РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……………….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет
и осми май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Ива Нешева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4
997 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 264846 от 10.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 21 535/2017 г. по описа
на СРС, І ГО, 41 състав е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл.422, ал.1 ГПК, че И.С.Ш., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата 1
422,90 лева, представляваща стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден
имот – апартамент № 2, находящ се в гр.София, ж.к.„***********“, аб.№ 238067, вкл.
и сума за дялово разпределение за периода, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 10.09.2016 г. до окончателното
плащане на сумата, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 139,74 лева –
лихва върху главницата, която лихва е начислена за времето от 15.09.2015 г. до
16.08.2016 г. и вкл. и лихва за дялово разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 14.09.2016 г. по
ч.гр.д.№ 51 083/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, като предявеният иск
по чл.415 ГПК и чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗС за
разликата над сумата от 1 422,90 лева до пълния предявен размер от 1 465,26 лева
е отхвърлен като неоснователен.
Със същия съдебен акт И.С.Ш. е осъден да заплати на „Топлофика-ция София“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 561,29 лева – разноски за исковото производство и
сумата 323,33 лева – разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Бруната България” ЕООД, гр.София, с настоящо
фирмено наименование „Далсия“ ЕООД.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника
И.С.Ш.,*** в частта, в
която са уважени предявените срещу него искове. В жалбата се поддържа, че атакуваното
част решение е неправилно, като се
поддържа, че същото е формално и незаконосъобразно, постановено в противоречие на
материалния закон и на съществени процесуални правила, както и че е
необосновано. Инвокират се доводи, че липсват достатъчно убедителни писмени
доказателства, които да обосновават извод у съда за дължимост на сумите –
предмет на иска; че съставът на СРС е отказал допускане на исканите от ответника
доказателства по чл.190 ГПК и е приел СТЕ, която е работила по документи, които
не са представени по делото; че този съд не е съобразил разпоредбите на Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/, които имат предимство при противоречие с
други закони, в т.ч. и чл.62 ЗЗП и чл.147а ЗЗП, както и че в нарушение на
установената практика на ВАС с определение № 3258/07.03.2013 г. е приел, че
общите условия са със силата на договорни отношения между страните. Сочи се и
че ищецът не е доказал нито наличието на договорно правоотношение между
страните, нито количеството на доставената топлоенергия и твърденията си за
извършен реален отчет; че до подаването на молба-декларация за откриване на
партида за сумите за ползвана топлинна енергия отговаря предишния собственик;
че първоинстанционният съд не е взел отношение по липсата на молба-декларация
за откриване на партида и въпреки това приема, че жалбоподателят е в
облигационни отношения с ищеца. Отразено е и че от буквалното, граматическо и
логическо тълкуване на ЗЕ следва, че задължението за заплащане на топлинна
енергия се свързва с притежаването на правомощие за ползването на имота, където
се доставя енергията, затова при съществуването на вещно право на ползване
относно топлоснабдения имот неговият титуляр-потребител би бил задължен за
заплащане на доставената топлинна енергия, а не формалният собственик; че в
случая със суми за връщане от ищеца са били прихванати стари задължения извън
процесния период без да са налице условия за това, без да е налице съгласие на
потребителя; че ищецът не е ангажирал доказателства относно изправността на
уредите, поради което е очевидно, че той не е изпълнил свое законово и
договорно задължение да поддържа в изправност измервателните уреди на топлинна
енергия. Наведени са твърдения и че ищцовото дружество не е представило
доказателства и за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за
пречки в абоната, възпрепятствали такова отчитане – като основание за служебно
начисляване на задължения, а без отчетни документи положителен извод за наличие
на основание за определяне на задължения за плащане в претендирания размер и
сочения от ищеца обем потребление не може да бъде направен. Релевира се
оплакване и че първоинс-танционният съд е премълчал факта, че протоколът от
Общото събрание на ЕС за избор на ФДР, с която да се сключи договор, трябва да
бъде нотариално заверен; че вещото лице по СТЕ не е направило какъвто и да е
независим опит да докаже потребена енергия, а единствено преписва данни от
документите на ищеца, и така СРС е приел единствено на доверие твърдените от
ищеца обстоятелства и изслушаните експертизи; че задължение на съда е да изложи
мотиви във връзка с наведените от ответника оплаквания за необоснованост и
непълнота на заключенията на вещите лица, което не е направено. Инвокират се
съображения и че е останал неизяснен и ноторно известният факт за липсата на
каквито й да е документи за узаконяване и пускане в експлоатация на АС, което
прави нищожни всякакви сметки, формирани в такива условия.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в частта, в
която са уважени предявените срещу жалбоподателя искове и да постанови ново, с
което да отхвърли в цялост претенциите на ищеца. Претендира присъждането на направените
в производството разноски.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба
от 27.05.2020 г. е оспорил жалбата като неоснователна и недоказана. Заявява
искане за присъждане на разноски. Навежда възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Бруната
България” ЕООД, гр.София, с настоящо фирмено наименование „Далсия“ ЕООД, не е
взело становище по жалбата.
