РЕШЕНИЕ
№ 19939
гр. София, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело №
20231110168937 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. Н., с която против
ФИРМА са предявени обективно кумулативно съединени искове: 1/ установителен иск
с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал.
1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 29 от договор за
потребителски кредит № ****** от 28.02.2023 г., предвиждаща дължимост на
неустойка в размер на 0,9 % лева от стойността на усвоената сума на ден при
неизпълнение на задължението за осигуряване в срок на посочените обезпечения,
предвидени в договора; 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД за сумата от 5 лева, частичен иск от иск в общ размер от 108 лева, представляваща
недължимо платена сума при начална липса на основание по договор за потребителски
кредит № ****** от 28.02.2023 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното плащане.
Ищцата твърди, че на 28.02.2023 г. сключила с ответника договор за
потребителски кредит от разстояние №******, по силата на който ответникът, в
качеството на заемодател, й предоставил сумата в размер на 400 лева. Срокът за
погасяване на кредита бил 30 дни, при годишен лихвен процент в размер на 36% и
годишен процент на разходите в размер на 42,58%, а общата сума, която следвало да
върне ищцата била в размер на 412 лева. В чл. 19 от договора било уговорено, че
договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията,
1
посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора било уговорено, че в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, потребителят дължал неустойка
в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. На ищцата била начислена
неустойка в размер на 108 лева, като общата сума, която платила за погасяване на
кредита, била в размер на 520 лева.
Ищцата намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействиелен,
тъй като не бил коректно посочен годишния процент на разходите по кредита (ГПР).
Намира, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68Д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. В нарушение на императивното
правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК ответното дружество не било включило неустойката за
непредоставяне на обезпечение в ГПР, тъй като същата неустойка по своята същност
представлявала „скрита печалба“, надбавка към главницата, която се плащала
периодично. При включването на процесната неустойка към годишния процент на
разходите, щяла да се получи стойност, която многократно надхвърля посочения в
договора процент. Посоченото обстоятелство било самостоятелно основание за
недействителност на договора. Липсвала и ясно разписана методика за формиране на
ГПР. Ищцата излага съображения относно нищожността на клаузата на чл. 29 от
договора, регламентираща задължението на потребителя да заплати неустойка при
непредоставяне на обезпечение. Изискването за осигуряване на две физически лица
поръчители в тридневен срок от сключване на договора, които да отговарят на всички
предвидени в Общите условия изисквания било изначално невъзможно, което водело
до нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Сочи, че в глава
четвърта на ЗПК било предвидено задължение за кредитора да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи
такъв. Намира, че уговорената в чл. 29 от договора неустойка била за неизпълнение на
задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата
накърнявала добрите нрави. С посочената клауза се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение; посочената неустойка
обезпечавала вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника в срок,
каквато била и функцията на мораторната лихва. Непредоставянето на исканите
обезпечения по силата на чл. 71 ЗЗД било основание да се иска незабавно изпълнение
на цялото задължение, но не и да се иска неустойка. Намира, че посочената клауза е
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от закона за защита
на потребителите. Договорът за кредит бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна
лихва противоречала на добрите нрави. Ето защо моли съда да уважи предявените
искове.
2
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество – ФИРМА, в който се излагат съображения за неоснователност на исковете.
Излага съображения относно начина на сключване на договора, както и относно
действителността на сключения с потребителя договор. Сочи, че атакуваната в
настоящото производство неустойка за непредоставяне на обезпечение е действителна,
като излага теоретични съображения относно функцията на неустойката и
предпоставките за нейното възникване. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
Предявени за разглеждане са: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 и чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на
нищожността на клаузата на чл. 29 от договор за потребителски кредит № ****** от
28.02.2023 г. и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лева,
представляваща частичен иск от иск в общ размер от 108 лева – заплатена без
основание сума от ищцата по потребителски кредит №******.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 и чл.
143, ал. 1 ЗЗП:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр.
чл. 19 и чл. 143, ал. 1 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже: 1) сключването на
процесния договор, 2) съдържанието на процесната клаузи, 3)както и че е нищожна на
заявените в исковата молба основания.
Между страните е безспорно, а и от представения по делото договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия №******/28.02.2023 г. се
установява, че страните - ищецът в качеството му на заемополучател и ответника, в
качеството му на заемодател, са били обвързани от облигационно правоотношение по
договор за кредит. Съгласно така сключения договор кредиторът се задължил да
предостави на кредитополучателят кредит в размер на 400 лева – размер на първи
транш по кредитната линия, представляващ размера на предоставената главница към
датата на сключване на договора при годишен лихвен процент от 36% и годишен
процент на разходите в размер на 42,58%. Уговорено е, че условие за ползване на
всеки следващ транш е пълното погасяване на задълженията по предходните траншове.
Дължимата от потребителя сума е посочена като 412 лева за първия отпуснат транш,
дължима в 30-дневен срок.
В чл. 19 от договора е уговорено, че потребителят следва в 3-дневен срок от
подписване на договора да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
3
се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД и в полза на кредитора,
което трето лице се задължава да отговаря по изпълнението на всички задължения на
потребителя по настоящия договор, включително и за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетение, такси и други или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви,
неустойки и други обезщетение, такси и други) в срок от един работен ден, считано от
датата, на която на банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В ал. 2 на чл. 19 е посочено,
че третото лице-поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговаря на
изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора.
В чл. 29 от договора е предвидено че в случай че потребителя не изпълни
задължението си посочено в чл. 19 от договора, същият дължи на кредитора неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който
не е предоставил обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението по чл. 19 от договора причинява на кредитора вреди в размер на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави в срок договореното обезпечение.
Представени са и общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ФИРМА и потребителите.
Условия, на които следва да отговаря поръчителя са посочени в чл. 20, ал. 1 от общите
условия. Съгласно така посочената клауза поръчителят следва да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с
постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права (социално и
здравно осигуряване) през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на
заявката а кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по
безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на
трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит,
както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди
датата на подаване на заявката. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител
само на един потребител. Поръчителят следва да отговаря и на следните
допълнителни изисквания и представи следните документи: минимален осигурителен
брутен доход -1500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при
последен работодател минимум 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия,
под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е
банка или небанкова финансова институция; да не е потребител на кредитора; да
представи служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца, считано от датата
4
на предоставяне на кредита.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя при приложението на чл. 22, ал. 2 от общите условия е
в размер на 520 лева, от които – 400 лева главница, 12 лева – възнаградителна лихва и
108 лева – неустойка.
Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави по следните съображения:
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи,
вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която
преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър
или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване
на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като това стане факт да отпусне кредита. Към това следва да
се добави и съображението, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като предвижда необходимост от
изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което
неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на обезпечение) не произтичат
каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не
за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква
5
задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че
по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност
на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от
кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка,
като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически се създава
допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението. С включването на посочената неустойка като част от погасителната
вноска по кредита се цели да се увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между страните
договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на задължение на
кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД, поради което предявеният иск за прогласяване нищожност на клаузата за
неустойка, регламентирана в чл. 29 от процесния договор следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът носи
доказателствената тежест да установи по делото единствено факта, че е дал
имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото
от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че съществува правно
призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи
полученото.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира на
основание чл. 202 ГПК като компетентно и обективно дадена. Съгласно заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, в счетоводството на дружеството
ответник се съдържат данни, че на 08.03.2023 г. ищцата е заплатила по банков път
сумата в размер на 520 лева по процесния договор.
Спорен по делото е въпросът дали процесният договор за потребителски кредит е
изцяло недействителен, т.е. дали за ответника е налице основание да задържи сумата,
6
която се претендира от него.
При предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, съдът следи служебно
за нищожност на договора и/или на отделни клаузи от него, без да е ограничен от
заявените от ищеца основания за недействителност, каквато е хипотезата при иск с
правно основание чл. 26 ЗЗД.
