№ 13779
гр. София, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110156648 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано е по искова молба на С. Н. К., ЕГН **********, постоянен адрес .,
съдебен адрес ., Търговски комплекс „.“, . (ищца), чрез упълномощения процесуален
представител адвокат Б. С. З.. Ищцата твърди, че че на 11. 02. 2021 г. е сключила с третото
лице „.“ АД договор за паричен заем в размер на 300 лева, по силата на който трябвало да
възстанови усвоената сума ведно с възнаградителна лихва в размер на 35 % на година, при
което в договора бил посочен годишен процент на разходите в размер на 41, 72 %. Според
чл. 4 на договора за паричен заем ищцата е поела и задължението да предостави персонално
обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, или банкова гаранция. На
същата дата ищцата, ответното дружество и третото лице „.“ АД сключили и договор за
предоставяне на поръчителство № 4058288, по силата на който ответното дружество се
съгласило да обезпечи задълженията на ищцата към третото лице, а тя се задължила да му
заплати възнаграждение в размер на 150 лева. Ищцата твърди, че е погасила изцяло това
парично задължение. обосновава, че има качеството на потребител, както и че договорът за
предоставяне на поръчителство бил акцесорен спрямо договора за паричен заем. След като е
акцесорен спрямо него, ищецът излага доводи, че основният договор за паричен заем е
недействителен (твърди по-точно липса на посочване на действителния годишен процент на
разходите). Освен това поддържа и недействителност на самия договор за предоставяне на
поръчителство на самостоятелни основания – поради липса на основание и накърняване на
добрите нрави, като твърди, че ответникът и „.“ АД са свързани лица. Иска от съда да осъди
ответното дружество да му заплати сумата в размер на 50 лева, частичен иск от общо 150
лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство №
4058288 от 11. 02. 2021 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“
ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., „., чрез упълномощения процесуален
представител юрисконсулт М. К.. С електронно изявление за първото открито съдебно
заседание на л. 45 и сл. от делото излага доводи, че договорът за поръчителство е
1
действителен, че е сключен във връзка с предмета на търговската дейност на ответника, за
чието осъществяване той е лицензиран по надлежния ред, както и че договорът за
предоставяне на поръчителство не страда от приписаните му от ищцата пороци. По-точно
заявява, че нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е неотносима, тъй като не става въпрос за договор за
потребителски кредит. Договорът за поръчителство, сключен между ищцата и ответника, не
бил лишен от основание и законът не забранявал този вид договори да бъдат възмездни.
Макар и по начало недействителността на основния договор да влечала за последица и
недействителността на договора за поръчителство, в разглеждания случай дори и договорът
за потребителски кредит да се окажел недействителен, ищцата продължавала да има
задължението да възстанови чистата стойност на кредита, поради което се запазвало и
действието на договора за поръчителство. Преценяването на това дали една клауза е
неравноправна не включвало анализа на основния предмет на договора и преценка за
съответствието между цената и услугата. Оспорва предявения иск като неоснователен, като
допълва, че не е получавал плащания от страна на ищцата по договора за поръчителство.
Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
С писмено изявление от 07. 05. 2024 г. ищцата е заявила, че в исковата молба е
допусната техническа грешка, като действителния номер на договора за поръчителство
всъщност е 4058282. С протоколно определение от 08. 05. 2024 г. съдът допусна поправка на
техническата грешка, допусната в исковата молба.
С писмено изявление от 27. 05. 2024 г. ищцата чрез упълномощения процесуален
представител адвокат Д. М. поиска и съдът допусна в откритото съдебно заседание на 29. 05.
2024 г. на основание чл. 214 ГПК изменение на иска. Така той беше увеличен на цял иск за
сумата в размер на 92 лева и 76 стотинки.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в
необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл. 128
ГПК, поради което е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
Ищцата предявява осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от
Закона за задълженията и договорите. В тежест на ищцата е да установи при условията на
пълно и главно доказване, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на
което и да е от твърдените от нея основания, както и че е във връзка с нищожния договор за
предоставяне на поръчителство е предала на ответника парична сума в размер на поне 92
лева и 76 стотинки. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е получил паричната сума в размер на 92 лева и 76 стотинки на валидно
правно основание, съответно че уговорките на договора за предоставяне на поръчителство
са били индивидуално уговорени.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 11.
02. 2021 г. ищцата сключила два договора. Първият от тях бил договор за паричен заем №
4058282, по силата на който третото лице „.“ АД предоставило на ищцата паричен кредит
(„заемна сума“) в размер на 300 лева, а ищцата поела задължението да му възстанови тази
сума и да му заплати фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40 % на годишна основа.
Тези задължения тя трябвало да заплати на дванадесет равни ежеседмични вноски в размер
на по 26 лева и 27 стотинки. Ищцата освен това поела задължението в тридневен срок от
сключването на договора да предостави специфично персонално обезпечение в полза на
третото лице „.“ АД – или две физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на
редица изисквания, или банкова гаранция, или „одобрено от Заемодателя дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки“. При това положение страните посочили
годишен процент на разходите в размер на 45, 53 %. Вторият от двата договора бил
2
„договор за предоставяне на поръчителство № 4058282“, по силата на който ответникът се
задължил да поръчителствува за задълженията на ищцата по първия договор, а тя поела
задължението да му заплати възнаграждение в размер на 92 лева и 76 стотинки. Това нейно
задължение страните разсрочили дванадесет равни ежеседмични вноски в размер на по 7
лева и 73 стотинки всяка успоредна на вноските по първия договор. Според текста на
договора третото лице „.“ АД било овластено да приема плащанията на погасителните
вноски по него вместо гаранта (чл. 3, ал. 3).
От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно, ясно, обосновано и професионално издържано, се установява, че
ищцата е извършила плащания във връзка с първия договор в полза на третото лице „.“ АД в
размер на общо 315 лева и 24 стотинки (главница и възнаградителна лихва). От друга
страна, третото лице „.“ АД получило от ищцата също така и възнаграждение за
предоставянето на гаранция по „договора за предоставяне на поръчителство“ в размер на
общо 92 лева и 78 стотинки. По отношение на действителния годишен процент на разходите
по договора за паричен заем вещото лице изготви експертното си заключение в два
варианта. Според първия вариант, при който при изчисляването на годишния процент на
разходите не се отчита възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход,
действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 49,
23 %. Според втория вариант, при който при изчисляването му се отчита като разход и
възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният годишен процент на
разходите по договора за паричен заем възлиза на 1 224, 52 %.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи.
При сключването на процесния договор няма данни ищцата, физическо лице, да е
действувала във връзка с упражнявана от нея търговска дейност или професия. Тогава следва
да се приеме, че тя е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е налице някое от изключенията по чл. 4
ЗПК спрямо процесния договор за паричен заем се прилагат правилата на ЗПК. Според
повелителната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени парични задължения,
определена с постановление на Министерския съвет. Освен това договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Правилното разрешаване на повдигнатия правен спор
е обусловено от това дали възнаграждението за предоставянето на гаранция по втория
договор следва да бъде отчетено като разход по първия договор. Във връзка с това съдът
държи сметка, че съобразно законовото определение на пар. 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето
на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Кредиторът несъмнено има оправдан имуществен интерес да иска от длъжника
предоставянето на обезпечение. В дадения случай обаче поетото от ищцата задължение за
предоставяне на обезпечение е било ограничено до три възможни варианта на персонални
обезпечения в кратък срок от сключването на договора, два от които са били трудно
3
изпълними предвид изискванията, свързани с тях (две физически лица с определени доходи
и чисто кредитно минало или банкова гаранция, при положение, че за сключването на
съответна сделка банката също поставя редица изисквания пред клиента, които мъчно биха
могли да бъдат изпълнени в рамките на тридневен срок). Единствено третият вариант –
поръчителство от юридическо лице, одобрено от „.“ АД, е бил практически изпълним. Нещо
повече. Задължението за предоставяне на този вариант на персонално обезпечение е било
изпълнено от ищцата още в самото начало на тридневния срок от сключването на договора
за паричен заем. Съдът отчита също така съвпадението на седалищата и адресите на
управление между „.“ АД и одобреното от него юридическо лице – гарант, както и
обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на одобреното юридическо лице –
гарант е „.“ АД (видно от данните в публичния търговски регистър).
На следващо място, поръчителството, каквото „.“ АД е имало оправдан имуществен
интерес да получи, възниква в класическия случай чрез сключването на договор за
поръчителство, страни по който са поръчителят („гарантът“) и кредиторът. Не се изисква
да бъде сключван и втори договор между длъжника и поръчителя. В този смисъл е
последователната съдебна практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело №
2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о).
Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу
длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя в
класическия случай между тях не съществува правна обвързаност (решение № 74 от 01. 07.