С влязло в сила определение № 540781 от 20.11.2018 г.,
постановено по гр.д.№
21 535/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, е оставена без уважение
молбата на ответника И.С.Ш. за изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК на решение № 264846 от 10.11.2017
г. в частта за разноските за исковото производство, като
неоснователна.
Първоинстанционното решение, постановено по гр.д.№ 21 535/2017 г. по описа на
СРС, І ГО, 41 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД
иск по чл.415 ГПК и чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗС не е
обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
При условията на обективно кумулативно съединеняване са предявени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3059557/10.09.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.С.Ш., ЕГН ********** за сумите: 1 465,26
лева – главница, от която: 1 422,90 лева – стойност на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за времето: 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и 42,36 лева
– стойност дялово разпределение за същия период и 139,74 лева – лихва за забава
за периода: 15.09.2015 г. – 16.08.2016 г., от които: 133,26 лева – относно
вземането за топлинна енергия и 6,48 лева – относно вземането за дялово
разпределение, касаещи топлос-набден имот – апартамент
№ 2, находящ се в гр.София, ж.к.„***********“, абонатен № ******На 14.09.2016
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51 083/2016 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав срещу
посоченото лице за предявените суми, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 10.09.2016 г. до изплащане на вземането, като на заявителя са
присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 332,10
лева, от които: 32,10 лева – държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 30.09.2016 г. е депозирано възражение от длъжника И.С.Ш. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 05.04.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжникапо
издадената заповед.
Съдът е сезиран с установителни
искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспо-рените от длъжника И.С.Ш. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подадено възражение по
чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от
предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От ангажираното от ищеца писмено доказателство: договор за дарение на
недвижим имот по нотариален акт № 63, том І, рег.№ 1753, дело № 48/2007 г. по
описа на нотариус С.Д., неоспорен в процеса, е видно, че на 08.03.2007 г.
ответникът И.С.Ш. е придобил правото на собственост върху недвижимия имот с
адрес: гр.София, ж.к.„*********, като дарителите С.С.Ш. и М.Н.Ш.са си запазили
вещното право на ползване върху имота-предмет на сделката безвъзмездно и
необезпокоявано докато е жив всеки един от тях. С декларация с нотариална
заверка на подписите, извършена на 09.04.2013 г. под рег.№ 6889, том 1, акт №
71 по описа на нотариус А.Н., С.С.Ш. и М.Н.Ш.са се отказали от пожизненото и
безвъзмездно вещно право на ползване, запазено с нотариален акт № 63, том І,
рег.№ 1753, дело № 48/2007 г. по описа на нотариус С.Д., който акт е надлежно
вписан в АВ, СВ-София.
Пред първоинстанционния съд
ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след този
момент на 2013 г. същият се е разпоредил с посочения недвижим имот или че
валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на друго лице. Като собственик
на процесния имот в исковия период от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. вкл. И.С.Ш. има качеството на клиент на топлинна
енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топло-преносно предприятие на потребители/клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топ-лопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на догово-ра. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – броя от
10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност
за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите
условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това негово право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен
състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна
практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Неоснователни
са и доводите, че в дадения казус са нарушени разпоредбите на чл.62 ЗЗП и
чл.147а ЗЗД. Визираните норми на ЗП, от които жолбоподателят
черпи аргументи, че не е обвързан с облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД,
са в сила от 25.07.2014 г. Разпоредбите са материалноправни и имат действие
само за в бъдеще – от момента на влизането им в сила през 2014 г., което в случая
е станало след възникване на процесното облигационно правоотношение. Но дори и
това обстоятелство да не беше нали-це, съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.
2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при
доста-вяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост,
се прилагат разпо-редбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона
за защита на потребителите. За пъл-нота на изложението
следва да се отбележи, че възражението за „непоръчаната” доставка е
неоснователно и с оглед факта, че именно в качеството му на потребител на
топлинна енергия, който се намира в облигационни отношения с ищцовото
дружество, ответникът по исковете е подписал формулярите за отчет на
доставената топлинна енергия в процесния имот от 29.06.2015 г. и 16.06.2016 г.,
неоспорени в
производството.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн.
в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп, отм.ДВ бр.25/20.03.2020 г../.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.
142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответницата са начис-лявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от
двете изслушани съдебни експертизи, като
след края на отопли-телния период са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпре-деление, на база документите за индивидуален
отчет в измервателните уреди, монтирани в процесния апартамент, подписани от
потребителя /неоспорени в производството/. Съгласно данните от същите, отчетите
на общия топломер и заключението на приетото заключение от техническата част на
комплексната съдебна, изготвена от вещото лице инж.А.Ж., което съдът кредитира
като обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата инстанция
приема, че по делото е установено количеството и стойността на действително
потребената топлинна енергия за процесния имот в исковия период.
Жалбоподателят-ответник не твърди и не установява да се е възползвал от
предвиде-ното рекламационно производство и да е оспорил изготвените от третото
лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от
Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок
след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на
уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването №
16-334 /отм., но действала в процесния период/, поради което съдебният състав
намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта в
съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
Съгласно
кредитираното заключение на вещото лице
инж.А.Ж., през процесния период
сградата в режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 2 с абонатен № 238067, е била топлоснабдена, както
и че за целия исков период „Т.С.” ЕАД редовно, ежемесечно е отчислявала за своя
сметка технологичните разходи. Констатира се и че в
процесното жилище по данни на ФДР има монтиран 3 бр.ИРРО, 1 бр. щранг-лира в
банята, на която липсва техническа възможност за монтаж на измерително
устройство и 1 бр. водомер за БГВ; че за абоната е начислявана
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на имот и топлинна енергия за БГВ; че
общият водомер – средство за търговско измерване, в съответствие с изискванията
на Закона за измерванията и заповедите на ДАМТН на всеки две календарни години
е преминавал метрологични проверки, чиито заключения са „Съответства“. Последните
обстоя-телства се установяват и от представените пред СРС заверени копия от 08.10.2014
г. и свидетелства за проверка № 55537/2012 от 14.06.2012 г., №
105Т-60/15.09.2014 г. и № 16-10-41-7 от 14.10.2016 г. и протоколите за
метрологична проверка към тях.
В изслушаната експертиза е отразено и че
проверката на документацията и извърше-ният от експерта анализ показват, че
фирмата за дялово разпределение е разпределяла топлин-ната енергия, потребена в
процесния имот в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
От разглежданото доказателство се установява и че
въз основа на данните от израв-нителните сметки на фирмата за дялово разпределение,
и с помощна на аналитични пресмя-тания размерът на задължението на клиента по абонатен № 238067 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м.05.2014 г. до
м.04.2015 г. вкл., възлиза в размер на 1 422,90 лева.
Настоящата инстанция намира за
необосновани оплакванията, наведени във въззив-ната жалба, че количеството на доставената топлинна енергия за процесния
имот не се доказва от ангажираните доказателства. Съдебно-техническата експертиза
е допусната в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради
необходимост на специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и
относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени
технически показатели, като тази експертиза не е изготвена по документи,
едностранно издадени от ищеца, както се поддържа, а въз основа на документите за отчет за индивидуалното
разпределение, установяващи действителното количество потребена енергия,
съгласно снетите показания по уредите в жилището на ответника за процесния
период, както и данните от картона на абонатната станция.
Неоснователно е и заявеното във
въззивната жалба твърдение за недоказване год-ността на средството за
измерване, обслужващо процесния адрес. От приетото заключение на
СТЕ и представената документацията относно последващия метеорологичен контрол,
посочени по-горе в решението, по безспорен начин е установено в производството,
че в исковия период общият топломер в процесната абонатна станция е преминал
метрологична проверка и е технически изправен.
Относно доводите за липса на
доказателства за въвеждане в експлоатация на абонат-ната станция в сградата,
съдът намира, че предмет на установяване в настоящото производст-во е цената на
доставената топлинна енергия, извършването на която доставка се установява от
експертното заключение по СТЕ, документи за отчет за индивидуалното разпределение и тези за метрологичния
контрол на СТИ. Пускането на абонатната
станция в експлоатация и наличието на разрешение за това не влияе на
дължимостта на процесните суми.
