РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 643/14.4.2022г.
гр. Пловдив, 14.04.2022 год.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХVI касационен състав, в открито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА НЕСТОРОВА-ДИЧЕВА
ХРИСТИНА ЮРУКОВА
при секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА и с
участието на прокурора ДАНИЕЛА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдия
Дичева КАНД № 275 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производство
по чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 285,
ал. 1 ЗИНЗС.
Образувано
е по подадени касационни жалби от Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – София, чрез ст. юриск. Ч. и от Г.Т.Е.,
чрез адв. С., против Решение № 2387 от 06.12.2021г.,
постановено по адм. дело № 1928/2021 г. по описа на
Административен съд - Пловдив, 28-ми състав, съответно в частта, с която Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на Е.,
понастоящем в Затвора гр. Пловдив, обезщетение в размер на 10 620лв., ведно със
законовата лихва върху тази сума, считано от 14.07.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди в периода от 27.06.2013
г. до 14.07.2021 г. включително, изразяващи се в накърняване на човешкото му
достойнство, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора гр. Пловдив, съответно
в частта, в която исковата претенция на Е. е отхвърлена като неоснователна. Със
същото решение Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е
осъдена да заплати в полза на В.С., адвокат при Адвокатска колегия
– Пазарджик, сумата от 398 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по адм. дело № 1928 по описа за 2021 г. на Административен съд
Пловдив и в полза на Г.Е.,*** сумата в размер на 10 лв., представляваща
заплатена държавна такса.
С
касационната жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – София, са изложени доводи, че решението на Административен
съд - Пловдив е неправилно и необосновано. Посочено е, че в действителност е
установена известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това се
компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения,
като в тази връзка е посочено, че в светлата част на денонощието помещенията не
се заключват. Твърди се, че по делото не са доказани реално претърпени вреди,
които да са в резултат на посочените бездействия на ГДИН. Не е налице причинно -
следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на
административния орган, в резултат на което да са причинени неимуществени
вреди. Иска се от съда да отмени
оспореното решение в осъдителната му част, респективно да постанови ново, с
което да отхвърли претенциите на ищеца, евентуално да отмени решението в частта
му, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 1 000 лв. до
присъдения размер от 70 000 лв.
С
касационната жалба на Е. са изложени доводи, че решението на Административен
съд е неправилно и необосновано, в частта, в която исковата претенция е
отхвърлена. Според него, не е налице изтекла давност, тъй като се касае за
продължаващо положение. При позоваване на докладите на омбудсмана
на РБ за условията в затвора през процесния период,
както и на установеното от ЕСПЧ по
делото „Попов срещу България“ се иска уважаване изцяло на исковата претенция.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че и двете касационни жалби
са неоснователни, съответно обжалваното решение правилно и законосъобразно.
Настоящият
съдебен състав на Административен съд Пловдив, приема, че касационните жалби са
подадени в срок, от надлежни страни, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество, касационните
жалби са неоснователни.
Производството
пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС,
по искова молба, подадена от Г.Т.Е., чрез пълномощника адв.
С., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение в общ размер на 70 000
лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди в
периода от 01.01.2013 г. до 14.07.2021 г. при престоя
му в Затвора - Пловдив, изразяващи се в накърняване на човешкото му
достойнство, в резултат на:
-
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода в Затвора гр. Пловдив през посочените периоди, и по-конкретно: липса
на вентилация, мебелировка, достатъчна естествена светлина и достатъчна жилищна
площ във всички килии, в които е бил настанен (нетната площ на килиите не е
надвишавала 3 кв. м. на човек); наличие на гризачи и насекоми (дървеници и
хлебарки), както и мухъл, и плесен в тях; лошо състояние на тоалетната в
килията му – неработещи казанчета, счупени плочки, липса на работещи чешми и
умивалници, тоалетната не е шумоизолирана; лошо
състояние на банята, която е обща за всички затворници в отряда, от която тече
или студена или гореща вода;
-
поставянето му в неблагоприятни условия при задържането му под стража в Арест –
гр. Пловдив в периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012
г. и по-конкретно: лоши санитарно-битови условия в ареста, недостатъчно жизнено
пространство (изискуемите 3 кв.м. съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС), мръсни и непроветрени помещения, наличие на мухъл, плесен, гризачи и
насекоми, включително дървеници и хлебарки, недостатъчна естествена слънчева
светлина, поради малкият прозорец в арестантското помещение.
След
като е анализирал и обсъдил подробно събраните по делото многобройни
доказателства, съдът е приел, че в по-голямата част от прецените периоди ищецът
е пребивавал в Затвора - Пловдив, в спални помещения, в които не му е била
осигурена жилищна площ от минимум 4 кв.м. - относно периода от 27.06.2013 г. до
07.11.2017 г. и относно периода от 08.11.2017 г. до 20.05.2018 г., от 03.08.2018
г. до 02.07.2019 г., от 19.07.2019 г. до 29.08.2019 г., от 05.09.2019 г. до
08.10.2019 г., от 14.01.2020 г. до 23.12.2020 г., от 05.02.2021 г. до
23.02.2021 г. и от 27.02.2021 г. до 14.01.2021г. По отношение на останалите твърдяни
бездействия е прието, че исковата претенция е неоснователна и е отхвърлена в
останалата й част. В заключение съдът е направил извод, че е налице незаконосъобразно
бездействие от страна на затворническата администрация за общо 2 655 дни
(за времеви периоди, продължаващи между 7 дни и повече от 300 дни, в които в
помещенията са настанявани повече от максималния брой лишени от свобода),
представляващо нарушение на чл. 40, ал. 2, т. 1, 3, 4 и 5 от ЗИНЗС във връзка с
чл. 152 и 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 120 и сл. от ППЗИНЗС,
което води до накърнява човешкото достойнство на ищеца и само по себе си
представлява унизително третиране и е присъдил посоченото по-горе обезщетение
за претърпени неимуществени вреди.
Решението е валидно, допустимо и
правилно.
Първоинстанционният съд обективно е
установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени
и гласни доказателства, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното
решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани
правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на
оспорения съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл.
284, ал. 1 ЗИНЗС
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Според чл.3
ал.2 ЗИНЗС,
за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по
ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
В
случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в
пряка причинно - следствена връзка с битовите условия и по-конкретно жилищната
площ на помещенията, в които е бил настанен ищецът през посочените периоди,
като в тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния жалбоподател
ГДИН, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с
възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Такова
компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета
на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.
Напълно
неоснователен е касационният довод на ГДИН, за недоказаност на претърпените
вреди от бездействието на ГДИН за осигуряване на минимална жилищна площ от 4
кв.м., тъй като съобразно разпоредбата на чл. 284, ал. 5
от ЗИНЗС
в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод за характера и
степента на въздействието върху ищеца на пренаселеността на килиите. Тези
условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е
неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия
за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на
личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от
доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за посочените периоди
несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо
човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Пак
в тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар
и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишения от свобода по чл. 8, § 1 от ЕКПЧ не могат да
бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в
упражняването на дейността им. Нормата на чл. 8, § 2 на ЕКПЧ прави
изключение единствено касателно намеса на държавата
предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и обществената
сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена,
но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл. 8 ЕКПЧ се изисква
съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези
права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за
изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.
Неоснователно
е и алтернативното искане на касационния жалбоподател ГДИН за намаляване
размера на присъденото обезщетение. Изводите на съда за размера му,
съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи
обстоятелства, относими към увреждането, от което се
претендират вреди, както и реалното им въздействие върху ищеца, предвид условията
на пренаселеност в килията, в която е пребивавал.
Неоснователно
е и възражението на касационния жалбоподател Е., че не са съобразени решения на
ЕСПЧ по дела срещу България, както и неправилно е прието, че част от исковата
претенция е погасена по давност. По отношение на изтекла 5-годишна погасителна
давност, възражението от процесуалния представител на ГДИН е направено
своевременно, в нарочен отговор на исковата молба. В решението по адм. дело № 1928/2021 г. решаващият състав на
Административен съд – Пловдив правилно е посочил, че по отношение пребиваването
на Е. *** незаконосъобразното действие е преустановено на 26.06.2013 г. и
5-годишната давност е изтекла на 26.06.2018 г., т.е. преди подаване на исковата
молба. По отношение на пребиваването на Е. *** правилно е прието, че няма
прекъсване на незаконосъобразните действия до момента на предявяване на
исковата претенция – 14.07.2021 г., което означава, че периодът, обхванат от
нея е от 27.06.2013 г., когато е започнало изтърпяването на наказанието
„лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив до момента на подаването на исковата
молба.
Неоснователно
е и възражението на същия касационен жалбоподател, че не е съобразена
практиката на ЕСПЧ по дела срещу България. В мотивната
част на решението по адм. дело № 1928/2021 г. изрично
е посочено, че ищецът Г.Е. е претърпял неимуществени вреди, представляващи
негативни психически състояния в следствие на неосигурена достатъчна площ за
обитаване в продължение на общо 2 566 дни. При определяне на времевия
период са съобразени данните в нарочна справка на ответника (л. 28 – 31 от адм. дело № 1928/2021 г.), съгласно които през определени
времеви периоди от 08.11.2017 г. до 31.07.2021 г. в стая № 74, пост 2 са
настанявани повече лишени от свобода от капацитета на настаняване.
На
следващо място, размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е
съобразено и с времевата продължителност на пренаселеността на килиите в които
е бил настанен ищеца и е в съответствие с изведената от закона и дължима
справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на
причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението правилно
съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за
справедливост е определил обезщетението. Изложените в тази връзка мотиви на
съда са подробни, обосновани и правилни, и настоящия съдебен състав ги споделя
изцяло. За пълнота следва да се отбележи, че оспореното решение е постановено
при съобразяване с националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд не
е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат
отмяна на решението му.
Поради
изложеното касационната жалба е неоснователна и Решение № 2387 от 06.12.2021 г.,
постановено по административно дело № 1928/2021 г. по описа на Административен
съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила, в обжалваната част.
Касационните
жалбоподатели не са заявили претенции за разноски, поради което съдът не следва
да се произнася по този въпрос.
Мотивиран от горното, Административен
съд – Пловдив, ХХVI състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1090 от
01.06.2021г., постановено по административно дело № 3323/2020 г. по описа на
Административен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: