Решение по к. адм. дело №691/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. Н. А. понастоящем в Затвора – Пазарджик, чрез адвокат Т. Ж. против Решение № 1952 от 04.05.2025 г., постановено по адм. дело № 227 от 2024 г. по описа на Административен съд – Пазарджик.

В жалбата се излагат съображения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Иска се неговото обезсилване, алтернативно се претендира неговата отмяна и присъждане на разноски.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез старши юрисконсулт Р. Р., в писмено възражение и писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба

Представителят на Окръжна прокуратура – Пазарджик изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд – Пазарджик, тричленен състав, приема касационната жалба за процесуално допустима, като представена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. По същество същата е неоснователна по следните съобразения:

Производството пред административния съд е образувано по искова молба на касатора срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да бъде осъдена да му заплати сумата от 5 000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 28.08.2023 г. до окончателното плащане на сумата.

От фактическа страна е прието за установено, че на 14.04.2014 г. касаторът е приведен в Затвора – Пазарджик за доизтърпяване на наложеното му наказание „Доживотен затвор“. Със Заповед № Л-916 от 17.07.2020 г. на началника на Затвора – Пазарджик (издадена при условията на заместване) на лишения от свобода Н. Н. А. е наложено дисциплинарно наказание „Извънредно дежурство по поддържане на чистотата и хигиената за 7 дни“. Наказанието е наложено затова, че на 14.07.2020 г. Н. Н. А. е нарушил установения ред като е притежавал неразрешена вещ – 1 брой мобилен телефон марка „Samsung G5“, със зарядно устройство „Huawei“ (бял цвят). Притежанието на нерегламентираните вещи било установено от служители на НОС при извършване на обиск и претърсване на помещението, при което лишеният от свобода се е опитал да ги укрие в леглото, отказал е да изпълни разпореждането на надзирателя да предаде вещта, което наложило употреба на водеща техника за изземването им. Действията на лишения от свобода са квалифицирани като нарушение на чл. 96, т. 3 и т. 4, чл. 97, т. 1 и 3, чл. 100, ал. 1, ал. 2, т. 1 и 5 от ЗИНЗС.

Заповедта е оспорена от наказаното лице по административен ред, като със Заповед № Л-3477 от 20.08.2020 г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ жалбата на Н. Н. А. срещу Заповед № Л-916 от 17.07.2020 г. на началника на Затвора - Пазарджик е отхвърлена.

Вследствие на това е предявен иск пред съда, който с Решение № 644 от 08.11.2023 г. по адм. дело № 858 от 2023 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е бил отхвърлен. При касационното оспорване на това решение същото е отменено от тричленен състав на Административен съд – Пазарджик с Решение № 815 от 28.02.2024 г. по адм. дело № 200 от 2023 г., а делото върнато за ново разглеждане с указания да се направят съответните конкретизации на исковата претенция и при новото разглеждане да вземе участие новоназначен процесуален представител на А., предвид настъпилата смърт на служебния адвокат на касатора.

Съдът е изпълнил указанията на касационната инстанция и с оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи.

С оспореното решението административният съд е приел, че не са налице предвидените в закона материални предпоставки за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, поради което е отхвърлил същия като неоснователен.

Решението е правилно.

При постановяване на решението си съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон.

Неоснователно е възражението в касационната жалба досежно недопустимостта на решението поради неприлагане на чл. 284 от ЗИНСЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Следователно фактическият състав на отговорността включва следните кумулативни елементи: нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, изразяващо се в незаконосъобразен административен акт, фактическо действие или бездействие; настъпили вреди за ищеца и пряка и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението. Размерът на неимуществените вреди се определя по справедливост съгласно общото правило на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите.

Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че за успешното провеждане на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ в тежест на ищеца е да докаже причинно-следствената връзка между незаконосъобразния административен акт и претендираните вреди (Тълкувателно Решение № 2 от 27.06.2016 г. на Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2015 г.). Съгласно чл. 4 ЗОДОВ „държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице“. В настоящия случай, Н. Н. А. не е ангажирал достатъчно доказателства във връзка с твърденията си по предявената от него искова претенция и не е доказал наличието на такива действия или бездействия, или незаконосъобразни административни актове, които да са в причинна връзка с твърдените от него вреди неимуществени вреди, както и това, че вредите са настъпили в резултат на административна дейност, тоест незаконосъобразен акт на длъжностите лица при или по повод изпълнение на административна дейност, причинно-следствена връзка между незаконосъобразността на акта и настъпилите вреди.

Обосновано съдът е изложил в мотивите си, че твърденията за липса на достъп до правосъдие са неоснователни. За жалбоподателя е съществувало право на жалба срещу Заповед № Л-916 от 17.07.2020 г. на началника на Затвора – Пазарджик, което той е упражнил. По неговата жалба се е произнесъл горестоящият административен орган. Следователно ищецът е упражнил правото си на жалба, независимо, че не е подадена до съда. Това, че законодателят не е предвидил право на съдебно обжалване, а само такова по административен ред, не може да се приеме, че на касатора му е ограничено правото на защита. ЗИНЗС не предвижда административни актове, от кръга на тези, с които на ищеца е наложено процесното дисциплинарно наказание, да се обжалват по съдебен ред.

С Решение №14 от 04.11.2014 г. по конституционно дело №12/2014 г. на Конституционния съд е дадено задължително тълкуване на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, според което: „Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси, като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика."

С разпоредбата на чл. 110, ал. 1 от ЗИНЗС е предвидено обжалването на по-леките дисциплинарни наказания само по административен ред пред горестоящия административен орган. Обжалване по съдебен ред е предвидено единствено за най-тежкото дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“ по чл. 101, т. 7 и т. 8 от ЗИНЗС, съгласно чл. 111 от ЗИНЗС, която подлежи на оспорване пред административния съд по местоизпълнение на наказанието, тъй като в най-голяма степен засяга правата на лишените от свобода. В останалите случаи, заповедите, с които са наложени по - леки дисциплинарни наказания по чл. 101, т. 1-т. 6 от ЗИНЗС, законът не предвижда възможност за съдебен контрол, а подлежат на оспорване само по административен ред и са изключени от съдебен контрол с разпоредба на специалния закон ЗИНЗС.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд – Пазарджик, тричленен състав

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1952 от 04.05.2025 г., постановено по адм. дело № 227 от 2024 г. по описа на Административен съд – Пазарджик.

Решението е окончателно.