№ 20832
гр. С, 16.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110122621 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от М. Б. Х., ЕГН: **********, с адрес:
гр. С, ул. „Е“ № 18 срещу „ИАМ“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление
гр. С, ж.к. „Л 7“, бул. „ДН“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от ГТТ, с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове както следва:
иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД, респ. чл. 146 ЗЗП за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем №
3350794 от 19.10.2018 г., регламентираща задължение за обезпечение, поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и
неравноправност,
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 191,84 лева / увеличен
размер с молба от 12.06.2025 г. от първоначално предявен частичен иск за 50 лева/ -
представляваща сума, подлежаща на връщане като платена без основание по нищожна
клауза на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 3350794 от 19.10.2018 г., ведно със
законна лихва, считано от датата на подаване на искова молба – 28.04.2023 г. до
окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 19.10.2018 г. ищецът е сключил договор за паричен
заем № 3350794 с „ИАМ“ АД, като страните се уговорили отпуснатия заем да е в размер на
500 лева, а видът на погасителната вноска – месечна, като не бил посочен размерът на
месечния лихвен процент. В чл. 4 от договора било уговорено, че страните се съгласяват
заемът да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция,
като поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на същия да е
минимум 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто
ЦКР и др. В чл. 4, ал. 2 от договора, в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, било предвидено, че заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на сумата от 250 лева, като същата се заплащала разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски. Ищецът твърди, че поради непредставено обезпечение му
1
била начислена неустойка в размер на сумата от 250 лева. Твърди, че преди завеждане на
исковата молба изцяло е погасил сумата по процесния договор за кредит. Излага
съображения за нищожност и неравноправност на неустоечната клауза, включително
навежда възражение за нищожност на целия договор за кредит, в т. ч. като сключен в
нарушение на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. В тази връзка
претендира, че на основание чл. 23 ЗПК дължи само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Поддържа, че процесната клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената
в срок сума за времето на забавата. В тази връзка посочва, че неустойката се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функции. Поддържа, че е заобиколена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като дължимата сума за неустойката не е включена изначално при
формирането на ГПР, поради което не е могъл да направи информиран избор дали да сключи
процесния договор за кредит. Поддържа, че неустоечната клауза е неравноправна и нищожна
като противоречаща на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като с нея потребителят се задължава при
неизпълнение на своите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Сочи и че
клаузата не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП. По тези и останалите подробно
изложени съображения предявява настоящите искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковите претенции като неоснователни. Развива подробни съображения в насока,
че договорът за кредит е сключен при спазване на всички законови изисквания, респ. че
същият е действителен, в това число и клаузите, предвиждащи предоставяне на обезпечение
и заплащане на неустойка. Посочва, че са спазени изискванията да има информация за
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и че информацията за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, е
налична в договора. Поддържа, че условията по договора са били предоставени
предварително на ищеца и той е имал възможността да се запознае с тях. В тази връзка
оспорва ищцовото твърдение за неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка
като противоречаща на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като твърди, че същата е индивидуално
договорена, както и че не противоречи на добрите нрави. Оспорва да е налице заобикаляне
на изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като неустойка не представлявала разход и не
следвало да се включва при изчисляването на ГПР по договора. По тези и останалите
подробно изложени аргументи моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че между страните
е сключен договор за паричен заем № 3350794 с „ИАМ“ АД, съгласно който на ищеца е
предоставена сума в размер на 500 лв. със задължение за връщането й ведно с
възнаградителна лихва при ГЛП 40 %. Посоченият в договора ГПР е 46,17%, а крайният
срок за връщане на сумата е 11.02.2019 г.
Признава се от ответника чрез представената по делото справка извлечение, че ищецът
му е заплатил по договора сумата от общо 725,12 лева, за погасяване на задължения за
главница – 500 лева, за лихва – 33.28 лева и за неустойка – 191,84 лева.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
датата на сключване договора да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения:
1/ Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „ИАМ“
2
АД: да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; Поръчителят подписва договор за
поръчителство. 2/ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2 т. 7, със
срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Предвидено с чл. 4, ал. 2 е, че при неизпълнение на задължението си да предостави
обезпечение в срока по чл. 4, ал. 1 Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на
191.84 лева, разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Процесната клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при неизпълнение,
но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на
задължението за предоставяне на обезпечение.
