РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. Варна, 03.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Марина Георгиева
при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова
като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело №
20243110109104 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. Д. Д.,
ЕГН **********, адрес: град В., ж.к. Тр. № * срещу „Кр.“ ЕООД, ЕИК *, адрес: град С., бул.
Ц.ш. № * с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата
на чл.3, ал.2, т.9 на сключения между тях договор за паричен заем № * г., установяваща
задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане, е нищожна поради
противоречието й със закона, на основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл.1
ЗЗД, а в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание
чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл.3, както и да се осъди, на основание чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД, „Кр.“ ЕООД, ЕИК * да заплати на М. Д. Д., ЕГН ********** сумата от 35,25
лева, представляваща платена без основание сума за такса експресно разглеждане по
договор за паричен заем № * г., сключен между М. Д. Д., ЕГН ********** и „Кр.“ ЕООД,
ЕИК *, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 19.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем № * на *
г. като съгласно условията по кредита, дължи „такса за експресно разглеждане“ в размер на
35,25 лева. Счита, че клаузата, разписана в чл.3, ал.2, т.9 от договора, уреждаща заплащането
на тази такса е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 10а ЗПК, доколкото е
налице забрана за събиране на такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението
на кредита. Твърди, че процесната такса има характер на действие, свързано с усвояване на
кредита. В условията на евентуалност твърди, че клаузата, изискваща заплащането на
процесната такса е нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като е
неравноправна. Счита, че възлагането на задължение за заплащане на таксата на
кредитополучателя, при условие, че това задължение е на кредитора, е във вреда на
длъжника и е само в полза на търговеца. Заявява, че процесната такса освен това не
фигурира в ГПР, а в случай, че фигурира, ще е налице и противоречие с нормата на чл. 19,
ал.4 ЗПК. Посочва, че погасил целия кредит на 26.09.2023 г. като е заплатил и процесната
1
такса. Счита, че е налице неоснователно обогатяване от страна на ответника, доколкото
клаузата, съдържаща задължение за заплащане на процесната такса е нищожна, поради което
следва да й бъде възстановена сумата от 35.25 лева като заплатена при изначална липса на
основание за нейното заплащане. Моли предявените искове да бъдат уважени, както и да се
присъдят сторените в производството разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва
дължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение по предявените искови
претенции като моли да не се присъжда адвокатско възнаграждение на ищеца. Твърди, че
клаузите на договорите отговарят на изискванията на ЗПК, както и на ЗПФУР. Оспорената
клауза е възможност на потребителите на продукта да получат разглеждане по отправеното
искане в много по-кратък период от стандартния. Тази услуга е незадължителна като не
представлява задължително условие за сключване на кредита и е поискана от самия
потребител. В рамките на две минути, след подаване на заявлението и при заявяване на
услугата, искането на потребителя е разгледано и сумата е отпусната. Изпълнил е
задължението си за бързо разглеждане на искането. Дължимата такса е малка, а лихвата
незначителна. Потребителят се е запознал с цената на услугата и я е избрал по свое желание.
Освен това Д. е сключил още 8 договора и е бил наясно с таксата за процесната услуга.
Твърди, че е налице злоупотреба с права като се цели обогатяване с присъдени разноски.
Оспорва твърдението за неравноправност на клаузата. Таксата е фиксирана и потребителят е
можел да предвиди икономическите последици от същата. Сключените идентични договора
от ищеца, доказват наличието на индивидуално договаряне и изключват противоречието с
добрите нрави, неравнопоставеността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения. Оспорва и възражението за нарушаване на чл.19,
ал.4 ЗПК. Таксата не е задължително условие за получаване на кредит и не следва да се
включва в ГПР. Освен това сумата е върната само с една месечна вноска ведно с лихва и
такса, с оскъпяване от 39 лева, поради което не са нарушени повелителните норми и
принципи на правото. Моли за отхвърляне на исковете и за липсата на основание за
присъждане на разноски на ищеца. Претендира присъждане на разноски.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното
от фактическа страна:
Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните факти - че между
„Кр.“ ЕООД и М. Д. Д. е сключен договор за паричен заем № * на 19.09.2023 г., че е налице
заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 35.25 лева на *г.; че на 26.09.2023
г. е погасено и цялото задължение по кредита в размер на 239 лева.
От представения и приет по делото договор за потребителски кредит № * г. се
установява, че съгласно същия на ответника е предоставена в заем сумата от 200 лева като е
договорено, че размерът на погасителната вноска е в размер на 239 лева, в която се включват
дължимата главница, лихва и такса бързо разглеждане. Срокът на заема е до 04.10.2023 г.
като плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на 04.10.2023 г.
Налице е фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 45 %, а годишния процент
на разходите на заема е 57,15 %. В чл. 3, ал.2, т.9 е отразена такса експресно разглеждане в
размер на 35,25 лева.
Прието като писмено доказателство по делото е преводно нареждане от 26.09.2023 г.
от страна на М. Д. Д. в полза на „Кр.“ ЕООД за сумата от 239 лева, в което като основание е
посочено „погасяване на договор № *“.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда
следните правни изводи :
Безспорно по делото се установява, че между „Кр.“ ЕООД и М. Д. Д. е налице
сключен договор за потребителски кредит № *г., по силата на който е предоставена в полза
за Д. сумата от 200 лева със срок на издължаване 04.10.2023 г. като е уговорено да се върне
2
сумата чрез една погасителна вноска в размер на 239 лева, включваща главница, лихва и
такса за експресно разглеждане. Установява се, че дължимата сума по кредита в размер на
239 лева е заплатена на 26.09.2023 г. чрез банков превод, който факт е обявен за безспорен
между страните.
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в
определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на
ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в
потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи
служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС. По
наведеното възражение, че в случая ищецът не е потребител, за яснота следва да се посочи,
че "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност, аргумент от §1 ЗЗП. В случая липсват доказателства,
че изтегленият кредит е във връзка с осъществявана от ищеца търговска или професионална
дейност. Фактът, че са изтеглени множество кредити от това лице, не води до автоматичния
извод, че същите са теглени с оглед осъществяване на търговска или професионална
дейност, още повече че такива доказателства по делото не са представени.
По отношение договореното между страните, в сключения между тях договор от
19.09.2023 г. относно дължимата такса експресно разглеждане, съдът намира от правна
страна следното: Уговорката за такса за разглеждане не отговаря на изискванията на чл. 10а,
ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. Според подписания между страните договор клауза таксата е еднократна, дължима в
деня на подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от
потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Съдът счита, че
посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Чрез тази клауза
реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на кредита, каквато е
дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и оценяване на
платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е свързана с
кредитния риск. Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника, че бързото
разглеждане на документи е допълнителна, доброволно избрана услуга за
кредитополучателя и таксата по нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се
установи по какъв начин е "избрана" тази услуга, как е формиран нейният размер. С тази
такса съдът намира, че кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън
предвидените в ЗПК. Не става ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер на същата, което е допълнително основание да се приеме, че по
същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита. В насока на извода за
оскъпяване на кредита е и фактът, че тази такса не се внася предварително от потребителя,
за да получи въпросната услуга (експресно разглеждане на искане за кредит), нито се
приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея на крайния падеж по
договора.
Предвид изложеното предвидената клаузата на сключения между тях договор за
кредит № * г., установяваща задължение за заплащане на такса експресно разглеждане, е
нищожна поради противоречието й със закона, поради което предявеният иск за
прогласяване нищожността й, се явява основателен и следва да бъде уважен. Когато
твърдението за нищожност се релевира с предявяване на иск, тогава съдът дължи
произнасяне по иска и в резултативната част на решението. В този смисъл решение № 788
от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК. Съдът не следва да излага
допълнителни мотиви и по останалите възражения за нищожност, доколкото разглеждането
3
на същите е при условията на евентуалност, съобразно гореизложените мотиви, а и не може
една договорна клауза да е нищожна на повече от едно основания. В този смисъл решение №
198/10.08.2015 г., Четвърто гражданско отделение, гр.д. № 5252 по описа за 2014 година на
ВКС.
От гореизложеното следва, че процесната клауза относно дължимостта на сумата от
35,25 лева не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от
настоящия ищец в изпълнение на задълженията за заплащане на такса експресно
разглеждане, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална
липса на основание. С оглед гореизложените мотиви и предвид доказването на факта, че
ищецът е заплатил в цялост дължимата такса експресно разглеждане, следва изводът, че
същата подлежи на връщане, тъй като е заплатена при изначална липса на основание, поради
което и вторият предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и
подлежи на уважаване.
По отношение на разноските:
Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е отправила
ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 85 лева, представляваща
дължима държавна такса за исковото производство по предявените искове; 480 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за исковото производство. Направено
е възражение за прекомерност от страна на ответника за претендирано възнаграждение,
релевирано още с отговора на исковата молба. Съобразно нормата на чл. 7, ал.2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва, че дължимото
възнаграждение е в размер на 400 лева по всеки от предявените искове. Съдът намира, че
макар и да претендира едно общо възнаграждение по двата предявени иска, претендираното
такова в размер на 480 лева отново е прекомерно, поради което следва да се намали.
Производството пред настоящата инстанция има за предмет установителен иск за
прогласяване нищожност на договорна клауза и обусловен от това иск за връщане на
получената без основание сума. Делото не се характеризира с фактическа и правна
сложност, не са предприети редица процесуални действия за доказване на правно
релевантните факти, а единствено са представени писмени доказателства, които са приети.
Проведено е едно съдебно заседание, а спорът макар и потребителски такъв се
характеризира с типичните възражения, по отношения на които има многобройна,
константна съдебна практика. Следва да бъде съобразено и Решение на СЕС от 25.01.2024 г.
по дело С–438/22, което има задължителен характер, и съгласно което съдът не е обвързан
императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения досежно дължимото адвокатско възнаграждение. В този
смисъл са и определение № 50021/5.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК и
определение № 959/05.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК. Въведеният с
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер
не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на
конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС. Съдът разполага с
възможност да определи размера на разноските като отчете правната и фактическа сложност
на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му
представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на
адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Само от този ищец има подадени 8
искови молби, с идентично съдържание, видно от извършената служебна справка в ЕИСС.
Подаването им не съставлява фактическа и правна сложност, която да оправдава
присъждането на адвокатско възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 480 лева,
макар и по двата предявени иска, надхвърлящ размера на претендираното вземане от 35,25
лв. Касае се за множество еднотипни дела, които предполагат почти идентична
предварителна подготовка. Образуването на множество отделни производства между едни и
същи страни, произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж
4
за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и
на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права. В този смисъл са
мотивите, обективирани в определение № 3478/16.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1599/2024 г. по
описа на Окръжен съд – град Варна, Определение № 4751/30.10.2024 г. по в.ч.гр.д. №
2040/2024 г. по описа на Окръжен съд – град Варна, Определение № 4659/25.10.2024 г. по
в.ч.гр.д. № 2083/2024 г. по описа на Окръжен съд – град Варна. Във връзка с изложеното,
съдът намира, че възражението за прекомерност се явява основателно и следва да бъде
уважено като се присъдят разноски в размер на 200 лева. С оглед гореизложените мотиви в
тежест на ищеца следва да се възложат разноски в размер на 285 лева.
Водим от гореизложеното, съдът :
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Д. Д., ЕГН **********,
адрес: град В., ж.к. Тр. № * и „Кр.“ ЕООД, ЕИК *, адрес: град С., бул. Ц.ш. № *, че клаузата
на чл.3, ал.2, т.9 на сключения между тях договор за паричен заем № * г., установяваща
задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане, е нищожна поради
противоречието й със закона, на основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД
ОСЪЖДА „Кр.“ ЕООД, ЕИК *, адрес: град С., бул. Ц.ш. № * да заплати на М. Д. Д.,
ЕГН **********, адрес: град В., ж.к. Тр. № * сумата от 35.25 лева, представляваща платена
без основание от страна на М. Д. Д., ЕГН ********** сума за такса експресно разглеждане
по договор за паричен заем № * г., сключен между М. Д. Д., ЕГН ********** и „Кр.“ ЕООД,
ЕИК *, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 19.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Кр.“ ЕООД, ЕИК *, адрес: град С., бул. Ц.ш. № * да заплати на М. Д. Д.,
ЕГН **********, адрес: град В., ж.к. Тр. № * сумата от 285 лева, представляваща сторени в
производството разноски за заплатена държавна такси и адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78 ГПК
УКАЗВА на „Кр.“ ЕООД, ЕИК *, адрес: град С., бул. Ц.ш. № *, че може да заплати
присъдените в полза на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: град В., ж.к. Тр. № * по негова
банкова сметка – BG *.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд - град Варна
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5