт 39.99 с тарифиране
на интервали 60 секунди, със стандартен месечен абонамент 39.00 лева на месец и
62.51% промо отстъпка от месечния абонамент за целия
срок на договора за телефонен номер **********. Предвидено е фактурите да се
издават на 15-о число на месеца. Страните са уговорили в случай на прекратяване
на настоящия договор през първоначалния срок по вина или инициатива на
потребителя – ответника, последният да дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на този
срок.
С договор за лизинг от
26.10.2018г. доставчикът на услугата – „Т.Б.” ЕАД, е предоставил на ответника и
посоченото в него устройство марка TELENOR, модел Smart Plus Black с телефонен номер **********, за
ползването на което ответникът се е задължил да изплаща ежемесечни вноски,
всяка от които в размер на 5,99 лева за период от 23 месеца от сключването на
договора.
За вземането си по двата договора
в общ размер на 874,54 лева „Т.Б.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз основа на което е било образувано ч.гр.д.№
1012/2017г. по описа на Несебърския районен съд, който с разпореждане № 3229 от
24.10.2017г., постановено по делото, е отхвърлил заявлението на „Т.Б.” ЕАД за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника Х.Р.Х. за заплащане на сумата
в размер на 874,54 лева, представляваща неизплатени задължения на длъжника,
произтичащи от Договор за мобилни услуги № ********* и Договор за лизинг от
26.10.2015г., ведно със законната лихва от 2017г. до окончателното изплащане на
вземането, сумата в размер на 25 лева, представляваща разноски за платена
държавна такса, и сумата в размер на 360 лева за платено адвокатско възнаграждение.
Съдът е указал на заявителя по това дело на основание чл.415, ал.1, т.3, във
връзка с ал.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за вземането си,
предмет на подаденото от него заявление, който да бъде предявен в едномесечен
срок от съобщаването. Съобщението за това е получено от заявителя на
12.02.2018г., а осъдителният иск, въз основа на който е образувано настоящото
производство е предявен на 12.03.2018г.
От представеното заключение на
вещото лице по изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че за периода от 15.11.2015г. до 15.03.2016г. от доставчика са
издадени пет броя фактури, а именно фактури №№ **********/15.11.2015г. на
стойност 40,81 лева, **********/15.12.2015г. на стойност 24,45 лева, **********/15.01.2015г.
на стойност 30 лева, **********/15.02.2018г. на стойност 0,67 лева, и
72382371017/15.03.2016г. на стойност 819,42 лева, или всички на обща стойност
915,35 лева, както и че същите са осчетоводени по дебитна сметка 411 – Клиенти,
партида Х. Р.Х. с ЕГН **********, абонатен клиентски номер *********. Отчетено
е, че по фактура № **********/15.11.2015г. е извършено на 06.11.2015г. плащане
на сума в размер на 0,10 лева, и по фактура № **********/15.12.2015г. е
извършено на 07.12.2015г. плащане на сума в размер на 40,71 лева, като в
резултат на извършените плащания крайното салдо към 19.10.2017г. е в размер на
874,54 лева. Според вещото лице размерът на дължимата неустойка за прекратяване
на договора за мобилни услуги съгласно т.11 от общите условия на договора, който
договор е прекратен на 04.02.2016г., т.е. за период от 630 дни, възлиза на
сумата в размер на 699,62 лева, а общата сума на неизплатените лизингови вноски
възлиза на 119,80 лева, равняващи се на 20 дължими вноски.
След предявяване на настоящия осъдителен
иск, в Търговския регистър по партидата на ищцовото
дружество са вписани на 28.08.2018г. и на 25.09.2018г. промени в начина на
представителство, съгласно които дружеството се представлява от Д.К.К.само заедно с който и да е друг от членовете на Съвета, а
именно Д.К.К.заедно с М.С.или Д.К.К.заедно
с Я.Х..
Въз основа на така установеното
от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:
Съдът счита, че доказателствата
по делото – обсъдените процесни договор за мобилни
услуги и договор за лизинг, установяват съществуването на валидни облигационни
отношения по два вида – по предоставяне на мобилни (телекомуникационни) услуги
и лизинг – временно и възмездно ползване на техническо устройство с възможност
за изкупуването му от ответника. Относно и двете групи са налице отделни
писмени договори, съдържащи конкретните уговорки и удостоверителни изявления на
ответника, както че е получил вещта, за ползването на която е следвало да
изплати на равни месечни лизингови вноски конкретни лизингови вноски, така и от
самата СИМ карта, позволяваща ползването на съответния мобилен номер, като
изявленията се намират в договора за лизинг.
