№ 19719
гр. София, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20251110112972 по описа за 2025 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод на искова молба вх. № ............ г. на Г. Х. С., ЕГН **********,
със съдебен адрес в гр. ........, срещу ...........“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление гр. ......., с която са предявени за разглеждане при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между
страните Договор за кредит № ............ г., евентуално съединени с иск с правно основание
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК, за прогласяване нищожността на клауза в
сключения между страните Договор за кредит № ............ г., предвиждаща заплащане на такса
за бързо разглеждане на кредита, кумулативно съединени с осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 213,32 лева (след допуснато изменение на
иска по размер по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК с протоколно определение от 08.10.2025 г.),
представляваща недължимо платена сума по нищожния договор за кредит № ............ г.,
ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда – 07.03.2025 г., до
окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 31.10.2023 г. между ...........“ ЕООД – като кредитор,
и Г. Х. С. – като кредитополучател, е бил сключен договор за паричен заем № .............., по
силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата в
размер на 1 100,00 лева, при еднократното й погасяване от кредитополучателя в срок до
30.11.2023 г., и уговорени лихвен процент за кредита 40,99 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ - 49,7 %. В срока на договора кредитополучателят е погасил изцяло
задълженията, вкл. е заплатил и сума в размер на 213,32 лева – такса за бързо разглеждане.
Излагат се доводи, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК ответното дружество не е включило в ГПР предвидената в договора за
заем такса за бързо разглеждане, цената на която услуга представлява скрито
възнаграждение за кредитора. При условие, че ГПР е бил законосъобразно описан,
действителният такъв би възлизал на стойност, многократно над допустимата, поради което
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водеща до нищожност на
1
договора. Счита, че посочването в договора на ГПР в размер, който не е реално прилаганият
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. В евентуалност, ищецът твърди нищожност на
клаузата, с която е уговорено заплащане на такса за бързо разглеждане, тъй като съгласно чл.
10а, ал. 2 ЗПК не се дължат такси във връзка с усвояване и управление на кредита. Твърди,
че по договора е заплатил сумата от 213,32 лева за предвидената в него такса за бързо
разглеждане на искането за кредит, поради което в случай, че договорът или посочената
клауза са нищожни, така платената сума подлежи на връщане, поради липса на основание за
задържането й. При тези твърдения иска ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от
10,00 лева /част от сума в общ размер на 213,32 лева/ – недължимо платена по договора за
кредит сума.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, с който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Излагат се подробни съображения за действителност на процесния договор за
потребителски кредит. Сочи се, че допълнителната услуга не е задължително условие за
получаване на заявената сума и не повишава шансовете на кредитополучателя за одобрение
и не следва да се включва в ГПР, тъй като не представлява „общ разход по кредита“. Не се
оспорват фактическите твърдения на ищеца относно сключване на процесния договор за
паричен заем при посочените в исковата молба параметри, както и извършването от
кредитополучателя на плащания преди завеждане на делото за погасяване на задълженията
за главница в размер на 1 100,00 лева, договорна лихва в размер на 37,06 лева и такса за
бързо разглеждане в размер на 213,32 лева. Признава се, че в посочения в договора за заем
ГПР от 49,7 % не са включени разходи за заплащане на такса за бързо разглеждане, тъй като
при гореизложените съображения се счита, че въпросната такса не следва да се включва в
ГПР. Моли се за отхвърляне на предявените искове.
