№ 543
гр. Монтана, 01.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря НИКОЛИНКА Г. А.А
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20251630101432 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 ал. 1, предложение първо
ЗЗД и по чл.26 ал.1, предложение трето от ЗЗД.
Ищцата, Д. Д. М., ЕГН **********, с настоящ адрес: ****, чрез мл.
адвокат А. А. М., ЕГН **********, личен № ****, със служебен адрес:
****, тел. **********; е предявила иск срещу: „*****, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. ************, представлявано от
************* – управители.
В исковата си молба твърди, че на 01.10.2024 г. между Д. Д. М.,
ЕГН **********, и „*************, ЕИК ****** е сключен Договор за
потребителски кредит „*************“ с № *************. Съгласно
раздел VI от Договора, дружеството е отпуснало на доверителката му
потребителският кредит в размер на 1 500 лв., като сумата по кредита е
преведена по посочената от нея банкова сметка с IBAN: ***********.
Срокът на кредита е 24 месеца, като размерът на месечните вноски е
90.97 лв., годишният процент на разходите (ГПР) е 48.96 %, годишният
лихвен процент е 41.00 %, лихвеният процент на ден е 0.11 %, като с оглед
тези параметри е посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на
2 182.99 лв. В същия раздел от Договора е посочено, че кредитополучателят е
закупил допълнителната услуга „Фаст“ за сумата от 900 лв., която
предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит (описана в раздел V от Договора и в чл. 15 от ОУ.
Нейното заплащане става изискуемо с подписването на Договора и се
извършва на равни месечни вноски по 37.50 лв., дължими заедно с
месечната погасителна вноска по кредита, от което следва, че общото
задължение по кредита и закупената допълнителна услуга възлиза на 3
1
082.99 лв., а общият размер на всяка вноска по кредита е в размер на
128.47 лв.
Счита, че сключеният Договор за потребителски кредит
„*************“ с № ************* между доверителката му и ответника
противоречи на закона и го заобикаля, като същият е недействителен, за
което излага следните съображения:
Към Договора приложение намират разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на потребителите
(ЗЗП). Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По силата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер предоставения кредит.
В конкретния случай, посоченият ГПР привидно не надвишава
петкратния размер на законната лихва (съответстващ на 50 %), дължима за
просрочени задължения. Въпреки това твъди, че с включването на
възнаграждението размер на 900 лв. за закупената допълнителна услуга
„Фаст“ се цели допълнително оскъпяване на кредита. По този начин се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което води до
недействителност на договора за кредит.
Видно от Договор за потребителски кредит „*************“ с №
*************, дължимата сума по кредита е 2 182.99 лв., а общото
задължение със закупената допълнителна услуга е в размер на 3 082.99 лв.
Ответникът е нарушил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като
макар в договора за потребителски кредит да е посочен годишния процент на
разходите по кредита, в него не е включено възнаграждението в размер на
900 лв. за закупената допълнителна услуга „Фаст“. Сумата за закупената
допълнителна услуга се равнява на 60 % от отпуснатия заем в размер на 1 500
лв.
В ГПР по договор за кредит следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Задължението за заплащане на възнаграждение за услугата „Фаст“
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който нито е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от
2
потребителя към деня на сключването на договора. Независимо, че
формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, ако не се включи към тях и възнаграждението за
допълнителната услуга, същите не могат да изпълнят отредената им
функция, а именно - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически
последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. В настоящия случай, възнаграждението по за
допълнителната услуга „Фаст“ е отразено както в договора за кредит, така и
в погасителния план, поради което се явява задължително условие за
отпускане на заем. Именно заради това дължимото възнаграждение за
допълнителната услуга е следвало да се включи към ГПР, а по този начин
ГПР реално ще надхвърли в пъти допустимия от закона размер съгл. чл. 19,
ал. 4 от ЗПК (прибл. ГПР ще бъде 120-125%). Липсата на разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което счита, че води до
недействителност на Договор за потребителски кредит „*9“ с №
************* на основание чл. 22 от ЗПК (Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 261440 от
4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.).