Съдът намира, че от така посочените
писмени доказателства се доказва по несъмнен начин, че ответникът дължи на
ищеца неплатените, но потребени от него услуги по
договора за мобилни услуги, в размер на 55,12
лева, която сума отговаря по размер на посоченото в кредитното известие №
**********/15.02.2016г., което от своя страна отговаря на изискванията на
чл.115 от ЗДДС и отразява намаленията на данъчната основа на задълженията,
както и сумите, дължими по договора за лизинг на обща стойност 119,80 лева.
При тези доказателства изправна
страна в правоотношенията е ищецът, а ответникът не ангажира доказателства, че
е платил сумите, представляващи месечна абонаментна такса и стойността на
предоставените му услуги по договора за мобилни услуги, при което искът за
сумата в размер на 55,12 лева е основателен и следва да се уважи, както и искът
за дължимост на законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, макар то да е отхвърлено, но след
като ищецът е предявил осъдителния си иск в срока по чл.415, ал.4 от ГПК.
Основателна е претенцията за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, представляващи лизингови
вноски, или сумата в размер на 119,80 лева по лизинговия договор, въпреки
неустановяване на твърдението на ищеца за предсрочно прекратяване на действието
на договора, предвид, че доказателства, съобразно Общите условия, в тази насока
не се представиха. Въпреки това няма доказателства ответникът да е преустановил
ползването на устройството за целия срок на договора, респ., че от негова
страна действието на договора за лизинг е прекратено или че се е възползвал от
възможността да придобие собствеността на устройството със заплащане на цената
изцяло или на отделни вноски. При това положение за целия исков период
лизинговите вноски се дължат, размерът им е установен и доказан, включително и
от неоспореното експертно заключение на вещото лице, при което осъдителният иск
за тази сума – 119,80 лева, като основателен следва да се уважи, както и този за
присъждане на законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК.
Доколкото с последната приложена
фактура № **********/15.03.2016г. са начислени тези суми на главниците, като
включваща неизпълнение по предишните фактури задължения, съдът счита, че именно
въз основа на тази последна фактура следва да се уважи претенцията за нея в
размер на 174,92 лева.
Неоснователна е исковата
претенция за сумата в размер на 699,92 лева, представляваща договорна неустойка
за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги.
С разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД е предвидена възможността страните да обезпечат изпълнението на поетите с
договор задължения, като предвидят неустойка, която да послужи за обезщетяване
на претърпените от евентуално неизпълнение вреди, без да е нужно същите да се
доказват. Задължението за неустойка става изискуемо от момента на осъществяване
на съответния вид неизпълнение, за което е уговорена. В случая ищецът се
позовава на неустоечна клауза, съдържаща се в
представения договор и твърдението за действието на общи условия, съгласно
която в случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от договора, в
това число ако по негово искане или вина договорът по отношение на услугата
бъде прекратен в рамките на определения срок на ползване, операторът има право
да прекрати договора по отношение на тези или всички услуги и/или да получи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси, дължими от
датата на прекратяване до изтичане на определения срок за ползване. Тълкувайки
волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД съдът намира, че посочената клауза
регламентира дължимост на неустойка не само в случай
на неизпълнение, но и в случай на разваляне. В този смисъл по аргумент от ТР №
7/13.11.2014г. по тълк. дело № 7/2013г. на ОСГТК на
ВКС претенцията за неустойка е принципно съвместима с преобразуващия ефект на
развалянето. Надлежното упражняване на потестативното
право на разваляне обаче е елемент от правопораждащия
фактически състав на вземането за неустойка, тъй като е уговорена именно за
този етап от развитието на облигационното правоотношение. Доколкото не е
уговорено друго следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на
разваляне се подчинява на общите правила на чл.87, ал.2 от ЗЗД. Писмените
договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. С оглед
уговорения алгоритъм за изчисляване на неустойката установяването на факта на
получаване на писменото предизвестие от абоната е от значение не само за
доказването на основанието, но и на размера на иска. В разглеждания случай по
делото не се твърди и не се установява операторът да е отправял до абоната
писмено предизвестие, с което му предоставя подходящ срок за изпълнение, нито
пък се представят Общите условия, съдържащи възможност за връчване на
съобщението или за отпадане необходимостта от писмено изявление за едностранно
прекратяване на договорните отношения. По изложените съображения съдът намира,
че кредиторът не се е възползвал от правото си да прекрати договора, поради
което в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка при
предсрочно прекратяване на договора. В този смисъл предявеният иск с правно
основание чл.92 от ЗЗД се явява недоказан както по основание, така и по размер,
поради което следва да бъде отхвърлен като такъв.
Въпреки горното съдът изтъква още
един аргумент за неоснователност на претенцията за неустойка. Страните по договор
могат да уговарят неустойка за вреди от предсрочно прекратяване на срочен
договор за услуга, но само в рамките на присъщата й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции, в противен случай клаузата за неустойка би
била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи
служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а
не към един последващ момент – арг. т.3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС
– Решение № 193/09.05.2016г. по търг. дело № 2659/2014г. І т.о.; Решение №
110/21.07.2016г. по търг.д.№ 1226/2015г. І т.о.; Решение № 219/09.05.2016г. по
търг. д.№ 203/2015г. І т.о. При преценката съдът следва да изходи преди всичко
от характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации – задължението на оператора да предостави на
потребителя ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а
потребителят – да я заплати, но само срещу предоставената му услуга. При
уговорена от страните неустойка при предсрочно прекратяване на договор за
услуга, в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на
срока му, мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага
от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата. Уговорената по този
начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън очертаните функции на
неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване и нарушава принципа
на справедливост.
Съобразявайки данните по делото,
съдът счита, че неустоечната клауза на чл.11 от
Договора за мобилни услуги следва да бъде квалифицирана като неравноправна
клауза, с оглед наличието на предпоставките, визирани в чл.143, т.5 от ЗЗП.
Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведени в Закона за защита
на потребителите (ЗЗП) с § 13а от ДР „…националният съд е длъжен да разгледа
служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава
клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се
противопостави на това…”. По смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, ответникът е
потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
В случая като потребител на далекосъобщителна услуга той се ползва от защитата,
предвидена в ЗЗП. Легалната дефиниция на понятието неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя при
неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора
са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения
са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета (чл.3), според която не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и потребителят
не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора,
ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Безспорно установено е в настоящия случай, че неустоечната клауза е част от съдържанието на сключения
между страните Договор за мобилни услуги на 26.10.2015г. Съгласно начина на
изготвяне на този договор и посоченото в него на стр.2, показва, че той е
предварително изготвен, без възможности потребителят дори да обсъжда посоченото
в него относно неустойката, която доставчикът на услугите би претендирал в
случай на неизпълнение на задълженията по договора. В този смисъл съгласно
чл.146, ал.2 от ЗЗП, доколкото тези клаузи не са индивидуално уговорени, тъй
като са били изготвени предварително и поради това потребителят, ответник по
делото, не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В конкретния случай
договорът е бланков, като с оглед начина на попълването му от представител на
ищеца, съдът намира, че на потребителя не е осигурена възможност да внася
промени в неговото съдържание и да включва нови условия по изпълнението на
договорната връзка, в т.ч. да изрази воля по отношение на клаузата за
неустойка. Оттук следва извод, че клаузата по т.11 от договора не е
индивидуално уговорена и като неравноправна не поражда задължения за
ответника.
Относно претенцията на ищеца по
договора за лизинг, сключен на 26.10.2015г., относно ползването от ответника на
устройство Telenor,
модел Smart Plus Black с
телефонен номер **********. По делото е приложен договор за лизинг, сключен на
26.10.2015г., по силата на който абонатът е взел мобилно устройство Telenor, модел Smart Plus Black с телефонен номер **********, с лизингова
цена на обща стойност 137,77 лева с включен ДДС, на изплащане на 23 месечни
лизингови вноски в размер на 5,99 лева. Крайният срок на този договор е 23
месеца от подписването му. В самият договор не са уговорени неустоечни
клаузи, както и такива във връзка с неизпълнение на задължението на лизингополучателя за изплащане на оставащата част и
възникване на право на лизингодателя да претендира
оставащата част от сумата по договора.
Посочено е в договора за лизинг, т.6,
че неразделна част от него са Общите условия на договора за лизинг на
устройството. Посочено е също, че е издаден запис на заповед на стойност 100 %
от цената по чл.1 от договора.
Съдът намира вземането на ищеца
за сумата от 119,80 лева за основателна, но не на чл.12, ал.2 от Общите условия
на договора за лизинг, тъй като посоченото в тези общи условия по изложените
по-горе причини, по аргумент на чл. 146 от ЗЗП е нищожно, тъй като клаузата на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП е неравноправна клауза, а поради това, че е
настъпила изискуемостта на вземането на ищеца на основание чл.114 от ЗЗД.
Поради това, че в самия договор за лизинг не е уговорено, а клаузите на ОУ са
нищожни, то съгласно чл.114, ал.2 от ЗЗД, когато ищецът-лизингодател
е следвало да покани ответника-лизингополучател да
изпълни задължението си, но не е сторил това, като покана следва да се счита
предявената искова молба.
С оглед правилата на процеса в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по настоящото дело
разноски съобразно уважената част от иска на основание чл.78, ал.1 от ГПК, а
именно сумата в размер на 77 лева, която ответникът следва да бъде осъден да му
заплати. Следва да бъде оставена без уважение претенцията на ищеца за
присъждане на разноските, направени в заповедното производство, в общ размер на
385 лева, поради неоснователност на заявлението.
Ответникът не е направил разноски
по делото, не е поискал присъждането на такива, поради което и съдът не следва
да се произнася по присъждане на такива разноски съобразно чл.78, ал.3 от ГПК.
Предвид гореизложеното,
Несебърският районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Х.Р.Х. с ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
4, Бизнес парк София, сграда **, представлявано от Д.К.К.само
заедно с който и да е друг от членовете на Съвета, а именно Д.К.К.заедно с М.С.или Д.К.К.заедно с
Я.Х., сумата в размер на 55,12 лв.
(петдесет и пет лева и 12 ст.), представляваща неизплатено парично задължение
по Договор за мобилни услуги № ********* от 26.10.2015г. за доставени мобилни
услуги през периода от 15.11.2015г. до 14.02.2016г., както и сумата в размер на
119,80 лв. (сто и деветнадесет лева
и 80 ст.), представляваща общ размер на дължимите лизингови вноски по Договор
за лизинг от 26.10.2015г., видно със законната лихва върху всяка от отделните
главници, считано от 19.10.2017г. до окончателното им изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.Б.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** 4, Бизнес парк София,
сграда **, представлявано от Д.К.К.само заедно с
който и да е друг от членовете на Съвета, а именно Д.К.К.заедно
с М.С.или Д.К.К.заедно с Я.Х., иск за осъждането на Х.Р.Х.
с ЕГН **********,***, да му заплати сумата в размер на 699,62 лв. (шестстотин
деветдесет и девет лева и 62 ст.), представляваща договорна неустойка по силата
на Договор за мобилни услуги № ********* от 26.10.2015г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Х.Р.Х. с ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
4, Бизнес парк София, сграда **, представлявано от Д.К.К.само
заедно с който и да е друг от членовете на Съвета, а именно Д.К.К.заедно с М.С.или Д.К.К.заедно с
Я.Х., сумата в размер на 77 лв.
(седемдесет и седем лева), представляваща направени по делото разноски
съобразно уважената част от иска, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер на разноските от 385 лева, ОТХВЪРЛЯ
претенцията като неоснователна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията
на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** 4, Бизнес
парк София, сграда **, представлявано от Д.К.К.само
заедно с който и да е друг от членовете на Съвета, а именно Д.К.К.заедно с М.С.или Д.К.К.заедно с
Я.Х., иск за осъждането на Х.Р.Х. с ЕГН **********,***, да му заплати сумата в
размер на 385 лв. (триста осемдесет и пет лева), представляваща общия размер на
разноските, направени в заповедно производство, развило се по ч.гр.д.№
1012/2017г. по описа на Несебърския районен съд, като неоснователна.
Решението подлежи на обжалване пред
Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: