№ 143/
20.04.2022 г., гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ДОБРИЧ, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА *9**
При
участието на секретаря ВЕСЕЛИНА САНДЕВА и прокурора МИЛЕНА ЛЮБЕНОВА разгледа
докладваното от председателя адм. дело № 517/ 2021 г. по описа на АдмС – Добрич
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 203 и следв. от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона
за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано
e по искова молба от ЕТ „****.", ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: ул. „****" № 13, село Ветрино, п.к. 9220,
област ****, представлявано от Ж.П.Ж., чрез Адвокатско дружество "Х. и *9**",
БУЛСТАТ *********, представлявано от управляващия съдружник адв. М.Х., от САК,
член на Адвокатска колегия – София, срещу Административен съд - ****, БУЛСТАТ ****,
адрес: гр. ****, р-н Одесос, ул. „Никола Вапцаров“ № 3А, представляван от председателя,
****.
С
исковата молба се претендират вреди в размер на 6000 лв. (шест хиляди лева),
понесени от ищеца поради платени имуществени санкции, потвърдени с решения по
КАНД № 1274/ 2018 г. и КАНД № 1178/ 2018 г., двете на Административен съд - гр.
****, ведно със законната лихва от датата на получаването от ответника на
поканата за плащане, както и сторените в настоящото производство разноски за
заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Според
ищеца с постановените по КАНД № 1274/ 2018 г. и КАНД № 1178/ 2018 г. съдебни
решения Административен съд - **** е извършил грубо нарушение на правото на Европейския
съюз, като бидейки последна съдебна инстанция, не го е приложил, както и не се
е съобразил със задължително тълкувателно решение на Съда на Европейския Съюз (СЕС),
в резултат на което е станал причина ищецът да понесе имуществени вреди в
размер на общо на 6000 лв. (шест хиляди лева), изразяващи се в платени
имуществени санкции, наложени с НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП № 23-0001027/
17.10.2017 г., издадени от Началника на Областен отдел „Автомобилна
администрация” - ****. Сочи, че посочените дела са водени по реда на АПК,
съгласно двойното препращане на чл. 63в от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН), като твърди, че съставите, разгледали тези дела,
са били длъжни, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, в условията на служебното
начало, да съобразят всички приложими норми на Европейското законодателство,
включително и тълкувателните решения на СЕС, но това не било направено, което е
довело до имуществената вреда, понесена от ищеца, като пряка и непосредствена
връзка. Ищецът отбелязва, че предметът на посочените дела е идентичен, тъй като
едноличният търговец е бил наказан от Областен отдел „Автомобилна
администрация” - ****, за това, че е допуснал негови служители - водачи да
управляват МПС-та на ищеца, без да притежават валидно удостоверение за
психологическа годност, като във всички тези дела състави на ответника
мотивирали решенията си с изискванията на Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за
изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на
психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за
управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за
издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически
изследвания (Наредба № 36), но никъде в съдебните решения нямало дори наченки да
е изследвано от съда приложимото европейско законодателство, което е било
необходимо съгласно изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК. Добавя, че това е
било необходимо и с оглед обстоятелството, че Наредба № 36 била изготвена въз основа
на задължението на Р България да транспонира Директива 126/2006. Според ищеца,
дори лаическо съпоставяне на текстовете на Директивата и на Наредбата, би
потвърдило явното противоречие на тази Наредба с нормативен акт от международен
ранг, а именно Директива 126/2006, но никой от съставите на ответника не е
направил това изследване, а е трябвало служебно да го направи. Ищецът твърди в
исковата молба, че приложената с решенията Наредба № 36 противоречи на
Директива 126/2006, като сочи, че тази Директива 126/2006 относно
свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС определя правната
рамка, която трябва да бъде привнесена във всяко национално законодателство по
отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС
и че като рамков нормативен акт от прочита ѝ ясно се виждало, че тя
делегира извършването на физически и психологически прегледи на водачи на
страната членка - издател на свидетелството за управление и щом водач на
моторно превозно средство има валидно свидетелство за управление на МПС за
съответната категория, той следва да се счита за психологически и физически
годен да управлява МПС от съответната категория за срока на валидност на същото
това свидетелство за управление на МПС. Ищецът твърди, че допълнителните
срокове за валидност на прегледи за психологическа годност, наложени с Наредба
№ 36, противоречат на Европейското законодателство. Изтъква, че в § 9 от
Преамбюла на Директива 126/2006 европейският законодател изрично е посочил:
„Доказателство за наличие на съответствие на водачите на превозни средства,
които се използват за транспорт на пътници или стоки с минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на превозно средство, следва да се
предоставя, когато свидетелството се издава и периодично след това.”, т.е. че европейският
законодател е разписал, че прегледите за физическа и психологическа годност
следва да се правят само в два случая: 1) при издаване и 2) при последващо
подновяване на свидетелството за управление на МПС и че с цел избягване на
хаоса при свободното движение на хора в ЕС и улесняването на работата на
контролните органи на пътя, законодателят изрично е предвидил в края на същия
параграф, че поради причини, свързани с прозрачността, тези прегледи следва да
съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се
определят от срока на валидност на свидетелството. С оглед на това ищецът настоява,
че предвидената в Наредбата тригодишна валидност на свидетелствата за
психологическа годност в Р България, която валидност не съвпада със срока за
подновяване на свидетелствата за управление, е незаконосъобразна, тъй като
противоречи на Директива 126/2006 и Р България неправилно е привнесла
европейското законодателство в местното такова. Счита, че ако дадена страна - членка
желае да засили контрола за психологическа годност на водачите, тя има право да
прави по - чести проверки за такава годност, но че те не могат да бъдат в срок,
различен от срока за подновяване на свидетелствата за управление, като се
позовава на чл. 7, т. 3, б. „б”, абзац пети и шести от същата Директива, съгласно
който държавите - членки могат да ограничат административната валидност на
свидетелствата за управление, като, ако счетат за необходимо, да прилагат
увеличена честота на медицински проверки или други специфични мерки.
Добавя,
че в случая не е приложено задължително Тълкувателно решение на Съда на
Европейския съюз, като обръща внимание, че въпреки че Директивите са нормативни
актове, което не се прилагат пряко в националното законодателство, в Тълкувателно
решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 Съдът на Европейския съюз (СЕС) е
постановил (§ 4 от Резюмето на Решението), че в случаите, когато страна -
членка не е изпълнила задължението си по параграф 3 от чл. 189 от Договора за
ЕС да вземе всички мерки, необходими за постигане на резултатите, предвидени от
директива, за да се изпълни ефективно целта на предвиденото в тази директива,
Общностното право изисква наличието на начин за поправяне на това неизпълнение
при три условия: първо - резултатът, предвиден от директивата, трябва да
създава права; второ - следва тези права да могат ясно да се идентифицират от
текста на директивата и трето - трябва да има пряка връзка между нарушението на
задължението на държавата и загубите или вредите, понесени от страната. Указал
е, че при отсъствие на пряко приложимо законодателство на ЕС държавата - членка
следва да поправи вредите съгласно собственото си национално законодателство. Счел
е, че съответните процесуални и материалноправни изисквания в националното
законодателство не могат да са по - неблагоприятни от подобни изисквания за
местни национални искове и не трябва да се тълкуват така, че да са невъзможни
или изключително трудни за поправяне на вредите.
Ищецът
излага становище, че съгласно това решение националният съд е този, който
трябва да поправи вредите, причинени от неправилно привнесеното европейско
законодателство в Наредба № 36, още повече че с Тълкувателно решение № 3 от
12.04.2017 г. на ОСНК на ВКС се признават като задължителни erga ornnes всички
тълкувателни решения на Съда на Европейския съюз, които засягат въпроси,
предмет на Тълкувателното решение. Сочи, че съставите на ответника, гледали
описаните дела, не са съобразили посоченото задължително тълкувателно решение
на СЕС и че в процесните случаи е следвало те да признаят правото на директно
приложение на правата, които Директивата създава, а именно – че водачите са
психологически годни, щом имат валидно свидетелство за управление на МПС, поради
което не следва да бъдат глобявани за това, че не са извършили психологически
преглед в 3 - годишния срок, който предписва Наредба № 36.
