№ 1710
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506741 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца И. И. И. срещу решение от 14.02.2023 г. по
гр.д. №27633/2021 г. на Софийския районен съд, 167 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу И. Б. М. осъдителен иск с правно основание чл.59 ал.1
ЗЗД за разликата над сумата от 3737,37 лв. до 4791,28 лв., представляваща обезщетение за
ползване на недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Красно село“, ж.к. „*******, за
периода 01.10.2020 г. – 18.05.2021 г., поради прихващане, като ищецът е осъден да заплати
на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно
първоинстанцинният съд е приел, че ответникът е направил подобрения в процесния
недвижим имот, както и че не е взел предвид, че е налице изрично противопоставяне от
собственика на имота за извършване на промени в него. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения
иск до посочения по-горе размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И. Б. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният иск е уважен
до посочения по-горе размер, и от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за
разликата над 4791,28 лв. до 5600,00 лв. като неоснователен, поради което е влязло в законна
сила в тези му части.
Във въззивното производство е прието заключението на СТЕ, което съдът кредитира
напълно, от което се установява, че общата стойност на СМР към момента на извършването
им е в размер на 2631,00 лв., а увеличената стойност на имота в резултат на извършените
ремонтни дейности /подобрения/ е 4007,00 лв.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по
следните съображения:
Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в посочената по-горе част, то
основанието на предявения иск е установено със сила на присъдено нещо, поради което
спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали
първоинстанционният съд правилно е уважил релевираното от ответника възражение за
прихващане, респ. дали е основателна претенцията на ответника за извършени в процесния
недвижим имот подобрения.
Направеното възражение е допустимо. Възражението за прихващане е само едно
процесуално действие за защита срещу първоначално предявения иск, като целта е
отхвърляне на този иск, поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с
вземането на ответника.
Институтът на прихващането е уреден в чл.103 – чл.105 ЗЗД. Изисква насрещни
вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия
/активното вземане/ да е изискуемо. Задължението на прихващащия /пасивното вземане/
може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът
може да изпълни преди срока /чл.70 ал.2 ЗЗД/, той може и да прихване преди срока. Другата
предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане. Действието на
прихващането е винаги обратно и произтича пряко от чл.104 ал.2 ЗЗД. При уважено
възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с
обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е.
когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е
настъпила ликвидността е без значение /ТР №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая релевираното от ответника възражение за прихващане намира основанието
си в разпоредбата на чл.59 ЗЗД – за заплащане на извършени в собствения на ищеца
недвижим имот подобрения.
Подобренията в имота са такива нововъведения, които изменят общата вещ и които
не са били необходими за запазването и съхраняването и. При тях необходима предпоставка
е увеличаването стойността на имота. Подобрение има, когато вложените материали,
средства и труд са довели до увеличаване на стойността на чужд имот, а за подобрителя
винаги възниква вземане за стойност поради неоснователно обогатяване срещу собственика,
стига извършеното да не е в изпълнение на договорно задължение. Обяснението е в
забраната за неоснователно обогатяване. Обективното ни материално право я провежда
последователно. То предвижда вземане за връщане /за плащане/ на това, с което
притежателят на вещното право на собственост се е обогатил, а подобрителят е обеднял,
дори когато са изключени материално правните предпоставки на всеки друг иск за защита на
2
неоснователно разместените блага /чл.59 ЗЗД/. Размерът му е равен на по-малката сума
между стойността на обедняването /разходите, които държателят е направил за извършване
на подобренията/ и обогатяването /увеличената стойност на имота в резултат на вложените
от държателя материали, средства и труд/. Длъжник по вземането на държателя е
собственикът на имота /така и решение №40/11.04.2018 г. по гр.д. №2004/2017 г. на ВКС/.
За да бъде уважен иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД, е необходимо ищецът да
докаже твърденията си за положителните факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, т.е. фактическият състав на неоснователното обогатяване - обедняване на ищеца
до посочения в исковата молба размер, обогатяване на ответника до същия размер и
причинна връзка между тях. Ирелевантно за отговорността на собственика на имота по чл.59
ЗЗД е дали се е противопоставил на извършването на подобрения от страна на държателя на
имота, с оглед забраната за неоснователно обогатяване.
Ангажираните от ответника в хода на производството доказателства относно
обстоятелството, че тези подобрения са извършени именно от нея са достатъчни. И от
събраните по делото писмени доказателства /приемо-предавателен протокол, стокова
разписка и фискални бонове/, неоспорени от страните, противно на твърденията на
въззивника във въззивната жалба, както и от свидетелските показания на свид. Б.М., които
настоящият въззивен състав кредитира напълно като задълбочени, логични,
безпротиворечиви и базирани на преките и непосредствени впечатления на свидетеля, които
показания се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства/, се установи при
условията на пълно и главно доказване извършването от страна на ответника на сочените
СМР в процесния апартамент. В случая се установява, че извършените от ответника
ремонтни работи, вложените материали и положен ламинат са трайно прикрепени към
имота на ищеца, държателят не може да ги вдигне и увеличават стойността на апартамента.
Доколкото, както вече бе посочено по-горе, размерът на обезщетението по чл.59 ЗЗД
е равен на по-малката сума между стойността на обедняването /разходите, които държателят
е направил за ремонтите/ и обогатяването /увеличената стойност на имота в резултат на
вложените от държателя материали, средства и труд/, то и на ответника в случая се дължи
стойността на обедняването или разходите, които е направил за ремонта, или размерът на
обезщетението по чл.59 ЗЗД по отношение на този имот следва да бъде равен на разходите,
които държателят е направил, а не на увеличената стойност на имота.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2190/14.02.2023 г., постановено по гр.д. №27633/2021 г.
по описа на СРС, ГО, 167 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4