№ 8396
гр. София, 11.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110172746 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 398700/08.12.2024г. на СРС,
подадена от А. В. М. срещу „Креди Йес“ ООД.
Ищцата А. В. М. чрез адв. М. М. – АК-Пловдив, е предявила срещу ответника „Креди
Йес“ ООД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл.
146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за
паричен заем № ********/22.04.2024г., а при условията на евентуалност и на същото
правно основание – само на клаузата на чл. 8 от него.
Ищцата твърди, че на 22.04.2024г. сключила с ответника описания по-горе договор за
предоставяне на потребителски кредит в размер на 800,00 лева. Сумата трябвало да се върне
на седем месечни вноски при месечна лихва от 3,33% и ГПР 48,676%. Според чл. 8 от
Договора ищцата следвало да заплати неустойка за недадено обезпечение в размер на 538,95
лева. Неустойката се плащала също на седем вноски, като така общо дължимата сума по
договора ставала 1449,00 лева. Обосновава се, че договорът е нищожен, тъй като описаната
неустойка, която реално нямала обезпечителни функции и по естеството си съставлявала
скрито възнаграждение за кредитора, не била включена в изчислението на ГПР. Посоченият
ГПР е нереален, като обуславя и нищожност на целия договор. По начина, по който били
формулирани клаузите на договора, се осъществявало заобикаляне на закона и в частност чл.
33 от ЗПКр. Не били посочени условия за прилагането на установения лихвен процент. Не
била посочена методика за изчисляване на ГПР. Нарушавал се чл. 19, ал. 4 ЗПКр. При
условията на евентуалност обосновава нищожност на чл. 8 от Договора поради нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, накърняване на добрите нрави, неравноправен характер, нарушаване
на принципите на добросъвестност и справедливост, като размерът ú бил необосновано
висок, а самата неустойка излизала извън пределите на присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В насроченото по делото публично съдебно
заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен
вид, като предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД чрез адв. Н. Ш. – АК-
1
Хасково, е подал Отговор, вх. № 49921/12.02.2025г. на СРС, с който оспорва предявените
искове като неоснователни. Изтъква, че ищцата е била предварително запозната с клаузите
на договора и ги е приела, като те са индивидуално уговорени. Оспорвайки доводите на
ищцата, ответникът подробно обосновава, че договорът за заем е законосъобразен,
действителен и не противоречи на закона и добрите нрави, като клаузите му са валидни и
законосъобразни. В насроченото по делото публично съдебно заседания ответникът не
изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се
оспорват.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете
страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от
страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за паричен заем №
********/22.04.2024г. със съдържание съобразно представената по делото разпечатка.
Видно от същия, ответникът-заемодател е отпуснал на ищцата-заемополучателка в
заем сумата от 800,00 лева при годишна лихва от 39,96% /3,33% месечно/ и ГПР 48,676%.
Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума от 800,00 лева, заедно с
лихвите, следва да се върне на седем месечни вноски с падежи в периода 19.05.2024г.-
19.11.2024г. Общо дължимата сума за връщане е посочена като 910,05 лева. Съгласно чл. 6 от
Договора същият следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в
общите условия към него, както и още едно от следните обезпечения: ипотека върху
недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна
книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от Договора, ако обезпечението по
чл. 6 от Договора не бъде учредено в тридневен срок от сключването на договора или
предоставеното обезпечение не отговаря на поставените изисквания, то заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер от 538,95 лева, разсрочена на вноски съгласно погасителен
план. Така общо задълженията по договора за заем стават 1449,00 лева.
Клаузата на чл. 8 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да
заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, е нищожна.
2
Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на
риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число
информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по
този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не
отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се
създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни
разноски.
Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.
ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното
задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното
задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата по кредита. Дори и
заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да
плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът
предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и
да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане,
чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и
никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на
обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не
главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук,
доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то
се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски
за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като
разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в
договора ГПР от 48,676% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход,
привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр,
потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които
следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11
ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за
потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва
всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно
договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от
21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.
3
Затова и главният предявен по делото иск е основателен и следва да бъде
уважен, като в тази хипотеза отпада необходимостта от произнасяне по евентуално
предявения такъв.
Останалите доводи, заявени от страните, не променят този извод и е безпредметно да
бъдат обсъждани.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищцата, която своевременно е заявила претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК. Ищцата е доказала и в нейна полза следва да се присъдят разноски за
заплатена по делото държавна такса в размер на 57,96 лева.
Доколкото ищцата е защитавана безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв. М. М.,
то в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът,
съобразно фактическата, правната, процесуалната и професионалната сложност на спора,
защитавания по него материален интерес и съответстващата им и реализирана интензивност
на професионални усилия, определя, при съобразяване на Решението от 25.01.2024г. по дело
С-438/22 на СЕС, на 440,00 лева. Според настоящия съдебен състав за съда не е налице нито
задължение, нито основание, да присъжда сума за данък върху добавената стойност върху
посочената сума. Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка
възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано
по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко
възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение
на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно
задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано
по ЗДДС, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на
стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или
адвокат от Европейския съюз може да оказва по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е безплатна и по
смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС представлява безвъзмездна доставка на услуга, а по
аргумент от чл. 2, т. 1 ЗДДС и чл. 2, § 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28.11.2006г. безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху
добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2
ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който
насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да
заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Това е
така, тъй като, съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която
услугата е извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за
възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната
страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което
безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни
страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не
възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна,
по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със
съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ
адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
4
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв, въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно и от разпоредбата на § 2а НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към
дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Тя урежда начисляването
на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява
задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова
съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да
овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Това
становище се възприема изрично и в практиката на Върховния касационен съд –
опр.917/02.05.2023г.-ч.гр.д.1323/2023г.-ВКС, IVг.о.
Наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не следва да се обсъжда при
произнасяне на съда относно присъждането на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв
(опр.43/10.02.2022г.-гр.д.2611/2021г.-ВКС,IVг.о.).
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр, сключения между А. В. М., ЕГН **********, от град
София, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***********, със седалище в град Хасково, Договор за
паричен заем № ********/22.04.2024г.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***********, със седалище в град Хасково, да
заплати на А. В. М., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 57,96 лева, представляваща разноски по делото в производството пред районния
съд (гр.д. № 72746/2024г. на СРС).
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***********, със седалище в град Хасково, да
заплати на адв. М. В. М. – АК-Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 440,00
лева, представляваща възнаграждение за предоставена на ищцата А. В. М. по реда на чл.
38, ал. 1 ЗАдв безплатна правна помощ по делото в производството пред районния съд (гр.д.
№ 72746/2024г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5