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и
практиката на Съда на Европейския съюз. С решение от 21.03.2024 г. по дело
С-714/22 на Съда на ЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Д. Д. М. е извършила 5 бр. плащания по кредита, както следва:
на 18.10.2024 г. – 128.47 лв., на 04.12.2024 г. – 130 лв., на 09.01.2025 г. – 100
лв., на 05.02.2025 г. – 192 лв. и на 24.04.2025 г. – 200 лв. С оглед сторените
от нея плащания в общ размер на 750.48 лв. следва, че при обявяване
на процесният договор за недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК,
доверителката му ще дължи остатъка от чистата стойност на главницата,
който в случая ще бъде в размер на 749.53 лв.
Моли съда да постанови решение, с което да се признае за
установено, че сключеният Договор за потребителски кредит
„*************“ с № ************* между страните „*****, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: **************,
представлявано от *********** – управители, в качеството му на
кредитодател, и Д. Д. М., ЕГН **********, с настоящ адрес:
3
************** – в качеството й на кредитополучател, е недействителен
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 и чл. 11, ал.1, т.10 и от
ЗПК и да се признае за установено, че Д. Д. М. на основание чл. 23 от
ЗПК следва да заплати на „************* само остатъка от чистата
стойност на главницата по кредита, който е в размер на 749.53 лв.
Ответникът „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК:******, седалище: **************,
Чрез пълномощника си юрк. Н.М.Л., в срока, предвиден за отговор взема
становище.
Намира предявения установителен иск за неоснователен поради
следните съображения:
На първо място, в процесния договор за потребителски кредит №
************* се съдържа приложимият лихвен процент по кредита. Освен
това същият не противоречи на добрите нрави. Видно от раздел VІ
„Параметри“ приложимият лихвен процент е фиксиран, а условията за
прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл. 4.2. от общите условия, които са
подписани от страните.
Счита обективираното в исковата молба твърдение, че
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави за неоснователно. В
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае,
с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тьй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която
се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за
свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да
сключат договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент.
Ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с
получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с
необективане на желанието си да се откаже от сключения договор. Добрите
нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е изрично
дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и
въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде
изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД
ищецът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени,
каквото позоваване в настоящия случай липсва.
Към момента действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за
определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намира
приложение само за определяне на размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. Предвид законовата регламентация, въз основа на която е издадено,
4
посоченото ПМС ограничава действието си само до установените от нея
рамки и не може да бъде прилагано за други случаи. С оглед на това
цитираното ПМС не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, които касаят договорната лихва. Доколкото въз основа на разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде
прието, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде
уговарян свободно между страните. Не е налице нищожност на уговорения
лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната
лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва
с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК
определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП).
Неоснователни са направените възражения по отношение размера на
договорената възнаградителна лихва. В чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържа забрана да
се уговарят лихви в по голям размер от определения от МС, но до момента
МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на
възнаградителната лихва. Законната лихва е лихва за забава при неизпълнение
на парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между
страните възнаградителна лихва. Лихвата при договорите за потребителски
кредит не е мораторна (закъснителна лихва. т. е. тази, която се дължи при
забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа
природа възнаградителната лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща
на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това е
цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване.
Поради това не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем
капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от
неговото по-ефективно използване. Поради това не може да бъде подкрепено
и неправилно е разбирането, че възнаградителната лихва не може да има по-
голям размер от законната или от двукратния, или от трикратния размер на
законната лихва, тъй като от една страна, подобно правило не е уредено
законодателно, а от друга, двата вида лихва имат различна правна и
икономическа същност и не може да има зависимост между тях. С оглед на
горното, уговореното в договора за кредит възнаграждение за ползването на
заемната сума е действително такова.
Законодателят в Закона за задълженията и договорите употребява
термина ,,лихва" в два различни смисъла - задължението за лихва, когато е
уговорено по заема за потребление или се дължи на извършилия чуждата
работа, на поръчителя, на довереника и на съдружника представлява
възнаграждение за ползването на паричната сума. Лихвите са граждански
плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна
самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение
на главното задължение - уговорените лихви по заема се дължат и когато
заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които
възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като
възнаградителни. Освен това задължението за плащане на възнаградителна
лихва по отпуснатия кредит следва от закона, тъй като договорите за
потребителски кредит са по правило възмездни. Че договорите за
5
потребителски кредит са възмездни договори е видно от законовата
дефиниция за договор за потребителски кредит, дадена в чл.9 от ЗПК.