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната й функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените
изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора
по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди
от това и да не му е необходимо обезпечение. В този смисъл коментираната клауза
задължава потребителя при неизпълнение на задължение, различно от главното, да заплати
необосновано висока неустойка и следователно е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП, представляващ частен случай на противоречието с добрите нрави.
От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да
върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да
бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което
потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на
3
неустойка и в този случай също е нищожно поради противоречие с императивна правна
норма.
Процесните уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Поради това и същите са неравноправни по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и следователно нищожни в цялост на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП.
Изложеното налага извод за нищожност на атакуваната разпоредба на чл. 4.2 от
договора на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 ,2 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл.
143, ал. 2, т.5 ЗЗП, което обуславя основателност на иска за прогласяване нищожността на
тази клауза.
По иска с правно основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД
Ищецът претендира връщане на сумата от 191,84 лева като платена без основание за
погасяване на уговорената неустойка.
Предвид гореизложените съображения уговорката за дължимост на неустойката е
нищожна, поради което и вземане за неустойка в полза на ответника не е възникнало и
сумите, платени от ищеца в общ размер на 191,84 лв. за погасяването му са платени без
основание и подлежат на връщане.
Ответникът дължи и законната лихва считано от датата на предявяване на частичния
иск за сумата от 50 лева – 28,04.2023 г., а за разликата над сумата от 50 лева до пълния
размер на вземането - 191,84 лева – считано от 12.06.2025 г. – датата, на която е въведена и
тази част от вземането като предмет на претенцията.
По разноските
При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК има право на
сторените разноски в размер 100 лева – държавна такса.
Ищецът е представляван от адвокат Д. М., оказал му безплатна адвокатска защита на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на договор за правна защита и съдействие, сключен с
адвокатско дружество „Д. М.“, поради което в полза на последното следва да се присъди на
основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 200 лева с ДДС – адвокатското възнаграждение за
производството, определено в съответствие с положения от адвоката труд /депозиране на
искова молба и молба за разглеждане делото в негово отсъствие без представителство в
о.с.з./ и фактическата и правна сложност на производството. При определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните размери по
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото
решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
4
преди всичко фактическата и правна сложност на делото, с каквато настоящото не се
отличава, а и предвид служебно известното на съда обстоятелство, че адвокатът реализира
представителство по множество еднотипни дела като настоящото.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по исковете на М. Б. Х., ЕГН: ********** срещу „ИАМ“ АД, ЕИК:
******, ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 4,
ал. 2 от договор за паричен заем № 3350794 от 19.10.2018 г., предвиждаща заплащането на
неустойка поради непредставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „ИАМ“ АД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление гр. С, ж.к. „Л 7“, бул. „ДН“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати
на М. Б. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „Е“ № 18 сума в размер на 191,84 лева,
представляваща платена без основание неустойка поради непредставяне на обезпечение по
нищожна клауза по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 3350794 от 19.10.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумата от 50 лева считано от 28.04.2023 г., а за разликата над
сумата от 50 лева до 191,84 лева – считано от 12.06.2025 г. до окончателното изплащане на
задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ИАМ“ АД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление гр. С, ж.к. „Л 7“, бул. „ДН“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на М. Б.
Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „Е“ № 18 сума в размер на 100 лв, представляваща
сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание на основание чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „ИАМ“ АД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление гр. С, ж.к. „Л 7“, бул. „ДН“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46, да заплати на ЕАД „Д. М.“, Булстат № ******, ф. .д № 24/2021 г. по описа на СГС,
24 с-в сумата 200 лева с ДДС– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
защита на М. Б. Х. в производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5