№ 125
гр. Велико Търново, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КОРНЕЛИЯ КОЛЕВА
Членове:КРАСЕН ГЕОРГИЕВ
ДЕСИСЛАВА ЧАЛЪКОВА
при участието на секретаря Атанаска Ст. Иванова
в присъствието на прокурора Р. Ирм. Х.
като разгледа докладваното от КРАСЕН ГЕОРГИЕВ Въззивно частно
наказателно дело № 20254000600219 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е въззивно по чл. 34, ал. 1 вр. с чл. 20, ал.1-3 от
Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация
или отнемане и решения за налагане на финансови санкции
/ЗПИИРКОРНФС/.
Въззивното производство е образувано по подадена частна жалба от
адв.Д. Т. С. от АК-Велико Търново, в качеството му на служебен защитник на
засегнатото лице Д. Д. Д., ЕГН **********, против Решение № 117 от
15.07.2025год., постановено по ЧНД № 430/2025год. по описа на
Великотърновски окръжен съд в производство по чл.32 от закона за
признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или
отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.
С обжалваното решение Великотърновският окръжен съд признал
Решение № 5062 5422 6550 3410, постановено на 23.04.2024 г. от Adm.
verwerking flitsgegevens CJIB, Кралство Нидерландия, влязло в сила на
04.06.2024 г., с което на Д. Д. Д. - роден на 27.03.2000 г., с постоянен и
настоящ адрес: в гр. Златарица, общ. Златарица, обл. Велико Търново, ул.
*********, с ЕГН: **********, е била наложена финансова санкция за
заплащане в размер на 79,00 евро (седемдесет и девет евро) за извършено
административно нарушение на Закон относно административната уредба при
нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, чл. 2, с
1
равностойност в български лева по курса на БНБ за деня на постановяване на
решението на съдебния орган в размер на 154,51 лева (сто петдесет и четири
лева и петдесет и една стотинки).
С жалбата е заявено оплакване за неправилност на решението на
Великотърновския окръжен съд, поради незаконосъобразност на същото, като
се твърди, че не са налице предпоставките на закона за признаване на
решението за налагане на финансови санкции.
Излага се съображение, че видно от приложеното към искането за
признаване Удостоверение по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на
финансови санкции, искането е отправено в хипотезата на чл.30, ал.3, пр.3 от
ЗПИИРКОРНФС, с изрично посочване, че решението се предава на
изпълняващата държава, защото лицето, срещу което е постановено
решението, обикновено пребивава в изпълняващата страна - лицето има
обичайно пребиваване на територията на изпълняващата държава Република
България, в гр. Златарица.
Посочва се, че въпрос по същество е да се установи наличието или
отсъствието на предпоставките по чл.30, ал.3 от ЗПИИРКОРНФС - в това
число и дали лицето изобщо се намира на територията на страната и в този
контекст къде е постоянното му местоживеене и обичайно местопребиваване,
в какъвто смисъл е Определение № 95 от 15.09.2016 г. по ч.н.д. № 790/2016 г.
на ВКС, II н.о.
Излага се, че съгласно разпоредбата на чл. 30, ал.3 от
ЗПИИРКОРНФС, съдът признава решение за налагане на финансови санкции,
при условие че лицето, срещу което е постановено решението, има
местоживеене или обичайно пребиваване на територията на Република
България, като и двете понятия - „местоживеене“ и „обичайно пребиваване“,
са свързани с мястото, на което едно лице е избрало преимуществено да
живее.
Излага се, че от призовката, изпратена на лицето за настоящото
дело се установява, че имотът е необитаем, а по сведение на дядото Д. Д.,
лицето не е в България.
Посочва се, че видно от приложеното по делото решение за налагане
на финансова санкция /непреведено на български език/, лицето е с посочен
адрес в гр. Тилбург, Нидерландия - *********** 5042NG TILBURG.
Според жалбоподателя явно лицето има адрес в Кралство
Нидерландия, след като са го уведомили за санкцията /ако посоченото в
удостоверението е вярно/, а то не живее на адреса в България и обичайното му
местоживеене е в Кралство Нидерландия.
Излага се, че при това положение, доколкото е очевидно от
доказателствата по делото, че засегнатото лице не живее в Република
България, а признаването е поискано на това основание, следва да бъде
отказано признаване и приемане за изпълнение на процесното решение за
налагане на финансови санкции и на основание чл.16, ал.7, т.2 от
ЗПИИРКОРНФС съдебното производство по делото да бъде прекратено.
Освен това се излага довод, че конкретното нарушение не
2
представлява правонарушение по българското законодателство, макар ВТОС
да е посочил обратното в мотивите си. Излага се, че действително,
управлението на МПС с превишаване на максимално допустимата скорост е
нарушение и по българския ЗДвП, но не и в конкретния случай, тъй като в
удостоверението е посочено, че деянието е „превишаване на максимално
допустимата скорост в населени места с 9 км/ч“, а съгласно чл.182, ал.1 и ал.2
от ЗДвП, за превишаване до 9 км/ч вкл. няма санкция, а такава има
предвидена само за превишаване с 10 км/ч и повече за населени и за извън
населени места.
Иска се въззивният съд да отмени обжалваното решение и да
постановите ново такова, с което да откаже да признае и приеме за изпълнение
процесното решение за налагане на финансови санкции и на основание чл.16,
ал.7, т.2 от ЗПИИРКОРНФС да прекрати съдебното производство по делото.
В съдебно заседание във въззивната инстанция прокурорът от
Великотърновската апелативна прокуратура изразява мотивирано становище
за неоснователност на подадената частна жалба и моли въззивния съд да
потвърди решението на първоинстанционния съд.
Защитникът на засегнатото лице Д. Д. Д. – адвокат Д. Т. С. от АК-
Велико Търново, поддържа подадената от него частна жалба, по
съображенията изложени в нея и моли въззивния съд да я уважи.
Засегнатото лице Д. Д. Д. е редовно призован за съдебното
заседание във въззивната инстанция чрез майка му, но не се е явил и не е
участвал в заседанието лично.
Великотърновският апелативен съд, като съобрази изложеното в
частната жалба, доводите, изложени в съдебно заседание и доказателствата по
делото, намира за установено следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения 7-дневен срок от
лице, притежаващо активна процесуална легитимация, съдържанието
отговаря на изискванията на закона и е допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с удостоверение по чл. 4 от
Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа
за взаимно признаване на финансови санкции, издадено от Мениджър
„Европейски правни въпроси“ Кралство Нидерландия на 19.06.2025год.
Удостоверението е придружено с превод на български език.
От съдържанието на удостоверението се установява, че с Решение №
5062 5422 6550 3410, постановено на 23.04.2024 г. от Adm. verwerking
flitsgegevens CJIB, Кралство Нидерландия, влязло в сила на 04.06.2024 г., с
което на Д. Д. Д. - роден на 27.03.2000 г., с постоянен и настоящ адрес: в гр.
Златарица, общ. Златарица, обл. Велико Търново, ул. *********, с ЕГН:
**********, е била наложена финансова санкция за заплащане в размер на
79,00 евро (седемдесет и девет евро) за извършено административно
нарушение на Закон относно административната уредба при нарушаване на
разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, чл. 2. Според посоченото в
Удостоверението, нарушението е извършено на 10.04.2024год. в издаващата
държава, като деянието се изразява в превишаване на максимално
3
допустимата скорост в населени места с 9 км/ч.
Решението, с което е наложена финансовата санкция, е постановено
от компетентен несъдебен орган в издаващата държава.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице всички
законови предпоставки да бъде признато решението за налагане на финансови
санкции, както и че липсват предпоставки по чл.35 от ЗПИИРНОРНФС, при
наличие на които съдът може да откаже признаване и изпълнение.
Неоснователни са доводите в частната жалба, че в конкретния случай
липсва посочената в Удостоверението по чл. 4 от Рамково решение
2005/214/ПВР на Съвета предпоставка по чл.30 ал.3 от ЗПИИРНОРНФС за
признаване на решението за налагане на финансова санкция, а именно
обичайно пребиваване на засегнатото лице да е в Република България.
Видно от доказателствата по делото засегнатото лице Д. Д. Д. е
български гражданин, с регистриран постоянен и настоящ адрес в Република
България, в гр. Златарица, общ. Златарица, обл. Велико Търново, ул.
*********, в което населено място живеят и негови близки, поради което е
налице предпоставката на чл. 30, ал. 3 пр.4 от ЗПИИРНОРНФС, посочена в
удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета, а
именно обичайното пребиваване на засегнатото лице да е в Република
България. При това положение е без значение, че лицето има и адрес на
местоживеене в Кралство Нидерландия, тъй като съгласно чл. 30, ал. 3 от
ЗПИИРНОРНФС, местоживеенето или обичайното пребиваване на
територията на Република България са две отделни, самостоятелни
предпоставки за признаване решението за налагане на финансови санкции,
фигуриращи като пр.3 и пр.4 на чл.30 ал.3 от ЗПИИРНОРНФС. Освен това,
видно от изисканите от въззивния съд и приложени по делото като писмени
доказателства справки от Агенция по вписванията и от Община Златарица,
дирекция „ДМТ“, засегнатото лице Д. Д. Д. е собственик на ½ идеални части
от недвижим имот- жилищна сграда и земя намиращи се на адрес гр.
Златарица, общ. Златарица, обл. Велико Търново, ул. *********, където е
адресно регистриран в страната, т.е. налице е и предпоставката на чл.30 ал.3
пр.1 от ЗПИИРНОРНФС, тъй като засегнатото лице притежава имущество на
територията на Република България.
Лишени от основание са и доводите в частната жалба, че посоченото
в удостоверението деяние, за което е наложена финансовата санкция, не
представлява правонарушение по българското законодателство. Съгласно
посоченото в удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета, деянието, за което е наложена финансовата санкция представлява,
според законодателството на издаващата държава ,,поведение, което нарушава
правилата за движение по пътищата, включително нарушения на
разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на моторни превозни
средства, както и разпоредбите относно опасни товари“, поради което е
налице хипотезата на чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРНОРНФС, при която не се
изисква двойна наказуемост. Въпреки това, в настоящият случай
първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице двойна наказуемост.
Описаното в удостоверението деяние представлява административно
нарушение по чл.21 от от Закона за движение по пътищата на Република
4
България, което въпреки, че не е наказуемо съгласно чл.182 от НК, е
наказуемо съгласно чл.185 от същия закон. Съгласно административно
наказателната разпоредба на чл.185 от ЗДвП, за нарушение на този закон и на
издадените въз основа на него нормативни актове, за което не е предвидено
друго наказание, виновните се наказват с глоба 20 лева.
Поради изложеното решението на първоинстанционния съд следва да
се потвърди, тъй като е и законосъобразно и обосновано .
Мотивиран така, Великотърновският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 117 от 15.07.2025год., постановено по
ЧНД № 430/2025год. по описа на Окръжен съд- гр.Велико Търново.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5