Страните по договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера
на възнаграждението за ползване на финансовия ресурс - в т.ч.
възнаградителна лихва, но не могат да уговорят дали да има такова
възнаграждение въобще.
Счита, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен
процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна клауза за
уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни
правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от
датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му
изплащане /така решение № 906/30.12.2004 год. по гр.д. № 1106/2003 год., на
ВКС, ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 год. по гр.д. № 5093/2007 год., на
ВКС, ІІ г.о. и др./.
На следващо място, тъй като лихвеният процент е фиксиран, не е
необходимо изготвянето на методика за определянето му. Годишният процент
на разходите е фиксиран, неизменен. Същото се отнася и до ГПР, доколкото е
формиран от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия. Наред с това в ЗПК не е посочено като
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са
нормативно залегнали, поради което няма нормативно задължение за
разписана и методика за формиране на ГПР.
От така изложеното, безспорно се доказва, че необходимото
съдържание за действителността на процесния ДПК № *************
съгласно разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в
процесния договор за потребителски кредит, поради което същият е
действителен.
На трето място, въпросът дали възнаграждението за закупените
допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не, е правен въпрос, при
преценката на който моли съда да вземе предвид долуизложеното:
В чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК,
подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен ГПР,
като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите
положения по Приложение 1 от ДПК както и изброените допълнителни
допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за който е
сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че
лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер
и ще се прилагат до изтичане на срока на договора.
Счита за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата
молба, че не е установен механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви
компоненти са включени в него, освен размера на договорената
възнаградителна лихва. Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ
към него, безспорно може да се изведе извод, че в размера на ГПР е включен
уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани
6
при изчисляването на ГПР съгласно Приложение 1. Счита за неправилно
разбирането, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е
следвало да се включи в ГПР, като по този начин се надхвърлял допустимият
размер на разходи по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това, с оглед разпоредбата на
чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че възнаграждението за
допълнителните услуги следва да се включи в ГПР, с което размерът на
същото ще се увеличи над законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг,
то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава
размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия
договор за кредит.
Счита за неправилно разбирането, че с уговарянето на допълнителните
услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, тъй като възнаграждението по същите представлява скрит разход за
кредитора.
На първо място е необходимо да се изследва въпросът дали
закупените допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР.
Счита, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако
потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за
процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако
кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в
случая.
На второ място, след преценката дали възнаграждението за
допълнителните услуги следва да се включи или не в ГПР, следва да се
направи преценка дали неправилното посочване на годишен лихвен процент
на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител -
кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на годишен
процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците,
предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за
потребителски кредит.
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че
възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния процент
на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма
неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пар.
2, буква от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Счита, че
неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е
налице, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе
до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит.
Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния
процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до
7
недействителност на целия договор.
Моли съда да се произнесе с решение, с което да се отхвърли изцяло
предявения иск за нищожност на договора за потребителски кредит.
Съдът, след прецени доводите на страните, доказателствата по делото
и на основание чл.235 ГПК приема за установено следното:
Безспорно е установено, че на 01.10.2024 г. между Д. Д. М., и
„*************, ЕИК ****** е сключен Договор за потребителски
кредит „*************“ с № ************* в размер на 1 500 лв.
Няма спор и относно обстоятелството, че сумата по кредита е
преведена по посочена от ищцата банкова сметка. Срокът на кредита е 24
месеца, като размерът на месечните вноски е 90.97 лв., годишният
процент на разходите (ГПР) е 48.96 %, годишният лихвен процент е 41.00
%, лихвеният процент на ден е 0.11 %. Общата дължима сума по кредита е в
размер на 2 182.99 лв.
Не се оспори, че кредитополучателят е закупил допълнителната
услуга „Фаст“ за сумата от 900 лв., която предоставя право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит (описана
в раздел V от Договора и в чл. 15 от ОУ. Нейното заплащане става
изискуемо непосредствено с подписването на Договора и се извършва на
равни месечни вноски по 37.50 лв., дължими заедно с месечната
погасителна вноска по кредита. Общото задължение по кредита и
закупената допълнителна услуга възлиза на 3 082.99 лв., а общият
размер на всяка вноска по кредита е в размер на 128.47 лв.
Установено е, че Д. Д. М. е извършила 5 бр. плащания по
кредита, в общ размер на 750.48 лв.
Изводът е, че е налице съществуващо, валидно сключено
облигационно отношение между страните.
И към постановяването на съдебния акт срокът на договора не е
изтекъл.
Въпросът е основателен ли е предявения иск, с който се иска
обявяване недействителност на договора поради противоречие със закона и
добрите нрави?
Като морални норми добрите нрави нямат правно действие. По силата
на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като
нарушението им се поставя по последици наравно с нарушението на закона.
Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а
съществуват като принципи или произтичат от тях, съставляват морални
норми на поведение, етични възгледи и правила за поведение. Един от тях е
принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското
право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на
отделните правни субекти. При това задължение за зачитане на взаимните
интереси на страните по сделките, за нарушаване на принципа на
справедливостта при сключването им, правоприлагащият орган изхожда от
8
законодателството, от своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния
случай.
В случая ищецът - длъжник несъмнено има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1, вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/, поради което по отношение на представения договор за кредит са
приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и
разпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Съгласно приложимия закон и при анализ на представените
доказателства съдът намира, че по отношение на уговорената цена на
допълнителни услуги е налице нарушаване на императивни норми на ЗПК,
като клаузите са в противоречие с добрите нрави, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
Видно от представения Договор за потребителски кредит „******“
№ *************, в същия е предвидено възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в общ размер на 900 лв. при главница по кредита – 1 500
лв. От съдържанието на т. 15 "Допълнителни услуги" от представените Общи
условия на "П.К.Б. " ЕООД към договор за потребителски кредит /ОУ/ се
установява, че уговорените допълнителни услуги имат следното съдържание:
чл. 15. 1 – клиентът закупил допълнителна услуга "Фаст" получава
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит
преди клиентите, без закупена допълнителна услуга "Фаст". Според чл. 15. 2
всеки клиент, пожелал и закупил услуга "Флекси", получава право да променя
погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания, описани в
чл. 15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3. Следователно допълнителните услуги се
явяват в две насоки: услуги, свързани със сключването на договора за кредит и
отпускането на потребителския кредит, и услуги, свързани с неговото
изпълнение.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява
забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В тази връзка следва да се има
предвид, че услугата "Фаст" касае действия, свързани с отпускането на
кредита, начисляването на такса за които попада в процесната забрана. Наред с
посоченото, по този начин в тежест на икономически по-слабата страна –
потребителя е възложена такса, срещу която да получи приоритетно и бързо
разглеждане на заявлението си, с което неминуемо се нарушава равновесието
в отношенията между страните по правоотношението, едната от които всякога
има интерес да получи средствата във възможно най-кратки срокове. Що се
отнася до услугата "Флекси", с оглед обстоятелството, че Общите условия към
договора за кредит предвиждат в чл. 15.2.1. 2 и 15.2.2. 3 необходимост от
сключване анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от
услугите, а не възможност за кредитополучателя да се възползва директно от
9
тях чрез едностранно изявление, се налага заключението, че допълнителните
услуги, свързани с отлагане на вноски и тяхното намаляване, представляват по
своя характер изменения на кредитното правоотношение по съгласие на
страните по реда на 20а, ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна услуга по смисъла на чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо възнагражденията попадат в хипотезата на
императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за
елемент от съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за
предоставяне на свързана с него допълнителна услуга. С оглед изложеното
Предивид изложените съображения уговорените възнаграждения за услуги
"Фаст" и "Флекси" не отговарят на изискванията на специалния закон, поради
което иска следва да се отхвърли по отношение на претендираните от
заявителя вземания за тези услуги.