1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). Действително, частноправните субекти
разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било сделки, включително
договори, каквито законодателството изрично не предвижда. Следователно поръчителят и
длъжникът биха могли да сключат и договор за „предоставяне“ на персоналното
обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от законодателството и да е напълно
ненужен за учредяването на поръчителството. Автономията на волята на страните обаче е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и до търговските сделки (чл. 288
ТЗ). За спазването на това двойно ограничение съдът следи служебно, в какъвто смисъл са
разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013
г., ОСГТК и с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г.,
ОСГТК. При така установените характеристики на договора за паричен заем и договора за
„предоставяне на гаранция“ от 16. 06. 2021 г. настоящият съдебен състав приема, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде
приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва от вече цитираното законово
определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ съгласно пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК. Съдът приема, че в разглеждания случай получаването
на кредита е било обусловено от сключването на договор за „предоставяне на гаранция“ от
страна на длъжницата. По делото са налице достатъчно косвени доказателства, които налагат
този извод и които вече бяха обсъдени (обстоятелството, че договорът за „предоставяне на
гаранция“ е сключен с поръчителя в същия ден, в който е бил сключен и договора паричен
заем с кредитора, че кредиторът и одобреното от него юридическо лице поръчител са
свързани лица и че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се
престира на кредитора по договора за паричен заем). При това положение този разход по
кредита е следвало също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния
процент на разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика
на въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение № 12852,
постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав, по в. ч. гр.
дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.). Затова и настоящият съдебен състав
4
предпочита да възприеме варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, според който действителният процент на разходите по договора за паричен заем
възлиза на 1 224, 52 %.
При това положение може да бъде направен изводът, че всеки един от двата договора
– договорът за паричен заем и този за „предоставяне на поръчителство“ – разгледани
изолирано един от друг и сами по себе си не противоречат на закона, но заедно постигат
забранена с повелителна правна норма цел – увеличават годишния процент на разходите по
договора за паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно
двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт.
втора ЗЗД). Поради тези съображения следва да се приеме, че договорът за „предоставяне
на поръчителство“ е нищожен.
Ищцата обаче иска не да бъде прогласена нищожността на този договор, ами
ответникът да бъде осъден да й възстанови заплатените във връзка с този нищожен договор
парични суми. От вече обсъденото експертно заключение се доказа, че ищцата е заплатила
сумата в размер на 92 лева и 76 стотинки във връзка с нищожния договор за „предоставяне
на поръчителство“. Тази сума обаче е била получена от третото лице „.“ АД, а не от
ответника. При това положение съдът следва внимателно да изследва въпроса дали
ответникът е пасивно материалноправно легитимиран по така предявения осъдителен иск.
Сумата е била така заплатена във връзка с чл. 3, ал. 3 от нищожния договор за
„предоставяне на поръчителство“, според който третото лице е овластено да получава
плащанията на ищеца. При това положение, ако договорът за предоставяне на гаранция
беше валиден, с получаването на плащанията от третото лице „.“ АД, ищецът щеше да е
изпълнил надлежно съответните си задължения по този договор и да се освободи от тях на
основание чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Въпросният договор обаче е нищожен и единствените правни
последици, които той е годен да породи, са тези, свързани с връщането на разменените във
връзка с него плащания на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, какъвто е и
предявеният осъдителен иск. Няма данни по делото на какво основание ответникът е
овластил третото лице „.“ АД да получава вместо него плащанията (например като делегация
за плащане във връзка с негови задължения към това трето лице), нито има данни
получената от третото лице сума в размер на 92 лева и 76 стотинки да е била след това
предадена от третото лице на ответника. Макар и ответникът и третото лице „.“ АД да са
свързани лица, все пак формално юридически всяко едно от тях е отделен субект на правото
със свое собствено имущество. Затова и според разбирането на настоящия съдебен състав,
след като ответникът не е получил сумата в размер на 92 лева и 76 стотинки, то предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е неоснователен поради липса на
пасивна материалноправна легитимация. За пълнота трябва да се отбележи и следното. Да се
приеме обратното би означавало да се създадат условия за неоснователното обогатяване на
ищцата чрез водене на иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за същата сума, но срещу „.“ АД
(дело за същото нещо, но между различни страни), при което в полза на ищцата двукратно
би била присъдена сумата в размер на 92 лева и 76 стотинки – веднъж от ответника по
настоящото дело и втори път от „.“ АД.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди в полза на ответника
сторените от него деловодни разноски. Те се свеждат до размера на юрисконсултското
възнаграждение, който предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото,
незначителния материален интерес и пропуска на ответника да подаде отговор на исковата
молба първостепенният съд определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 10 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за
задълженията и договорите на ищцата С. Н. К., ЕГН **********, постоянен адрес ., за
осъждането на ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., „., да заплати
в полза на ищцата сумата 92 лева и 76 стотинки, получена от ответника във връзка с
нищожния договор за предоставяне на поръчителство № 4058282 от 11. 02. 2021 г.
ОСЪЖДА ищцата С. Н. К., ЕГН **********, постоянен адрес ., да заплати в полза
на ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., „., сумата в размер на 10
лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6