Според
ищеца, съгласно горепосоченото решение на СЕС, засегнатите лица могат пряко да
черпят права от Европейска директива, само ако конкретният случай отговаря
положително на трите посочени въпроса в Тълкувателното решение и излага своето
становище, че процесният случай попада изцяло в хипотезата на горния текст, а
именно: 1. Има право, създадено от текст на Директивата - психологическата
годност важи в рамките на срока на валидно издаденото свидетелство за
управление на МПС; 2. Правото е ясно идентифицирано от текста на Директивата 3.
Съществува пряка връзка между непривнасянето (или неправилното привнасяне) в
националното законодателство на разпоредбите за сроковете на валидност на текстовете
за психологическа годност и вредите, нанесени на жалбоподателя, а именно
имуществените санкции, наложени от Областен отдел „Автомобилна администрация“ -
****, като твърди, че отново съставите, гледали посочените дела, не са
изследвали изобщо горните въпроси, като „сляпо” са приложили Наредбата.
На
следващо място изтъква, че в подкрепа на изложените аргументи е и изпратеното
до Р България официално уведомително писмо на Европейската комисия от месец юли
2021 год. (налично на страницата на ЕК и разпечатано от съда за улеснение), в
което, в точка 7, по отношение на политиките в сектор „Мобилност и транспорт”,
към България е отправена следната критика: 7. Мобилност и транспорт: Официални
уведомителни писма - „Автомобилен транспорт: Комисията призовава България да
премахне изискванията за професионалните водачи да представят свидетелство за
психологическа годност в допълнение към свидетелството им за управление на МПС.
Ищецът счита, че уведомлението за започване на наказателна процедура срещу
България дава автентично тълкуване на Директивата и посочва ясно, че България е
привнесла неправилно именно регулациите, предмет на посочените дела.
При
изложените съображения ищецът претендира, че ответникът грубо е нарушил
прилагането на европейското законодателство и задължителните тълкувателни
решения на СЕС, с което му е причинил имуществени вреди. Моли да бъдат уважени
предявените искове и да му бъдат присъдени и сторените по делото разноски.
В
съдебно заседание ищецът, редовно призован, се представлява от адв. М.Х., който
поддържа исковата молба по подробно изложените в нея доводи. С вх. № 251/
21.01.2022 г. представя Писмена защита, в която излага подробно аргументите си,
представя съдебно решение на АдмС – Кърджали по идентичен казус и претендира
като разноски, направени в настоящото производство, тези за заплатена държавна
такса. (л. 47 – 51) В заседанието по същество на спора се позовава допълнително
на Тълкувателни решения на СЕС по тълкувателни дела с №№ С-107/19 г. и С-384/17
г. Отбелязва, че в първото Решение Съдът на ЕС е посочил в § 45, че по силата
на принципа на предимството на правото на Съюза, когато не може да тълкува
национална правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза,
националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на правото на
Европейския съюз, като при необходимост, по собствена инициатива, оставя без
приложение противоречащите на Правото на ЕС разпоредби от националното право,
което счита, че АдмС - **** не е извършил. Добавя, че с второто Тълкувателно
решение по Тълкувателно дело С-384/17 г. Съдът на ЕС приема, че съгласно
постоянната съдебна практика, за да изпълнят, произтичащото от дадена Директива
задължение за държавите – членки да постигнат предвидените в нея резултати, те
трябва да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да
осигурят съответствие на тази цел и това тежи върху всички държавни органи,
включително и върху съдебните органи, като се позовава на цитат на § 57 от
Решението по това дело. С оглед на това, счита, че Административен съд - **** е
бил задължен, както служебно да следи за противоречие с Европейското
законодателство, така и за противоречие с целите на Директиви на ЕС и е бил
длъжен да тълкува националното законодателство във връзка с целите на тези
Директиви. Добавя в тази връзка произнасяне на АдмС - Шумен по дело № 466/ 21
г. с идентичен предмет. Моли да бъде уважена исковата молба и да се присъдят направените
по делото съдебно - деловодни разноски.
Ответникът
по иска, Административен съд - ****, представя Отговор по исковата молба, с
който настоява, че исковете са недопустими, а алтернативно – неоснователни.(л.
31 – 43)
На
първо място се позовава на изложеното в първоначалната и уточняваща допълнителна молба от 05.11.2021 г.
на ищеца, че нарушена от съдебните състави при Административен съд - **** по
цитираните две КАНД, е разпоредбата на § 9 от Преамбюла на Директива 126/2006. Отбелязва,
че последната е транспонирана в Закона за движение по пътищата (§ 35, т. 3 от
ЗИД ЗДвП ДВ бр.54 от 2010 г., изм. и доп. бр.60 от 2012 г., в сила от
07.08.2012г.), съответно на измененията, въз основа на транспонирането ѝ,
привнесени в Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа
годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на
кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на
МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за
регистрация за извършване на психологически изследвания, като с оглед
цитирането в исковата молба на § 9 от Преамбюла на Директива 126/2006 счита, че
се твърди противоречие на националното законодателство само с тази разпоредба, при
което според ответника в исковата молба не са изложени доводи коя точно
разпоредба от Наредбата противоречи на посочения текст от Директивата. Добавя,
че ако се претендира противоречие с европейското право поради предвидената в
Наредбата 3 - годишна давност на свидетелствата за психологическа годност, т.е.
разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Наредба № 36, съобразно която удостоверението
за психологическа годност е валидно за срок от три години от датата на неговото
издаване, то следва да се има предвид, че § 9 от Преамбюла на Директива
126/2006 няма пряк, директен ефект пред националното законодателство, защото не
съставлява правило и второ, в евентуалност, защото не е сред изключенията,
описани като безусловни. Счита, че за да е допустим искът, ответник трябва да е
съдът, който е причинил вреда, съставляваща според чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, а за да бъде нарушено
правото на Европейския съюз, следва то да е приложимо пряко, за да дерогира
националното законодателство, но директивите по правило нямат пряк ефект и не
се прилагат преюдициално от съдилищата. Позовава се на делата 41/74 Van Duyn
ECLI:EU:C: 1974:133 и 148/78 Ratti ECLI:EU:C: 1979:110 за довода, че за да има
директен ефект, разпоредбата на директивата трябва да е безусловна и достатъчно
прецизна, като същевременно сочи, че според заключението по Дело С-236/92
Difesa ECLI:EU:C: 1994:60, § 8-10 дадена разпоредба е достатъчно прецизна, за
да бъде използвана от лице и приложена от съда пряко и директно тогава, когато
задължението, което тя вменява, е формулирано по недвусмислен начин. В тази
връзка настоява, че § 9 от Преамбюла на Директива 126/2006 не само не е
недвусмислена разпоредба, а и изобщо не установява правило, тъй като разпоредбите
в преамбюла на акта по същество се тълкуват като съображения, които имат за цел
да мотивират основните разпоредби на постановителната част, без да ги
възпроизвеждат. Изтъква, че под „преамбюл" се разбира всичко, което се
намира между заглавието и постановителната част на акта и в този смисъл в
преамбюла не се предвиждат норми, които имат правопораждащо, правопогасяващо
действие или каквото и да е задължение за държавите-членки, а само обясняват
съображенията, но не вменяват недвусмислено задължение. С оглед изложеното
настоява, че ищецът не е изпълнил задълженията си и не е изправил нередовностите
да посочи разпоредбата, от която претендира съществено нарушение на
европейското право, а неизправянето води до недопустимост на исковата молба.
На
следващо място настоява, ако се приеме исковата молба за допустима, тя да бъде
отхвърлена като неоснователна. Развива съображения за това, от които отново
черпи доводи и за недопустимост на исковата молба, но същевременно претендира и
нейната неоснователност в заключение, като се позовава на Решението от
19.11.1991 год. по съединени дела С-6/90 и С-9/90 - Francovich и Bonifaci, с
което СЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на държавата в
лицето на нейните органи за вреди от нарушение на правото на ЕС, а именно:
нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти;
да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на
разпоредбите на съответния акт; да е налице причинно-следствена връзка между
неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от
засегнатите лица. Допълнително сочи, че този извод е повторен и в решението по
дело С-571/16 на СЕС т.94, произнесено по преюдициално запитване на
Административен съд - ****, според което: „що се отнася до условията за
ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни
субекти от нарушения на правото на Съюза, които се считат за извършени от
държавата, Съдът многократно е приемал, че увредените частноправни субекти имат
право на обезщетение при наличието на три условия, а именно - предмет на
нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните
субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува
пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от
частноправните субекти вреда (решение от 28 юли 2016 г., Tomasova, С-168/15,
EU:C:2016:602, т. 22 и цитираната съдебна практика)“. Обръща внимание, че
практиката на СЕС установява и едно допълнително, четвърто условие, което
изрично е закрепено и в чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно нарушението да е
достатъчно съществено. С оглед на това цитира практиката на СЕС (Решение от
30.09.2003 год. по дело С-224/01 - Gerhard Köbler и др.), според която
нарушението, извършено от национален съд, следва да се счита за достатъчно
съществено винаги, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи
на норми от правото на ЕС с директен ефект, като твърди, че в конкретния случай
посочените, кумулативно изискуеми, предпоставки не са налице, за да се ангажира
отговорността на Административен съд – ****, за нарушение правото на ЕС.
Позовава
се и на други решения на СЕС, като достига до извода, че с претенцията си за
нарушаване на § 9 от Преамбюла на Директивата ищецът очевидно приема, че § 9 от
Преамбюла на Директива 126/2006 на първо място: 1/предоставя някакви права на
частноправния субект, какъвто е неговият доверител; 2/че е възможно
установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на
съответния акт; 3/че е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението
на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица. Обсъжда
всяка една точка, като по т. 1 сочи, че ищецът не е изложил съображения какви
права според него му предоставя § 9 от Преамбюла на процесната Директива. По т.
2 моли съдът да има предвид чл. 7, т. 3, б. „б“, абзац пети от същата
Директива. По изложените за т. 1 и т. 2 мотиви счита, че следва да се приеме,
че не е възможно установяването по т. 3 на причинно – следствена връзка.
Продължава, че възприетата доктрина на Директива 126/2006 представлява
продължение на европейското законодателство, като има предвид Директива
91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 г. относно свидетелствата за управление на
моторни превозни средства, която в своя чл. 7, т. 2 указва, че без да се засяга
действието на разпоредбите, приети от Съвета в тази връзка, всяка държава –
членка запазва правото си да определя, на базата на национални критерии, срока
на валидност на издаваните от нея свидетелства за управление. Имайки предвид
горните съображения, счита за неотносимо към спора представеното от ищеца
решение по процедура за нарушение на Европейската комисия, в точка седма от
което е прието, че Р България трябва да премахне изискването за професионалните
водачи да представят свидетелство за психологическа годност в допълнение към
свидетелството им за управление на МПС. Добавя, че това изявление сочи като
адресат или законодателния орган – Народното събрание на РБ или изпълнителната
власт в лицето на МС, но не и националните съдилища, поради което не може да се
използва като аргумент или доказателство, или каквото и да е в производство, в
което се цели ангажирането на отговорността на националния съд, постановил
крайния съдебен акт. Освен това счита, че по делото не се съдържа никаква
известност как е приключило производството по това решение на Европейската
комисия, изобщо приключило ли е и каква доказателствена стойност има по делото,
както това решение, така и резултатът от него с оглед предоставения двумесечен
срок за отговор на „опасенията“ на ЕК.
При
така изложеното, настоява, че не става ясно коя разпоредба от Директивата на
коя разпоредба от националното законодателство противоречи, поради което не е
възможно да се извърши преценка дали в евентуалност извършеното нарушение е
достатъчно съществено по смисъла на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ.
По
тези съображения с писмения отговор ответникът моли съдът да укаже на ищеца да
посочи разпоредба извън Преамбюла на Директивата, която противоречи на българска разпоредба, да посочи коя е тя и
тогава да даде възможност на ответника да изрази отново становище, същевременно
в съвкупност счита, че съображенията му установяват недопустимост на исковата
молба и иска да бъде постановен съдебен акт, с който да бъде оставена тя без
разглеждане и да бъде прекратено производството по делото или в условията на
евентуалност, да бъде приета същата за неоснователна и да бъде отхвърлена
изцяло исковата претенция.
Представителят
на Окръжна прокуратура - Добрич счита, че исковата молба е неоснователна, тъй
като при постановяването на решенията си Административен съд - **** не е
допуснал съществено нарушение на правото на ЕС. Излага становище, че изискването,
водачите на камиони и автобуси да представят пред контролните органи
свидетелство за психологическа годност в допълнение към свидетелството си за
управление на МПС, не е в противоречие с Директива 2006/126 ЕО относно
свидетелствата за управление на превозни средства. Сочи, че действително с
Директива 2006/126 ЕО са въведени правила, съгласно които доказателство за
наличие на съответствие на водачите на превозни средства, които се използват за
транспорт на пътници или стоки, с минималните стандарти за физическа и умствена
годност за управление на превозно средство, следва да се предоставя, когато
свидетелството се издава и периодично след това, но с Директивата се определят
само условията за издаване, подновяване и замяна на европейските свидетелства
за управление на превозни средства, но не се определя правна рамка относно
правата на държавите - членки да упражняват засилен контрол относно
психологическата годност на водачите на превозни средства, които се използват
за транспорт на пътници или стоки. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл. 7,
т. 3, б. „б", абзац пети и шести на Директивата на държавите - членки е
предоставена възможност да ограничат валидността на свидетелствата за
управление на превозни средства на определени категории и лица в определени
срокове, но граматическото тълкуване на тези разпоредби сочи, че те касаят
свидетелствата за управление на превозни средства, а не свидетелствата за
психологическата годност. Указва, че цитираният в исковата молба текст на
параграф 9, изречение четвърто от Преамбюла на Директива 126/2006 г. е относим
към изречение трето от посочения параграф, същият не е свързан с правилата
относно водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на
пътници или стоки, а касае възможността на държавите - членки да налагат
медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление и на други моторни превозни средства.
Предвид
изложеното становище според представителя на ОП - Добрич в случая не е налице
съществено нарушение на правото на ЕС, не е осъществен фактическият състав на
чл. 1, ал. 1, във връзка с чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което исковата молба
следва да бъде отхвърлена.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и след като взе предвид становищата на страните, приема за
установено от фактическа страна следното:
Служебна
справка в Търговския регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел
установява, че ищецът е с регистрирана дейност: Производство, изкупуване и
търговия със селскостопанска, растителна и животинска продукция; производство и
търговия с алкохолни и безалкохолни напитки, производство на колбаси и търговия
с мляко и млечни произведения; битови услуги и търговия с произведения за бита;
търговия с промишлени стоки; ресторантьорство и хотелиерство; комисионна
търговия и оказион; таксиметрови, автомонтьорски, стругарски, дърводелски,
машинописни и деловодителски, шивашки услуги и бутик; фризьорство, козметика,
маникюр; импресарска дейност, звуко и видео запис, озвучителна техника; даване
под наем на МПС и други вещи; Транспортна дейност - превоз на товари в
страната и чужбина; вътрешна търговска дейност, като основната му дейност е
„товарен автомобилен транспорт.“
По
делото са изискани от Районен съд – Провадия първоинстанционните дела по двете
наказателни постановления, от които се претендира, че са произтекли вредите.