На последно място: неоснователно
е и възражението на ответника за недължимост на главното задължение, обосновано
на твърдението, че протоколът от Общото събрание на ЕС, на което е избрана
фирмата за дялово разпределение, не е с нотариална заверка на подписите.
Наличие на такава заверка не се изисква от нормата на чл.139б и чл.139в от ЗЕ.
Не могат да бъдат
споделени оплакването на въззивника за допуснато процесуално нарушение във
връзка със заявеното от него искане по чл.190 ГПК. Релевираното от същия искане
на посоченото основание е уважено от първоинстанционния съд с постановеното на
27.06.2017 г. определение по чл.140 ГПК, като с молба от 09.10.2017 г. ищцовото
дружество е представило изискани на това основание документи.
Депозираната въззивна жалба по отношение на задължението за дялово
разпределение е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на
обжалвано решение, поради което в тази част въззивният съд дължи проверка само
за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни
материалноправни норми, каквото в дадения случай не са налице.
Относно претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на акцесорно вземане за
обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода от м.05.2014 г. –
м.04.2015 г. вкл., според мнозинството на състава на СГС ответникът не е
изпаднал в забава относно плащането й поради нищожност на клаузите на чл.33,
ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в
сила от 12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ като неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип
за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите
условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за
топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението
за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните
сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след публикуването им
на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/,
което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да
извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител не
може да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период от
време за това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет
страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно
определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. С оглед горното мнозинството на съдебния състав приема, че клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната
норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни.
Предвид това обстоя-телство съдът намира, че за вземанията на ищеца за
дължимата се стойност за главницата за времето: м.05.2014 г. – м.04.2015 г.
вкл., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г. /в сила от
12.03.2014 г./, ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен
срок за изпълнение между страните, а по делото не е представена покана за
изпълнение на тези задължения в съответствие с изискването на нормата на чл.84,
ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 139,74 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено за времето от 15.09.2015 г. до 16.08.2016 г.,
се явява изцяло неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради частичното несъвпадане на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода на делото,
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта относно претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 139,74 лева и период: 15.09.2015 г. – 16.08.2016
г. и да се постанови ново такова, с което този иск за посочения размер и период
– да бъде отхвърлен.
В останалата част
атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде отменено и в
частта, в която И.Ш. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 511,10
лева до сумата 561,29 лева – разноски за исковото производство, както и
разликата над сумата от 294,42 лева до сумата от 323,33 лева – разноски за
заповедното производство.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя за въззивното произ-водство се е породило право
на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, които съобразно уважената част от
жалбата възлизат на 4,78 лева, заплатена държавна такса.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8
от ГПК на въззиваемата
страна „Топло-фикация София” ЕАД не се дължат разноски за въззивното
производство съобразно отхвърлената част от жалбата,
вкл. и за юрисконсултско възнаграждение. Във въззивното производство от упълномощения от тази
страна процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви
процесуални действия, извън допозираната бланкетна молба, с която единствено е
заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства за извършването
на други разходи във въззивното производство не са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 264846 от 10.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 21
535/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за установено на основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, че И.С.Ш., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********* на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 139,74 лева – лихва върху главницата, която лихва е начислена за
времето от 15.09.2015 г. до 16.08.2016 г., вкл. и лихва за дялово
разпределение, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК на 14.09.2016 г. по ч.гр.д.№ 51 083/2016 г. по описа
на СРС, І ГО, 41 състав, както и в ЧАСТТА, с която И.С.Ш., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК разноски
за първоинстанционното производство за разликата над сумата от 511,10 лева до
сумата 561,29 лева и разноски за заповедното производство за разликата
над сумата от 294,42 лева до сумата 323,33 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седа-лище и адрес на управление:***, срещу И.С.Ш., ЕГН **********,
с адрес: *** иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗДД, че И.С.Ш., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 139,74 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва, начислена за периода от 15.09.2015 г. до
16.08.2016 г. върху главницата от 1 422,90 лева за времето от м.05.2014 г. до
м.04.2015 г., вкл. и сума за дялово разпределение, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 14.09.2016 г. по
ч.гр.д.№ 51 083/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на И.С.Ш., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 4,78 лева /четири лева седемдесет и
осем стотинки/ –
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-ца: „Далсия” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м.2.