Решение по дело №11123/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 244
Дата: 10 януари 2020 г. (в сила от 10 януари 2020 г.)
Съдия: Десислава Любомирова Попколева
Дело: 20191100511123
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 август 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

гр. София, 10.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                                                                                                                          

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

                                   ИВА НЕШЕВА

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 11123 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 25.04.2019 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД против решението от 02.04.2019 г. по гр. дело № 4507/2018 г. на Софийския районен съд, 90 състав, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя срещу ответниците А.И.Я. и Н.И.Я. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване на следните вземания, дължими от всеки един от ответниците при условията на разделност: 746,58 лв., представляваща ¼ част от стойността на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “*********, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., сумата 13,93 лв.- ¼ част от цена на услугата дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва от 18.01.2017 г. до окончателното изплащане, сумата 69,71 лв. –обезщетение за забава върху ¼ от стойността на доставената топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 11.01.2017 г., сумата 2,76 лв.- обезщетение за забава върху ¼ от стойността на услугата за дялово разпределение, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2661/2017 г. по описа на СРС.

В жалбата се твърди, че неправилно СРС е приел, че ответниците не са клиенти на топлинна енергия през процесния период. Моли решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и присъждане на съдебни разноски за въззивната инстанция..

Въззиваемите страна А.И.Я. и Н.И.Я. са депозирали отговор на въззивната жалба, в който заявяват становище за неоснователност на същата и молят решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. При постановяване на решението СРС не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми и е постановил решението си на база събраните по делото писмени доказателства, установяващи фактите и обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права и възраженията на ответника, изложени в отговора на исковата молба.

     Предмет на разглеждане в производство са положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответниците в качеството й на съсобственици на процесния топлоснабден имот при квоти – по ¼ ид.ч., заедно с М.Б.Я., която е собственик на ½ ид.ч. от имота, съгласно обстоятелствената част на исковата молба за заплащане на доставена топлинна енергия и цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г , със съответните мораторни лихви. Въззивният съд споделя напълно изводите на СРС, че по отношение на вземанията за доставена топлинна енергия за процесния период, ответниците не са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят в качеството си на съсобственици на имота по следните съображения:

      Противно на изложеното в жалбата разпоредбата на §1, т.42 ДР на ЗЕ не е била действаща през процесния период, тъй като е била отменена считано от 07.07.2012 г. В последващата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ / ДВ, бр. 54/2012 г./ е посочено, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие е собственикът, вещния ползвател или облигационният ползвател, на когото е прехвърлена партидата. В срока по чл. 131 ГПК, ответниците изрично са възразили, че през процесния период не са имали качеството клиенти на топлоснабдения имот, тъй като нито са собственици, нито вещни или облигационни позватели на имота. С оглед заявеното от тях в отговора, правилно СРС в доклада на делото по чл.146 ГПК е указал на ищцовото дружество, че не сочи доказателства за твърденията си, че ответниците са били собственици на процесния топлоснабден имот в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., при квоти по ¼ ид.ч., установяването на което е в негова доказателствена тежест. Въпреки указанията, дадени от СРС, ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи, че ответниците са били собственици на имота при квоти – по ¼ ид.части през процесния период. От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че собственици на имота през процесния период са били М.Б.Я. и И.Н.Я.. Последният, видно от удостоверение за наследници от 27.12.2016 г. е починал като разведен на 28.03.2016 г., т.е. през процесия период имотът е бил в режим на обикновена съсобственост - при равни квоти между тези две лица. Безспорно след смъртта на И.Н.Я., неговите пасиви и активи са преминали към законните му наследници – А.И.Я. и Н.И.Я., но видно от обстоятелствената част на исковата молба вземанията за доставена топлинна енергия се претендират от тях в качеството им на съсобственици на имота през процесния период, а не в качеството им на наследници на И.Н.Я., който е бил собственик на ½ ид.ч. от имота, респ. бил е клиент на топлинна енергия през процесния период. При тези данни, правилно СРС е приел, че по делото не е установено, че ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., поради което не са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят по предявените искове в качеството си на собственици на имота за процесния период.

      Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, следва да бъде потвърдено изцяло.

     При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски за въззивното производство. На въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на размера на уговореното адвокатско възнаграждение- по 250 лв. за защита на всеки един от двамата ответници, въззивният съд намира за неоснователно, доколкото последното е в размер под минималния такъв по чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г.

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.04.2019 г. по гр. дело № 4507/2018 г. на Софийския районен съд, 90 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на А.И.Я. и Н.И.Я., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес ***-адв. Т.Ч., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв.-разноски за въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.