От
Областен отдел „Автомобила администрация“ – **** са представени по разпореждане
на съда преписките по издаване на НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП №
23-0001027/ 17.10.2017 г.(л. 69 и сл.), включително е представено платежно
нареждане от 13.07.2018 г. (л. 103) за заплатена сума в полза на ИА
„Автомобилна администрация“ по сметка в Прокредит Булбанк АД за сумата от 6200
лв. (шест хиляди и двеста лева) с
основание за превод три наказателни постановления, две от които са процесните
наказателни постановления - НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП № 23-0001027/
17.10.2017 г., като е отразено, че оригиналът е към НП № 23-0001026.
В
Районен съд – Провадия, по жалба от управителя на ЕТ „****.", ЕИК ****, Ж.П.Ж.,
е образувано НАХД № 483/ 2017 г. срещу НП № 23-0001027/ 17.10.2017 г., издадено от Началника
на Областен отдел „Автомобилна администрация” – ****, за нарушение на чл. 7а,
ал. 2, пр. 3 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтПр), с което на ищеца в
настоящото производство, на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП, е било
наложено наказание „имуществена санкция”, в размер на 3000 лв. (три хиляди лева). С Решение № 8 от 16.01.2018 г. на РС -
Провадия е потвърдено атакуваното
наказателно постановление. Постановеното съдебно решение по НАХД № 483/ 2017 г.
по описа на Районен съд – Провадия е обжалвано с касационна жалба пред
Административен съд – ****, в резултат на което е образувано КАНД № 1178/ 2018 г.
по описа на същия съд, по което е постановено окончателно съдебно Решение №
1391 от 28.06.2018 г., с което Решение № 8 от 16.01.2018 г. на РС -
Провадия е оставено в сила.
По
жалба срещу НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г., издадено от Началника на Областен
отдел „Автомобилна администрация” – ****, за нарушение на чл. 7а, ал. 2, пр. 3
от Закона за автомобилните превози (ЗАвтПр), с което НП на ищеца в настоящото
производство, на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП, е наложено
наказание „имуществена санкция”, в размер на 3000 лв. (три хиляди лева), е
образувано НАХД № 478/ 2017 г. по описа на Районен съд - Провадия. С Решение № 24 от 19.01.2018 г. на РС -
Провадия е потвърдено атакуваното
наказателно постановление. Постановеното съдебно решение по НАХД № 478/ 2017 г.
по описа на Районен съд – Провадия е обжалвано с касационна жалба пред
Административен съд – ****, в резултат на което е образувано КАНД № 1274/ 2018
г. по описа на същия съд, по което е постановено окончателно съдебно Решение № 1089
от 22.05.2018 г., с което е оставено в сила Решение № 24 от 19.01.2018 г. на РС
- Провадия.
Към
исковата молба е приложено и Потвърждение за плащане в полза на ИА „Автомобилна
администрация“ за сумата от 6200 лв., като са изброени номера на наказателни
постановления, в това число НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП № 23-0001027/
17.10.2017 г. Плащането е извършено от „Прима 91“ ЕООД, ЕИК *********. Справка
в публичния Търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска
цел сочи, че собственик на това дружество е също Ж.П.Ж..
За
улеснение на ВАС (в случай на обжалване) по делото са приложени като
разпечатани от интернет решения на Европейската комисия (л. 142 и сл.) по
процедури за нарушение от 15 юли 2021 г., в това число решение и по отношение
политиките в сектор „Мобилност и транспорт“, с което Комисията призовава
България да премахне изискванията за професионалните водачи да представят
свидетелство за психологическа годност в допълнение към свидетелството им за
управление на МПС. В писмото е посочено, че Комисията е решила да изпрати
официално уведомително писмо на България за това, че е въвела допълнителни
задължения за професионалните водачи, които са в нарушение на Директива
2006/126/EО относно свидетелствата за управление на превозни средства и
Директива 2003/59/EO относно свидетелства за професионална компетентност и че
понастоящем от професионалните водачи (по - специално на камионите и
автобусите) се изисква да представят на контролните органи свидетелство за
психологическа годност в допълнение към свидетелството си за управление на МПС.
Посочено е също, че в Директива 2006/126/EO относно свидетелства за управление
на превозни средства се определят условията за издаване, подновяване или замяна
на европейски свидетелства за управление на моторни превозни средства, по - специално
минималните стандарти за физическа и психологическа годност и следователно
психологическата годност на притежателите на свидетелства за управление, които
упражняват дейност като професионален водач, вече е установена при издаването и
подновяването на свидетелството за управление. В същото писмо е указано, че
налагането на по - строги минимални стандарти за психическа годност на
българските професионални водачи ги поставя в по - неблагоприятно положение и
че това противоречи на целта за избягване на неравни условия на конкуренция за
тези водачи, която Директива 2003/59/ЕО се стреми да гарантира. Накрая в този
текст е отразено, че въз основа на това Европейската комисия счита, че
свидетелството за психологическа годност, което се изисква за професионалните
водачи, противоречи на Директива 2006/126/ЕО и Директива 2003/59/ЕО и че
понастоящем, България разполага със срок от два месеца, за да отговори на
опасенията на Комисията и за да предприеме необходимите мерки, като в противен
случай Комисията може да реши да изпрати мотивирано становище.
Приложена
е Покана за плащане от 16.09.2021 г. (л. 6), от едноличния търговец, чрез адв. М.Х.,
до председателя на Административен съд – ****, изпратена на електронната поща
на съда чрез ССЕВ (л. 7), с която на основание чл. 1, ал. 1, във връзка с чл. 2в,
ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,
Административен съд – **** е поканен да заплати на едноличния търговец, както е
записано в поканата, причинените му имуществени вреди в размер на общо 6000 лв.
(шест хиляди лева), претендирани поради платени два броя имуществени санкции от
по 3000 лв. (три хиляди лева), наложени
на едноличния търговец с НП №
23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП № 23-0001027/ 17.10.2017 г. на Началника на
Областен отдел „Автомобилна администрация” – ****, обжалвани и потвърдени с
решения по КАНД № 1274/ 2018 г. и КАНД № 1178/ 2018 г. на Административен съд -
****. В Поканата се съдържа твърдение, че Административен съд – **** не е
приложил правилно Европейското законодателство и задължителните тълкувателни
решения на Съда на Европейския съюз, с което е станал причина търговецът да
понесе имуществените вреди, описани по – горе. Посочена е банкова сметка *** „***–
Ж. Панов“, ЕИК **** в Банка ДСК, по която да се преведе претендираната сума. Указано
е, че ако сумата не бъде получена в седемдневен срок от входирането на
поканата, ще бъде заведено дело по Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди срещу Административен съд - ****.
По
делото няма данни за предприети, каквито и да е действия от страна на адресата
по Поканата.
В
резултат с вх. № 14772/ 08.10.21 г. е регистрирана искова молба с ищец ЕТ „***–
Ж. Панов“, ЕИК **** срещу Административен съд – ****, като е образувано
административно дело № 2226/ 2021 г. по описа на АдмС - ****. С Определение №
2626 от 18.10.2021 г. на АдмС – ****
искането е оставено без разглеждане, прекратено е производството по делото и на
основание чл. 7, ал. 2 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 135, ал. 2 от АПК е изпратено
по подсъдност на Административен съд – Добрич, като е образувано настоящото
производство под № 517/ 2021 г.