Ответното дружество ФИРМА е с предмет на дейност: отпускане на кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, в това число и отпускане на заеми, обезпечени с ипотека.
Ищецът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор
да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на
"търговец" по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а
ответникът има качеството на "потребител" съобразно легалната дефиниция, дадена в
§ 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от настоящия съд служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор. Доколкото общият размер на кредита,
предвиден в договора, е в размер до 80 000 лева, няма данни договорът да е обезпечен
с ипотека, или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и няма данни да е
налице друга отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор
за кредит е в приложното поле на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите.
Неоснователно е възражението на ищцата за недействителност на процесния
договор поради неспазване на предвидената в закона форма. Формата за
действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е
писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен носител,
като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки
носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. Съдът приема за
установено по делото, че на 28.02.2023 г. между страните е сключен писмен договор за
потребителски кредит, с който страните са се съгласили на ищцата да бъде
7
предоставен кредит в размер на 400 лева под формата на кредитна линия. Приетият по
делото договор носи подпис за страните по него и съдържа съглашение за същото.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от
42,58 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В
чл. 28 от Общите условия са посочени допусканията, които се взимат предвид при
определяне годишния процент на разходите.
Въпреки гореизложеното, съдът намира, че в процесния договор неправилно е
посочен годишния процент на разходите по кредита.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Видно от съдържанието на договора за кредит, сумата от 108 лева – неустойка за
непредоставяне на обезпечение, е включена в общата дължима от потребителя сума
като част от погасителната вноска по кредита, т.е. същата е дължима наред с взетата на
заем сума в размер на 400 лева и възнаградителната лихва в размер на 12 лева (или
36% годишна лихва).
Посочената сума от 108 лева настоящият състав намира, че следва да бъде
включена при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. В този
смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22, съгласно което
член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
8
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Съгласно даденото от СЕС тълкуване също така, член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква
ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебно-
счетоводна експертиза, при включване на дължимата сума за непредоставяне на
обезпечение при изчисленията по формулата, съгласно Приложение №1 към чл. 19
ЗПК, годишният процент на разходите възлиза на 90%, т.е. в значително по-голям
размер от посоченото в процесния договор за кредит.
По изложените съображения и на основание чл. 23 ЗПК с оглед възприетата от
съда недействителност на договора за потребителски кредит, ищцата дължи
връщането единствено на предоставената в заем главница, която в случая се равнява
на сумата в размер на 400 лева. Установява се, че същата е извършила плащания за
погасяване на дължими суми по кредита в размер на 520 лева, т.е. платила е в повече
от дължимото.
Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 5 лева,
представляваща частичен иск от иск в общ размер от 108 лева, представляващи
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит, се явява основателен и
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има само ищцата. Същата претендира
заплащането на разноски, както следва: 100 лева – заплатена държавна такса, 300 лева
– депозит за вещо лице и 1900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид
уважаване на предявените искове и доколкото са представени доказателства за
заплащането на претендираните разноски, искането за присъждане на разноски следва
да бъде уважено в пълен размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
9
2 ЗЗД, предявен от Н. Н. Н., ЕГН: **********, с адрес: АДРЕС срещу ФИРМА, ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление: АДРЕС на клаузата на чл. 29 от
сключен между страните договор за потребителски кредит от 28.02.2023 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай на неизпълнение на задължение на
кредитополучателя да предостави обезпечение по договора – банкова гаранция или
физическо лице – поръчител.
ОСЪЖДА ФИРМА, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:
АДРЕС на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на Н. Н. Н., ЕГН:
**********, с адрес: АДРЕС сумата в размер на 5 лева – частичен иск от иск в общ
размер от 108 лева, представляващи заплатена без основание сума по договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия №*******/28.02.2023 г.
ОСЪЖДА ФИРМА, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:
АДРЕС на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Н. Н. Н., ЕГН: **********, с
адрес: АДРЕС сумата в размер на 2300 лева – разноски по настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10