С протоколно определение от 08.10.2025 г. съдът е допуснал изменение на предявения
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК по
размер, като последният се счита предявен за сумата от 213,32 лева – пълен размер на
осъдителната претенция.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
С проекта на доклад, обективиран в определение № 30911/21.07.2025 г., и обявен за
окончателен без възражения на страните в проведеното на 08.10.2025 г. открито съдебно
заседание, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 153, ал. 1 ГПК, като
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1./ на
31.10.2023 г. между ...........“ ЕООД /с предишно наименование „..........“ ЕООД/ – като
кредитор, и Г. Х. С. – като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит № ..............,
по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата в
размер на 1 100,00 лева, при еднократното й погасяване от кредитополучателя в срок до
30.11.2023 г., и уговорени лихвен процент за кредита 40,99 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ - 49,7 %; 2./ главницата по договора за заем е реално усвоена от
заемополучателя; 3./ в погашение на задължения по договора за заем кредитополучателят е
извършил доброволни плащания преди процеса, послужили за погасяване, както следва: на
главница в размер на 1 100,00 лева, договорна лихва в размер на 37,06 лева и такса за бързо
разглеждане в размер на 213,32 лева; 4./ при изчисленията, извършени за определяне на ГПР
по договора за заем, заемодателят не е взел предвид таксата за бързо разглеждане.
По делото е представен и приет като доказателство Договор за кредит № ............ г.,
съгласно който ...........“ ЕООД – като кредитор, се е задължил да предостави на Г. Х. С. –
2
като кредитополучател, потребителски кредит в размер на 1 100,00 лева, срещу насрещното
задължение на кредитополучателя да я върне в срок от 30 дни – до 30.11.2023 г., ведно с
договорения фиксиран лихвен процент от 40,99 % и такса за използвана услуга за експресно
разглеждане в размер 213,32 лева, или сума за връщане в общ размер на 1 350,38 лева.
По делото са представени и приети Общи условия /ОУ/ на ...........“ ЕООД,
приложими към сключените в процесния период индивидуални договори за кредит. В т. 4.1.
от тези ОУ е посочено, че кредиторът предоставя възможност на кредитополучателя
изрично да заяви получаването на допълнителна незадължителна услуга за бързо
разглеждане на кандидатури за кредит, която гарантира експресна обработка на
кандидатурата до 15 минути от изпращането й. Съгласно т. 4.3. от ОУ за заявката за тази
допълнителна незадължителна услуга кредитополучателят дължи такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и неговия срок. Дължимата сума
е посочена в Специалните условия на договора за кредит и е включена в Тарифа на
кредитора, налична на началната интернет страница. В т.4.4. се посочва, че допълнителната
услуга не е задължително условие за отпускане на заявения кредит и не увеличава
възможностите на кредитополучателя да получи кредит. Според т. 7 от ОУ ГПР не включва
разходите, които кредитополучателят заплаща в резултат от неизпълнението на договорните
си задължения, както и разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на
кредитополучателя по негово искане.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 26, чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за
прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за кредит № ............ г.,
евентуално съединени с иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
10а ЗПК, за прогласяване нищожността на клауза в сключения между страните Договор за
кредит № ............ г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на кредита,
кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 213,32 лева (след допуснато изменение на иска по размер по реда на чл. 214, ал. 1
ГПК с протоколно определение от 08.10.2025 г.), представляваща недължимо платена сума
по нищожния договор за кредит № ............ г., ведно със законната лихва от депозиране на
исковата молба в съда – 07.03.2025 г., до окончателното плащане.
По предявените главни установителни искове
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност
сключения с ответното дружество договор за потребителски кредит. Съгласно практиката на
ВКС, която настоящият състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване
недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени
повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че
е сезиран с множество обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката. С оглед на
основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г.
по описа на ВКС, III г. о./.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба
съдържание, вкл. на оспорената клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане, който
противоречи на императивна законова разпоредба, заобикаля закона или противоречи на
добрите нрави.
Както се посочи по-горе, по делото не е спорно обстоятелството, че на 31.10.2023 г.
3
между ...........“ ЕООД /с предишно наименование „..........“ ЕООД/ – като кредитор, и Г. Х. С.
– като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит № .............., по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата в размер на 1 100,00
лева, при еднократното й погасяване от кредитополучателя в срок до 30.11.2023 г., и
уговорени лихвен процент за кредита 40,99 % и ГПР 49,7 %. Съгласно посоченото в
специалните условия на договора за кредит кредитополучателят дължи заплащане на
кредитора и на такса за използвана услуга за бързо разглеждане в размер на сумата от 213,32
лева, или общо дължимата за връщане сума възлиза на 1 350,38 лева
С проекта на доклад, обективиран в определение № 30911/21.07.2025 г., и обявен за
окончателен без възражения на страните в проведеното на 08.10.2025 г. открито съдебно
заседание, Софийски районен съд, са отделени като безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че главницата по договора за заем е реално
усвоена от кредитополучателя; че в погашение на задълженията си по договора за заем
кредитополучателят е извършил доброволни плащания преди процеса, послужили за
погасяване, както следва: на главница в размер на 1 100,00 лева, договорна лихва в размер
на 37,06 лева и такса за бързо разглеждане в размер на 213,32 лева; както и че при
изчисленията, извършени за определяне на ГПР по договора за заем, кредиторът не е взел
предвид таксата за бързо разглеждане – обстоятелство, което е изрично посочено и в т. 7 от
ОУ на ответното дружество. С определението от 21.07.2025 г. съдът е уведомил страните, че
на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай, договорът за кредит е сключен за
срок от 30 дни, при дължима една погасителна вноска. При това положение и доколкото
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички
вземания по него, изискването за посочване последователността на разпределението на
вноските е неприложимо.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
4
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо
разглеждане на искането за кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,7 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита. Това е така, тъй като посочената в договора за кредит
такса за бързо разглеждане на кандидатура за кредит съставлява разход по кредита, който
също следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, съгласно императивното изискване
на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК – в случая между страните не е спорно обстоятелството, че тази
такса не е включена в ГПР, което се установява и от изричното посочване в т. 7 от ОУ.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай, плащането на таксата за бързо разглеждане на искането за
отпускане на кредит не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от
49,70 %, въпреки че е включена в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл.
19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. В тази насока и във връзка с
доводите на страните следва да се отбележи следното. Съгласно предвиденото в ОУ на
ответното дружество такса за бързо разглеждане се дължи за допълнителна, но
незадължителна услуга, по искане на кредитополучателя за експресно разглеждане от
кредитора на искането за отпускане на кредит, която гарантира експресна обработка на
кандидатурата на кредитополучателя за отпускане на кредит при сроковете и условията в
ОУ. С оглед на формулировките на ОУ следва извод, че услугата по бързо разглеждане на
документи се изчерпва с приоритетно разглеждане на искането за кредит преди искания на
други потребители. Естеството на така уговорената „допълнителна“ услуга налага
предоставянето й преди окончателното сключване на договора за кредит, тъй като тя е
предназначена да осигури именно приоритетно одобрение на кандидата. Настоящият
съдебен състав счита, че предметът на тази услуга е непосредствено свързан със самия
кредит, а доводите на ответника относно обособяването на тази престация като отделна
5
услуга, отличаваща се от типичната престация на търговец, кредитиращ потребители, са
необосновани. Видно от съдържанието на клаузите в ОУ, регламентиращи заплащане на
такса за бързо разглеждане, е че предлаганата от кредитодателя незадължителна услуга
представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение и по същество касае
обещано поведение от страна на кредитора при изпълнение на основното му задължение
при кредитиране на ФЛ, изразяващо се в отпускане на кредит след извършване на
предварителна оценка за кредитоспособността на клиента, като същевременно чрез така
предлаганата срещу допълнително заплащане услуга на практика кредитодателят прехвърля
върху потребителя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата
институция по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит лица. С оглед на така изложеното съдът намира, че естеството
на услугата по бързо разглеждане на искането на кредитополучателя за отпускане на кредит
изключва квалификацията й като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение за търговеца и то в размер, равняващ се на около 1/5 от стойността на
същинската престация. Предвидената такса за бързо разглеждане на документи е свързана с
процедурата по усвояване на кредита, респективно клаузата, която предвижда дължимостта
й, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В този смисъл
претенцията за заплащане на тази такса противоречи на закона и като такава е нищожна.
Посочената клауза се явява и неравноправна, доколкото възлага допълнителна финансова
тежест за потребителя, оскъпява „цената на кредита“ и по съществото си представлява
реализирана за кредитора печалба. Характерът на вземането за такса за бързо разглеждане на
кандидатурата за кредит, представляващо възнаграждение на предоставения паричен ресурс,
предполага включването му в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването
на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица
от това нарушение е недействителност на договора съгласно нормата на чл. 22 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната клауза противоречи
на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може
да надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е
10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50
%. В настоящия случай, при включване на таксата за бързо разглеждане в ГПР, последният
несъмнено би надвишил 50 %. Ето защо, съдът намира, че в разглежданата хипотеза се
установява и нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обосновава
извод за нищожност на договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Още повече, че и
съгласно решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл.
10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
6
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-
Б въззивен състав, и др.).
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните
предпоставки за разглеждане на предявените при условията на евентуалност искове за
нищожност на договора или отделна клауза от него.
По предявения осъдителен иск
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: 1./ че е заплатил твърдяната сума по договор за кредит № ............ г., вкл. за
погасяване на сумата по клаузата за бързо разглеждане; 2./ че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника е без правно основание
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на
платените от ищеца искови суми – наличието на валидни клаузи в процесния договор за
паричен заем, въз основа на които са извършени начисления на процесната стойност.
Между страните по делото не е спорно, поради което и на основание чл. 153 ГПК е
отделено като безспорно обстоятелството, че в погашение на задължения по договора за
заем кредитополучателят е извършил доброволни плащания преди процеса, послужили за
погасяване, както следва: на главница в размер на 1 100,00 лева, договорна лихва в размер
на 37,06 лева и такса за бързо разглеждане в размер на 213,32 лева
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 213,32 лева – такса за
бързо разглеждане, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата.
Доколкото искът за установяване на нищожност на договора за кредит е основателен, то
липсва основание за задържане на сумите извън чистата стойност на кредита, вкл. сумата за
такса за бързо разглеждане. Ето защо, искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е изцяло основателен
и следва да се уважи. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и
законна лихва, считано от 07.03.2025 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното плащане.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. Последният претендира
присъждане на разноски за платена държавна такса в размер на 100,00 лева и адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Съдът констатира, че по делото са ангажирани доказателства за платена държавна
такса в размер на сумата от 85,00 лева /с оглед подаване на съдебните книжа по електронен
път/, поради което тези разноски следва да бъдат присъдени в полза на ищеца.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в размер на по 480 лева с вкл. ДДС, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за всеки отделен иск.
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
7
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1- ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия. В разглеждания случай при определяне на размера
съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на
предявените искове и ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за
защита по предявени две искови претенции, но произтичащи от едно спорно
правоотношение и имащи една цел – съответно да се признае нищожността на съответна
договорна клауза, респ. да се върне сума, заплатена от ищеца на основание тази клауза,
определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки иск, поради което за
осъществената защита по тези претенции на пълномощника на ищеца се следва едно
възнаграждение. Отчитайки конкретно извършените от процесуалния представител на
ищеца процесуални действия и обстоятелството, че делото е разгледано без лично явяване
на адвокат М., съдът определи размера на възнаграждението в общ размер от 400,00 лева с
вкл. ДДС.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Г. Х. С., ЕГН **********, със
съдебен адрес в гр. ........, срещу ...........“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление гр. ......., че сключеният между тях Договор за кредит № ............ г. е нищожен
поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ...........“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление гр. .......,
да заплати на Г. Х. С., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ........, на основание чл. 55,
8
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 213,32 лева, представляваща недължимо платена сума за
такса за бързо разглеждане по нищожния договор за кредит № ............ г., ведно със законната
лихва от депозиране на исковата молба в съда – 07.03.2025 г., до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 85,00 лева – сторени разноски за
платена държавна такса в производството по гр. д. № 12972/2025 г. по описа на СРС, 29
състав.
ОСЪЖДА ...........“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление гр. .......,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ........., на основание
чл. 38 ЗАдв., сумата в размер на 400,00 лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство и защита на Г. Х.
С., ЕГН **********, в производството по гр. д. № 12972/2025 г. по описа на СРС, 29 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9