При
така приетото за установено от фактическа страна, настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
По
допустимостта на производството:
Според
настоящия състав исковата молба е допустима по следните съображения:
Отговорността
на държавите - членки за вреди, причинени на частноправни субекти в резултат на
нарушение на правото на ЕС, е установена в общностното право – в чл. 4, § 3 от
Договора за Европейския съюз (ДЕС) и в практиката на Съда на ЕС (Решение от
19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci,
Решение от 05.03.1996 г. по съединени дела C 46/93 и C 48/93 – Brasserie du
pêcheur и Factortame, Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard
Köbler, Решение от 11.07.2015 г. по дело С-98/14 – Berlington Hungary и
др.), цитирани и от ответника. В практиката си СЕС приема, че отговорността по
чл. 4, § 3 от ДЕС може да бъдe ангажирана независимо от това кой е органът,
чието действие или бездействие е причинило вредите на частноправния субект,
като такъв орган би могъл да бъде и съдът, натоварен от държавата с правосъдни
функции, когато при осъществяване на правораздавателната си дейност е нарушил
правото на ЕС (ПЕС) и от това са настъпили вреди. Този, установен в първичното
право на Европейския съюз и развит в практиката на СЕС, принцип вече е разписан
и в чл. 2в, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,
според който гражданите и юридическите лица имат право да претендират вреди от
правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз. На основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност
на административните съдилища и Върховния административен съд, исковете се
разглеждат от съдилищата по реда на АПК.
С
исковата молба се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за имуществени вреди, причинени му от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз, като се сочи, че като последна
съдебна инстанция и като е бил длъжен в условията на служебното начало, в
съответствие с разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, Административен съд – ****
не е обсъдил въобще и не е съобразил приложимите норми на Европейското
законодателство, включително и тълкувателните решения на Съда на ЕС, а именно:
Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни
средства, както и Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 на
Съда на Европейския съюз.
Неоснователно е възражението на ответника, че
като не е посочил ищецът коя разпоредба от Директива 2006/126/ЕО е нарушена,
съответно във връзка с коя вътрешна норма, е налице неяснота относно предмета
на делото, респективно е невъзможно да бъде осъществен съдебен контрол. В
случая е достатъчно позоваването на източници на правото на Европейския съюз,
чиито норми се сочат за нарушени, респективно за неприложени и несъобразени,
във връзка с дейност на правораздавателен орган на държавата, за да е допустим
искът по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203, ал. 3 от АПК, а дали е
налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
съобразно сочените като нарушени норми от правото на ЕС, е въпрос по
основателността на предявения иск. В процесния случай, ответникът е следвало
служебно да следи дали е налице противоречие между националното
законодателство, обективирано в Наредба № 36, и европейското законодателство, в
частност относимата Директива 2006/126. В подкрепа на горното е и решение по
тълкувателно дело С-107/19 на СЕС, което потвърждава задължението на
националните съдилища „по собствена инициатива да оставят без приложение
противоречащите им разпоредби от националното законодателство“, т.е.
противоречащите на европейските норми.
В
практиката си СЕС (Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard
Köbler) приема, че претендираните по реда на чл. 4, § 3 от ДЕС вреди
следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, но съобразно
посоченото решение на СЕС обстоятелството, дали искът е предявен срещу съд,
който е действал като окончателна инстанция, трябва да се прецени с оглед
основателността на претенцията, но не и при проверката за нейната допустимост.
Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото
на Европейския съюз, да е постановен от окончателна съдебна инстанция, е
материалноправно условие за уважаване на иска, но не и процесуална предпоставка
за допустимост на производството. В случая Административен съд – **** действа
като инстанция по същество и именно неговото решение поставя край на
административнонаказателния спор, предвид което искът за вреди от нарушение на
правото на Европейския съюз в разглежданата хипотеза следва да бъде предявен
именно срещу административния съд, постановил окончателния съдебен акт в
административнонаказателното производство.
Искът
е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че в рамките на проведено
съдебно административнонаказателно производство, от орган в структурата на
съдебната власт, са били нарушени, защитени от правото на Европейския съюз,
негови права.
Искът
е предявен и срещу пасивно процесуално легитимиран ответник, разполагащ с
правосубектност като юридическо лице, съобразно изискването на чл. 205, ал. 1
от АПК.
Неоснователно
е възражението на ответника за липсата на пасивна процесуална легитимация,
както и че претенцията на ищеца следвало да бъде насочена срещу друг правен
субект – НС или МС. Претенцията на ищеца не е с оглед неправилно транспониране
в националното законодателство на директива, а вследствие неприлагане на
европейското законодателство и несъобразяване на задължително тълкувателно
решение на СЕС по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990. В уточнителната молба с вх.
№ 3343/ 05.11.2021 г. ищецът сочи за нарушена нормата на § 9 от Преамбюла на
Директива 126/2006 (л. 13), във връзка с постановеното от СЕС в параграф 4 от
Резюмето на Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990, като
допълва с цитат, че при отсъствие на пряко приложимо законодателство на ЕС
държавата – членка следва да поправи вредите съгласно собственото си национално
законодателство, както и че, въпреки всичко, съответните процесуални и
материалноправни изисквания в националното законодателство не могат да са по –
неблагоприятни от подобни изисквания за местни национални искове и не трябва да
се тълкуват така, че да са невъзможни или изключително трудни за поправяне на
вредите. В този смисъл, доколкото се
претендира в случая обезщетение
за имуществени вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на
административен съд, с позоваване на нарушения на правото на Европейския съюз, е
налице неизменно хипотезата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203
и сл. от АПК, която претенция е
процесуално допустима и е насочена правилно спрямо съда, постановил
окончателния съдебен акт, а именно - Административен съд - ****, с оглед на
което последният се явява пасивно легитимиран да отговоря по предявените,
резултат от двете административнонаказателни производства, искове.
С
оглед горното настоящият състав намира, че следва да се произнесе по подадената
искова молба по същество.
По
основателността на исковата молба:
С
НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г. и НП № 23-0001027/ 17.10.2017 г., издадени от
Началника на Областен отдел „Автомобилна администрация” - ****, на ****– Ж.П.“,
ЕИК **** е наложено наказание „имуществена санкция”, в размер на 3000 лева за
всяко едно от НП, за нарушение на разпоредбата на чл. 7а, ал. 2, предл. трето
от Закона за автомобилните превози, както следва:
1.По
НП № 23-0001026/ 17.10.2017 г., за това, че на 26.07.2017 г., след приключена
тематична проверка по писмо с рег. № 11-06-4324/12.07.2017 г. на документите,
свързани с транспортната дейност на превозвача „Прима 91 – Ж.П.“ ЕТ, притежаващ
лиценз на общността № 1537/ 08.12.2011г. за международен обществен превоз на
товари, е било установено, че на 03.02.2017 г. в офиса на превозвача в с.
Ветрино, обл. ****, ул.“****“ № 13, превозвачът „Прима 91 – Ж.П.“ ЕТ е допуснал
до управление водача Минчо Димов Минчев, на товарен автомобил марка „Мерцедес“,
от кат. N3, над 12 тона, с рег. № В4001НВ, с който е извършен международен
обществен превоз на товари, без водачът да притежава издадено по надлежния ред,
по реда на Наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, валидно Удостоверение за
психологическа годност, като от направената справка в регистъра за
психологическите изследвания на водачи към ИА “АА“ било установено, че водачът
имал издадено УПГ № 193436 от 16.01.2014 г., валидно до 16.01.2017 г., след
което е придобил УПГ № 365616 на 04.03.2017 г.
2.По
НП № 23-0001027/ 17.10.2017 г., за това, че на 26.07.2017 г., след приключена
тематична проверка по писмо с рег. № 11-06-4324/12.07.2017 г. на документите,
свързани с транспортната дейност на превозвача „Прима 91 – Ж.П.“ ЕТ, притежаващ
лиценз на общността № 1537/ 08.12.2011 г. за международен обществен превоз на
товари, е било установено, че на 09.02.2017 г. в офиса на превозвача в с.