Настоящият съдебен състав приема, че твърдяната за уговорени такси
"допълнителни услуги" – Фаст и Флекси е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите –
индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за пакет
допълнително услуги и начислената договорна лихва с размера на главницата
10
по договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е
превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Следва да се добави и обстоятелството, че възнаграждението, което се
е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от
допълнителни услуги също се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона. В същност тези допълнителни услуги са в размера на
предоставения кредит. На първо място-предоставените за тази цена услуги не
са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е
изискването на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно.
В тази връзка в чл. 10а, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че "Видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. " В случая
в Договора за потребителски кредит не са посочени видът, размерът и
действието, за което се събират съответните такси. В сключеното между
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги са
изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото
нито в самия договор, нито в Споразумението е предвидена клауза, която да
приобщава Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
именно към процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се
приеме, че е изпълнено изискването на чл. 10а. ал. 4 от ЗПК за посочване на
всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и
размера на съответната такса или комисионна в процесния договор за
потребителски кредит. В противоречие на императивното правило на чл. 10а
ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги
е определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това заплащането на
това възнаграждение от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само
за "възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е
посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги
ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните
Договор. Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не хипотетично ползване на такава. Следователно налице е
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която
11
потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за
предоставянето на пакет от допълнителни услуги Фаст и пакет допълнителни
услуги Флекси. Предвид на изложеното се налага извод, че уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги се явява
нищожна като противоречаща на императивни правни норми - разпоредбите
на чл. 10, ал. 2 предл. второ и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 от Закона за
потребителският кредит/ЗПК/.
Неравноправна и нарушаваща нормите на чл. 10а, ал. 2 ЗПК е клаузата
на Договора, предвиждаща заплащане на допълнителни услуги. С тези
клаузи, кредиторът недобросъвестно в ущърб на потребителя е уговорил
предварително установени вземания, които не кореспондират с реално
извършвани от него действия. Целта на таксите и комисионните по смисъла на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи
на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да
изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване на кредита, тъй
като те са част от дейността му по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът,
размерът и действието, за което се събира такса трябва да бъдат точно описани
в договора, като кредиторът няма право да събира такси и комисионни, които
не са предвидени в договора. На плоскостта на процесния случай, в
потребителският контракт не са описани конкретните действия, които ще
извърши кредиторът с цел предоставяне на услугата „Фаст“ и „Флекси“.
Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК предвижда, че преди сключване на договор
за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка
на кредитоспособността на потребителите. Следователно чрез клаузата в
Договора, предвиждаща тези услуги се прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задължението на банковата
финансовата институция за предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя, което е недопустимо и води до неоправдано допълнително
увеличаване на размера на разходите по кредита. Дори и ГПР да не надвишава
петкратния размер на законната лихва при включени тези услуги, последната е
уговорена в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 10а ЗПК. Поради липсата на
яснота относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем език.
12
От своя страна това налага извода, че се дължи на кредитора само
чистата сума, разрешена по кредита, която е установена по размер.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има
право на разноски. М. е представлявана от адвокат А. М., оказал й безплатно
адвокатска помощ и съдействие, в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за
адвокатурата /ЗА/. Пълномощникът своевременно е поискал адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА и е представил списък
на разноските по чл. 80 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски
кредит „*************“, № *************, сключен между „*****, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: **************,
представлявано от *********** – управители, и Д. Д. М., ЕГН
**********, с настоящ адрес: ***********, на основание чл. 26, ал. 1 предл.
1 и 3 от ЗЗД, относно клаузите за допълнителни услуги;
ПРИЗНАВА за установено, че Д. Д. М., ЕГН **********, с настоящ
адрес: ***********, на основание чл. 23 от ЗПК следва да заплати на
„*************, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
**************, остатъка от чистата стойност на главницата по кредита по
Договор за потребителски кредит „*************“ № ************* от
01.10.2024 г., в размер на 749.53 лв.
ОСЪЖДА „*************, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: **************, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. М., ЕГН
**********, личен № **********, със служебен адрес: **********, сумата от
700.00 лв.за оказана безплатна адвокатска помощ, защита и съдействие и
процесуално представителство в производството на Д. Д. М., ЕГН
**********.
ОСЪЖДА „*************, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: **************, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Д. М., ЕГН **********, с
настоящ адрес: ***********, сумата от 79.34 лв. за внесената държавна такса
за производството.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд –
Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
13
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
14