Ветрино, обл. ****, ул.“****“ № 13, превозвачът „Прима 91 – Ж.П.“ ЕТ е допуснал
до управление водача Тома Георгиев Янков, на товарен автомобил марка
„Мерцедес“, от кат. N3, над 12 тона, с рег. № В5536НВ, с който е извършен
международен обществен превоз на товари, без водачът да притежава издадено по
надлежния ред, по реда на Наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, валидно
Удостоверение за психологическа годност, като от направената справка в
регистъра за психологическите изследвания на водачи към ИА “АА“ било
установено, че водачът имал издадено УПГ № 184860 от 05.07.2013 г., валидно до 05.07.2016
г., след което е придобил УПГ № 421725 на 05.07.2017 г.
НП
са издадени след съставени АУАН за нарушение на чл. 7а, ал. 2, пр. 3 от ЗАвтПр,
съгласно който лицензираните превозвачи следва да осъществяват превози на
пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална
възраст, правоспособност за управление на МПС и за психологическа годност. В Наредба
№ 36 е разписана процедурата, чрез която се установява психологическата годност
на лицето, която завършва със заключение за психологическа годност. Ако
заключението е, че лицето отговаря на изискванията, се издава „Удостоверение за
психологическа годност“. Имуществената санкция по тези две наказателни
постановления е наложена на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП, съгласно
който този, който допусне водач, който не отговаря на някое от изискванията,
определени с този закон и с подзаконовите нормативни актове по прилагането му,
да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за собствена
сметка на пътници или товари, се наказва с глоба или имуществена санкция в
размер 3000 лева, както е процедирано в случая.
НП
са обжалвани пред Районен съд – Провадия, който със свои решения № 8/
16.01.2018 г. по НАХД № 483/ 2017 г. и № 24/ 19.01.2018 г. по НАХД № 478/ 2017
г. ги е потвърдил изцяло като правилни и законосъобразни. Двете съдебни решения
са обжалвани с касационни жалби пред Административен съд – ****, като са
образувани КАНД № 1178/ 2018 г. и №
1274/ 2018 г. Вярно е, че нито във въззивните жалби, нито в касационните жалби,
са наведени съображения за противоречие на НП, респ. на съдебните решения с
норми на европейското право, но за валидността, допустимостта и съответствието
на решението с материалния закон на основание чл. 218, ал. 2 от АПК
административният съд следва да следи служебно.
В
случая в съдебното решение по КАНД № 1178/ 2018 г. не са изложени никакви доводи,
от които да е видно, че съдът, като последна касационна инстанция, е изследвал
приложимото европейско законодателство, в изпълнение разписаното му задължение
с разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК. С постановеното окончателно съдебно
решение по това дело Административен съд – **** е приел, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, постановено е по отношение на акт, който подлежи
на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на
дадените му от закона правомощия, фактическата обстановка е обоснована от
събраните по делото доказателства, а решението е постановено при правилно
приложение на материалния закон. Изложени са мотиви за липса на пороци на
съдебното решение, които да са свързани с приетите за установени от съда факти,
респ. обсъждане на заявените оплаквания. Изложени са мотиви и относно липсата
на предпоставки за приложение на чл. 28 от ЗАНН. Така първоинстанционното
съдебно решение е оставено в сила, при което е влязло в сила Наказателно
постановление № 23-0001026/ 17.10.2017 г. на Началника на Областен отдел
„Автомобилна администрация“ - ****.
В
съдебното решение по КАНД № 1274/ 2018 г. Административен съд – **** е приел въз
основа установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, че правилно
е счетено от последния, че НП е издадено при правилно приложение на материалния
закон, тъй като водачът е управлявал МПС, въпреки че не е отговарял на
изискванията за психологическа годност по Наредба № 36, издадена на основание
чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Добавил е, че правилно
въззивният съд е приел, че жалбоподателят, в качеството си на работодател, е
допуснал водач, който не отговаря на изискванията за психологическа годност, да
управлява превозно средство за обществен превоз на товари, което се санкционира
по чл. 96г, ал. 1 от Закона за автомобилните превози. Обсъдил е чл. 7а, ал. 2
от Закона за автомобилните превози, като е изтъкнал, че задължението е въведено
за дружествата -лицензирани превозвачи, установени на територията на Република
България. Отбелязал е, че съгласно съображение 9 от Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно
свидетелства за управление на превозни средства (преработена), транспонирана в
Закона за движението по пътищата, видно от § 35, т. 3 от последния,
доказателство за наличие на съответствие на водачите на превозни средства,
които се използват за транспорт на пътници или стоки с минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на превозно средство, следва да се
предоставя, когато свидетелството се издава и периодично след това. Указал е
същевременно, че съгласно чл. 152, ал. 1, т. 2, б. „б“ от Закона за движението
по пътищата, министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията
определя изискванията за психологическа годност на водачите на моторни превозни
средства и условията и реда за психологическото изследване на водачите,
извършващи обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници или
товари, както и на председателите на изпитни комисии, в резултат на което е
приета Наредба № 36, като с чл. 1, ал. 1, т. 4 от същата се определят
изискванията за психологическа годност и условията и редът за провеждане на
психологическите изследвания на: 4. водачите на автомобили за обществен превоз
на пътници или товари, както и че според чл. 1, ал. 2 от Наредбата, изследвания
за психологическа годност на водачи на МПС могат да се извършват и извън
случаите по ал. 1 при постъпване на работа или при други случаи по искане на
работодателя на водача. Посочил е, че последната норма е в пряка връзка със
задължението на лицензираните превозвачи по чл. 7а, ал. 2 от Закона за
автомобилните превози да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи,
които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за
управление на моторни превозни средства от съответната категория и за
психологическа годност, определени с наредбите по чл. 7, ал. 3 и чл. 12б, ал. 1
от Закона за автомобилните превози и чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за
движението по пътищата. Обсъдил е, че Директива № 2006/126/ЕО урежда взаимното
признаване на СУМПС, издадени от държавите – членки (чл. 2, § 1), но е указал,
че в случая задължителното изискване водачите на автомобили за обществен превоз
на пътници или товари да имат издадено удостоверение за психологическа годност
по чл. 7а, ал. 2 от Закона за автомобилните превози е спрямо лицензирания
превозвач, който ги е наел, т.е. касатора, и това е видно от текста на нормата,
а не спрямо водача. В тази връзка е посочил, че за превозвачите, установени на
територията на Република България, се прилагат изискванията на Директива №
2006/126/ЕО по начина, по който е транспонирана в националното законодателство,
вкл. и за установеното задължение лицензираните превозвачи да ползват за
осъществяване на дейността си само водачи, разполагащи с удостоверение за
психологическа годност, издадено по реда на чл. 152, ал. 1, т. 2, б. „б“ от
Закона за движението по пътищата и Наредба № 36/2006 година, без значение къде
е извършен превозът. Тези доводи е изложил във връзка с твърдението на
процесуалния представител на касатора, че деянието е извършено извън
територията на Република България, поради което Законът за автомобилните
превози е неприложим, като е счел възражението за неоснователно, тъй като в
конкретния случай е санкционирано поведение на превозвач, допуснал до работа
водач, който не отговаря на някое от изискванията за управление, а не
извършването на превоз, за да се изследват изискванията на съответната държава -
членка. Обсъдил е и липсата на възможност за приложение на чл. 28 от ЗАНН, като
е изложил съображение, че е допуснат водач, който не отговаря на изискванията
за психологическа годност, да извърши дълъг превоз. При тези мотиви е оставил в
сила първоинстанционното решение, при което Наказателно постановление №
23-0001027/ 17.10.2017 г. на Началника на Областен отдел „Автомобилна
администрация“ – **** е влязло в сила.
С
оглед горното настоящият състав съобрази следното:
Отговорността
на съдилищата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3
от ДЕС, респ. по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, е специална деликтна отговорност,
която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени
материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС. В
Тълкувателно решение от 19.11.1991 год. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 –
Francovich и Bonifaci, Съдът на ЕС установява три условия за ангажиране на
отговорността на държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на
правото на ЕС: (1) нарушените норми от общностното право да предоставят права
на частноправни субекти; (2) да бъде възможно установяването на съдържанието на
тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; (3) да е налице
причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и
вредата, претърпяна от засегнатите лица. Практиката на Съда на ЕС установява и
едно допълнително, четвърто условие, което е изрично закрепено и в нормата на
чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ – (4) нарушението да е достатъчно съществено. В това
специфично производство съдът следва да прецени: дали нормите от правото на
Европейския съюз, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за
националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и са непосредствено
приложими от тях; в случай че съответните норми са задължителни за националните
съдилища – дали са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда
- ответник по делото; в случай че нормите са били приложими в спора – дали са
приложени правилно от съда в окончателния му акт, с който се твърди, че са
нанесени вреди на ищеца, а ако не са приложени правилно, че е налице причинно –
следствена връзка между неправилното приложение и вредата, като тази вреда
трябва да е реално претърпяна.
В
случая, ищецът твърди, че е претърпял имуществените вреди, тъй като при
постановяване на окончателното съдебно решение по двете конкретни дела на
Административен съд - **** решаващият състав не е съобразил и не е приложил
относимите текстове от Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за
управление на превозни средства. В тази връзка следва да се има предвид, че директивите
са нормативни актове, които не се прилагат пряко в националното
законодателство, но в цитираното по - горе Тълкувателно решение по съединени
дела С-6/1990 и С-9/1990 СЕС е признал възможността лицата да се позовават на
права, пряко произтичащи от Директива, като в § 4 от Резюмето на Решението е
постановил, че: „В случаите, когато страна - членка не е изпълнила задължението
си по параграф 3 от чл. 189 от Договора за ЕС да вземе всички мерки, необходими
за постигане на резултатите, предвидени от директива, за да се изпълни
ефективно целта на предвиденото в тази директива, Общностното право изисква
наличието на начин за поправяне на това неизпълнение при три условия: първо -
резултатът, предвиден от директивата трябва да създава права; второ - следва
тези права да могат ясно да се идентифицират от текста на директивата и трето -
трябва да има пряка връзка между нарушението на задължението на държавата и
загубите или вредите, понесени от страната.”. В същото Решение е указано, че
„при отсъствие на пряко приложимо законодателство на ЕС, държавата - членка
следва да поправи вредите съгласно собственото си национално законодателство,
като въпреки всичко, съответните процесуални и материалноправни изисквания в
националното законодателство не могат да са по - неблагоприятни от подобни
изисквани за местните национални искове и не трябва да се тълкуват така, че да
са невъзможни или изключително трудни за поправяне на вредите. В случая Директива
126/2006/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС
определя правната рамка, която трябва да бъде привнесена във всяко национално
законодателство по отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за
управление на МПС, а като рамков нормативен акт, от прочита ѝ се налага
изводът, че тя делегира извършването на физически и психологически прегледи на
водачи на МПС на страната членка - издател на свидетелството за управление на
МПС.
С
Наредба № 36 са разписани изискванията за психологическа годност и нейното
удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета психологическата годност трябва да се разглежда като част от
понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето
защо Наредба № 36 следва да е хармонизирана с Директивата. В случая обаче тя
ѝ противоречи. Аргументите за това се извеждат от анализа на относимите
разпоредби от Наредбата при съобразяване с нормите на Директивата.
На
първо място, удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в
определени случаи - за 1 година, съобразно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 36. Тези
срокове са по - кратки от сроковете за валидност на свидетелството за
управление на моторно превозно средство, които са с 5 - или 10 - годишна
продължителност според чл. 51, ал. 3 - 4 от Закона за българските лични
документи, между които е и свидетелството за управление на МПС. Освен това, съгласно
разпоредбата на чл. 7, § 2, б. „б” от Директива 126/2006/ЕО, считано от 19
януари 2013 год. свидетелства, издадени от държави - членки за категории C, CE,
C1, C1E, D, DE, D1, D1E имат срок на административна валидност 5 години. Следователно,
според уредбата на издаване на удостоверението за психологическа годност по
Наредба № 36, доказването на умствената годност не се извършва, „… когато
свидетелството се издава и периодично след това“, както е разписано със съображение
9 от Преамбюла на Директивата, посредством медицински прегледи, които да „...
съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се
определят от срока на валидност на свидетелството“ според същото съображение 9
от Преамбюла на Директивата.
На
следващо място, Директивата позволява на държавите - членки да регламентират
медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за
физическа и умствена годност според съображение 9 от Преамбюла на Директивата,
а чл. 5 от Наредбата предвижда с цел установяването на психологическата годност
не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява според
чл. 11в от Наредбата от психолозите, работещи при лицата, притежаващи
удостоверение за регистрация, които приемат и проверяват документите на лицата,
които се явяват на психологическо изследване; допускат до психологическо
изследване само лица, регистрирани за провеждане на психологическото изследване
посредством специализирания програмен продукт и включени в списъка за
съответната дата; провеждат психологическото изследване с определени в
методическите указания методики (тестове) за съответната цел/цели и поредност
на явяване, наблюдение и беседа, като методиките са еднакви и задължителни за
всички лица; обработват, оценяват и нанасят резултатите на всяко лице в
резултатни карти; дават заключения за психологическа годност на база на данните
от методиките, наблюдението и беседата; дават заключения за психологическа
годност и за останалите цели, за които се използва същият набор психологически
методики, с изключение на категориите, за които лицето притежава
правоспособност, и в случаите, когато лицето се явява на психологическо
изследване по реда на чл. 1, ал. 1, т. 9; издават протоколи със заключения за
психологическа годност и допълнения към тях, които се съхраняват в
психологическата лаборатория; издават удостоверения за психологическа годност и
дубликати на удостоверения за психологическа годност.
На
трето място, Директивата залага минималните стандарти за физическа и умствена
годност за управление на превозни средства, както е указано в съображение 8 от Преамбюла
на Директивата, с оглед на което държавите - членки могат да завишат тези
стандарти в своите национални законодателства, но следва да се съобрази, че с разпоредбата
на т. 5 от Приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на
медицинските прегледи, е разписано изрично, че стандартите, установени от
държавите - членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на
свидетелствата за управление, могат да бъдат по - строги от изложените в
настоящото приложение. С оглед на това тези по – строги стандарти могат да
бъдат въвеждани обаче на национално равнище само и единствено в случаите на
първоначалното издаване и последващо подновяване на свидетелствата за
управление на моторно превозно средство. Така с Директивата е разписано, че държавите
- членки могат да ограничат срока на административна валидност, постановен в §
2, на индивидуалните свидетелства за управление на превозно средство за всички
категории, ако счетат за необходимо да прилагат увеличена честота на медицински
проверки или други специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното
движение, както и че държавите - членки могат да намалят срока на валидност,
постановен в § 2, на свидетелства за управление на превозно средство на
притежатели, които пребивават на тяхна територия и са достигнали 50 - годишна
възраст, за да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други
специфични мерки, като опреснителни курсове. Този намален срок на валидност обаче
може да се прилага само при подновяване на свидетелство за управление на
превозно средство. В този смисъл не могат да се въвеждат по - строги стандарти,
за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за
управление на моторни превозни средства посредством документ, който наред и
извън свидетелството за управление на моторно превозно средство да има своето
собствено легитимиращо действие. В случая чрез Наредба № 36, по начина по който
е уредено удостоверението за психологическа годност, е сторено точно това, при
което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на
правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната
категория, е въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността
юридическо качество по аргумент от чл. 7а, ал. 2 ЗАвтП, което е в противоречие
с Директивата.
Изложеното
навежда на извода, че Директивата позволява на държавите - членки да завишат
изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни
превозни средства, но при конкретни ограничения, а именно проверката на
годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за
управление на моторно превозно средство; това да се случва само посредством
медицински прегледи и то в срокове, не по - кратки от сроковете за валидност на
свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения в
случая не са спазени в националната регламентация на психологическото
изследване по Наредбата.
Горното
налага извода, че щом водач на моторно превозно средство има валидно свидетелство
за управление на МПС за съответната категория, той следва да се счита за
психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория, за целия
срок на валидност на издаденото му вече свидетелство за управление на МПС,
който за посочените по - горе категории е пет години и съответно, не следва да
се явява на преглед за физическа и психологическа годност в този срок. В тази
насока е и записаното в последното изречение на § 9 от Преамбюла на Директива
126/2006/ЕО, а именно, че „Поради причини, свързани с прозрачността, тези
прегледи следва да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и
поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството.”
Предвид
сторените изводи за противоречие с Директивата касационната инстанция е
следвало да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите,
осъществяващи превоз на пътници и товари, вменено им с Наредба № 36, да
притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл.
7а, ал. 2 ЗАвтП, във връзка с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата. Настоящият
състав счита, че е следвало да се стори това, като съобразява същността на
примата на Правото на ЕС:
Според
решение ECLI: EU: C: 2012:348, т. 73: „[...] в съответствие с принципа на
предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за
функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в
отношението им с вътрешното право на държавите - членки е такова, че със самото
си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка
противоречаща им разпоредба на вътрешното право [...]“. Същевременно по дело
41/74 Van Duyn ECLI:EU:C: 1974:133, т. 12, СЕС подчертава, че макар
регламентите поради своята същност да могат да породят пряко действие, то от
това не следва, че други категории актове, посочени в този член, не могат
никога да породят подобно действие. Би било несъвместимо с обвързващото
действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип
възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя
налага.
На
следващо място, по дело C‑107/19 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Obvodní soud pro Prahu 9
(Градски районен съд Прага 9, Чешка република) с акт от 3 януари 2019 г.,
постъпил в Съда на 12 февруари 2019 г., в рамките на производство по дело XR
срещу Dopravní podnik hl. m. Prahy, akciová společnost, т.
45, е указано, че по силата на принципа на предимство на правото на Съюза,
когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с
изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на
своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е
длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена
инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното
законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да
изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да
било друг ред, предвиден в конституцията (решение от 24 юни 2019 г.,
Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 58 и цитираната съдебна
практика). С оглед на това несъответствието между правото на Европейския съюз и
националното право се установява служебно от съда, а това задължение е
разписано и с разпоредбата чл. 218, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1 ЗАНН в
актуалната към датата на произнасяне на ответника по касационните жалби
редакция.
В
контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в т. 64 от
решение на Съда (голям състав) 24 юни 2019 година, по дело C‑573/17, се
пояснява, че за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е
необходимо разпоредбата да бъде достатъчно ясна, точна и безусловна. В случая,
по разбирането на настоящия състав, ограниченията, наложени с Директивата по
отношение възможността на държавите - членки да завишат изискванията относно
физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство,
отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е
налице пречка за прякото им прилагане.
В
друго свое решение СЕС сочи, че дори когато дадена разпоредба на директива няма
директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите - членки да
постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС
и на чл. 288 ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да
осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на
държавите - членки, включително в рамките на тяхната компетентност върху
съдебните органи. Указва, че съдебните органи следва да тълкуват националното
право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата, а
ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение
всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на
правото на Съюза резултат. В този смисъл СЕС е категоричен, че разпоредба на
директива без директен ефект не бива да се прилага, но не следва да се прилага и
национална правна норма, която противоречи на съответната разпоредба от
директивата. Анализът навежда на извода, че съдът е бил длъжен служебно да
изследва фактите във връзка с Директива 126/2006 и нормите на Наредба № 36 и да
не прилага разпоредбите на последната, които противоречат на Директива
126/2006. Като е сторил обратното, е допуснал особено съществено нарушение. В
тази връзка за пълнота следва да се отбележи, че правилата на Директивата имат
за цел да улеснят и насърчат свободното движение и свободата на установяване на
хората според съображение 2 от Преамбюла на Директивата, поради което противоречащите
ѝ действия представляват пряко нарушение на субективните права по чл. 21,
чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС и са основание да не се приложат националните
разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа
годност, което обаче не е било сторено.
Основателно
в тази връзка е позоваването на ищеца и на официално изявление на Европейската
комисия от 15.07.2021 г., достъпно на https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440
(приложена разпечатка по делото), в което е указано, че „в Директива
2006/126/ЕО относно свидетелства за управление на превозни средства се
определят условията за издаване, подновяване или замяна на европейски
свидетелства за управление на моторни превозни средства, по-специално
минималните стандарти за физическа и психологическа годност. Следователно
психологическата годност на притежателите на свидетелства за управление, които
упражняват дейност като професионален водач, вече е установена при издаването и
подновяването на свидетелството за управление. Няма причина да се предполага,
че професионалните дейности по управление на превозни средства пораждат
конкретни опасения за пътната безопасност, които предвиденият в Директива
2006/126/ЕО преглед за психологическа годност не може да разсее. Освен това
налагането на по-строги минимални стандарти за психическа годност на
българските професионални водачи ги поставя в по - неблагоприятно положение.
Това противоречи на целта за избягване на неравни условия на конкуренция за
тези водачи, която Директива 2003/59/ЕО се стреми да гарантира. Въз основа на
това Европейската комисия счита, че свидетелството за психологическа годност,
което се изисква за професионалните водачи, противоречи на Директива
2006/126/ЕО и Директива 2003/59/ЕО“.
На
следващо място, съществува пряка връзка между непривнасянето (или неправилното
привнасяне) в националното законодателство – в Наредба № 36 и наложените на
едноличния търговец имуществени санкции, влезли в сила и подлежащи на
изпълнение.
Тук
обаче следва да се има предвид, че твърдените имуществени вреди за едноличния
търговец не са налице поради обстоятелството, че от патримониума на неговото
предприятие не е налице заплащане на наложените имуществени санкции, т.е.
липсва реално претърпяна вреда. Както от приложеното по делото потвърждение за
плащане към исковата молба (л. 8), така и от приложеното от ИА „Автомобилна
администрация“ платежно нареждане (л. 71) се установява, че имуществените
санкции по процесните две наказателни постановления и по друго трето НП са
заплатени от друг търговец – „Прима 91“ ЕООД, ЕИК *********. Ирелевантно за
спора е, че управител и собственик и на ЕТ, и на ЕООД, е едно и също лице. С
оглед на това, независимо че останалите предпоставки са доказани, то исковете
за вреди, свързани с двете наказателни постановления, се явяват неоснователни и
недоказани поради липса на реално претърпяна за едноличния търговец вреда, с
оглед на което следва исковата молба да бъде отхвърлена.
Мотивиран
от изложените съображения и на основание чл. 203 и следващите от АПК, във
връзка с чл. 1, чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, Административен съд – Добрич,
Първи състав,
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
искова молба от ЕТ „****.", ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: ул. „****" № 13, село Ветрино, п.к.
9220, област ****, представлявано от Ж.П.Ж., чрез Адвокатско дружество "Х.
и *9**", БУЛСТАТ *********, представлявано от управляващия съдружник адв. М.Х.,
от САК, член на Адвокатска колегия – София, срещу Административен съд - ****,
БУЛСТАТ ****, адрес: гр. ****, р-н Одесос, ул. „Никола Вапцаров“ № 3А,
представляван от председателя, ****, за обезщетение за претърпени имуществени вреди
в размер на 6000 лв. (шест хиляди лева), понесени от ищеца поради платени
имуществени санкции, потвърдени с решения по КАНД № 1274/ 2018 г. и КАНД №
1178/ 2018 г., двете на Административен съд - ****, ведно със законната лихва
от датата на получаването от ответника на поканата за плащане, както и
сторените в настоящото производство разноски за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ, в 14 -
дневен срок от съобщаването или връчването му на страните.
СЪДИЯ: