№ 607
гр. Пазарджик, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20255220100196 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод искова молба от Д. Д. Г., с ЕГН **********, с
адрес ******* чрез пълномощника си – адв. Б. Й. от САК против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115
Е, ет. 5, представлявано от Н.П., с искане за постановяване на решение, с което съдът да
прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г.
поради противоречие със закона.
В исковата молба се твърди, че ищецът на 21.03.2024 г. е сключил с ответника
Договор за потребителски кредит № 1039798 за сума в размер на 1500 лева, която сума
кредитополучателят се задължава да изплати разсрочено на 18 месечни погасителни вноски,
от които 4 броя по 62,50 лева и 14 броя по 143,57 лева, при годишен лихвен процент от 50 %
и годишен процент на разходите 62,80 %, общ размер на всички плащания от 2259,98 лева,
падеж на последната вноска на 22.09.2025 г.
Сочи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора ищецът трябвало в двудневен срок от
сключването на договора да предостави обезпечение, което да отговаря на конкретно
посочени в клаузата условия. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора било предвидено
заплащането на неустойка в размер на 2888,02 лева при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
Твърди, че размерът на неустойката не е включен при изчисляване на ГПР.
Прочитът на съдържанието на клаузата по чл. 6. ал. 2 от договора и оскъпяването й с
естеството на сключения договор за паричен заем налагали разбирането, че по своята
същност неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Твърди, че изискванията, които клаузата на чл. 6. ал. 1 от договора възвеждала за
1
потребителя са на практика неосъществими за него. В този смисъл поставяйки изисквания,
за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати като
капитализира допълнително вземане, което обозначава като неустойка. Същевременно
кредиторът не включва така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му е
по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Счита, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Действителната сума за плащане е 5148 лева вместо посочената в договора 2259,98 лева.
Излага съображения, поради които счита, че неустойката следва да бъде включена в
ГПР и след прибавянето й към посочения в договора размер на ГПР, се надвишава
значително максимално допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва - аргумент
от чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
След като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за потребителски кредит на основание
чл. 22 от ЗПК поради неспазването на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На следващо място като самостоятелно основание за нищожност на договора посочва,
че в договора е налице посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент
по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62.74 %, но липсва
ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият като %.
Счита, че уговорената в чл. 18, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално
представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, поради
което е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР.
Твърди също, че клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, а се касае се до еднотипни договори за заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе.
Счита, че уговорките в чл. 6 във връзка с чл. 18, ал. 1 от договора за потребителски
кредит нямат друга цел освен създаване на привидно договорно основание за кредитора да
начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор,
т.е. последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползване на заетата
сума. В този смисъл цитира съдебна практика.
Излага съображения, поради които за нищожна отделната клауза от договора,
предвиждаща задължение за плащане на неустойка при предоставяне на обезпечение.
Счита, че с въвеждането на задължението за плащане на въпросната неустойка се
заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК, съгласно който текст при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
за забавата.
С договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е бил
включен в размера на ГПР, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е
2
поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване
на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход се достига до превишаване на
допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 па
чл. 19 от ЗПК се считат нищожни.
Претендира разноски. Сочи доказателства и прави доказателствени искания.
В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява.
Постъпила е молба от пълномощника на ищеца – адв. Б. Й. от САК, който моли съдът да
уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който
счита исковата молба за неоснователна.
Не се оспорва обстоятелството, че на 21.03.2024 г. между страните е сключен Договор
за потребителски кредит № 1039798.
Счита, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за
заем и в случай, че неустойката се приеме за нищожна, то същата не влече
недействителността на целия договор за заем.
Смята, че действителността на процесния договор за кредит е обусловена от това, че
са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, по реда на който е сключен договорът. Представя доказателства във връзка с
горното.
Оспорва твърдението, че клаузите в него са в противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост, тъй като ищецът е бил наясно с всички условия по
договора преди неговото подписване. Клаузите били индивидуално уговорени.
Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК изисквания относно формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При допустима
норма от 69 %, ГПР в настоящия случай е определен в размер на 62.80 %, от което било
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за забава.
Твърди се, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като кредитодателят
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. В
случая неустойката била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.
3
Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Посочва, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и
подлежи на договаряне между страните. Освен това неустойката била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
факта на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
представи на кредитора си поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител.
Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения
или такси. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но не се е
възползвал от нито една от тези възможности.
Поради гореизложеното не е налице противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави, както и поради възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респ. върху цялостното й отпадане.
Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора.
Оспорват се всички доводите на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка,
включително и тези за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като се твърди, че
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и са
дали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение. Тази яснота у ищеца била налице, както преди сключване на договора, така и
при подписването му, тъй като в СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и
размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план
са посочени изчерпателно компонентите на всяка вноска, както при предоставено
обезпечение, така и в случай, че такова не е дадено. В договора били посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както лихвата, така и неустойката били
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
4
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност,
предпоставките, при които се дължи, били точно и изчерпателно изброени, както и начинът
на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Отделно от това посочва, че през 2023 г.- 2024 г. ищецът е сключил общо два
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение по кредита. При сключването на всеки следващ договор потребителят бил
наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка в случай,
че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се е ползвал
от тях. Твърди, че поведението на ищеца противоречи на принципа за добросъвестност,
която страните си дължат в преддоговорните отношения съгл. чл. 12 от ЗЗД и на принципа,
че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Тези обстоятелства
обуславяли и извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на
кредитора, тъй като потребителят ползвал двукратно един вид кредитен продукт, т. е.
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки.
Твърди, че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат
една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи,
както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят
се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях,
но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят
е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да
връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок,
като има право на избор какво да бъде то, а в случай, че не го направи, да плати и неустойка
в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие потребителят отново избрал
същите условия и повторно се е задължил с тях. С оглед на това се сочи, че в случая било
налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените
клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с
тях.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Постъпила е
молба, с което изразяват становище за неоснователност на претенцията.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от
събраните по делото доказателства - договор за потребителски кредит № 1039798 от
21.03.2024 г., СЕФ и искане за сключване договор за кредит от 21.03.2024 г., се установява,
че на 21.03.2024 г. между „Кредирект“ ЕООД и Д. Д. Г. е сключен договор потребителски
5
кредит № 1039798, по силата на който ответникът в качеството на кредитор се е задължил да
предостави на ищеца в качеството на кредитополучател заем в размер на 1500 лева, а
кредитополучателят се е задължил да върне на кредитора сумата на 4 месечни вноски в
размер на 62,50 лева и 14 месечни вноски в размер на 143,57 лева, с обща сума за плащане
2259,98 лева. Уговорено е, че първото плащане ще е на 22.04.2024 г., а последното на
22.09.2025 г.. ГПР е в размер на 62.80 %, а ГЛП в размер на 50 %.
В инкорпорирания в договора погасителен план е посочено, че размерът на вноските,
ведно с дължимата се неустойка е в размер на 286 лева, като самата неустойка е в размер на
2828,02 лева /сред приспадане на сумата от 60 лева отстъпка за неустойката/, като общата
сума за плащане става 5088 лева. Съгласно чл. 6 е уговорено, че страните се споразумяват, че
договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в него обезпечения: 1.
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или; 2.
поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени
условия: 2.1. при един поръчител -осигурителният доход следва да е в размер на не по –
малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.2. при двама
поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
не по – малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.3. да не са
поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора, 2.4. да не са
кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице
неизпълнение, 2.5. да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „редовен“, 2.6. да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл. 6, ал. 2 от
договора е посочено, че това обезпечение ще следва да бъде предоставено в срок до два дни
от сключването на договора. Съгласно чл. 18, ако не бъде предоставено обезпечението в
двудневен срок, ще се дължи неустойка в размер на 2828,02 лева. В чл. 7 от договора е
посочено, че договорът е сключен въз основа на валидно електронно изявление по смисъла
на чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/, отправено от кредитополучателя до кредитора. Със сключване на договора
страните се съгласили да бъдат обвързани от електронните изявления, отправени помежду
им.
Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от
представната по делото и неоспорена от страните разпечатка, обективираща лог файла по
договора, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца заемната сума в размер на
1500 лева с паричен превод по Изипей.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
6
1 от ЗЗД за установяване нищожността на договор за потребителски кредит.
В тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи по
делото наличието на облигационна връзка между страните по силата на процесния договор
и сочените основания за нищожност на целия договор.
Безспорно е установено по делото, че страните са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г.,
съгласно който „Кредирект“ ЕООД е предоставил на ищеца заем в размер на 1500 лева
срещу задължението на ищеца да го върне при уговорените в договора условия.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Сключеният между страните договор има правната
характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната разпоредба,
поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. За
нищожността на договора съдът следи служебно, ако същата произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства - ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
7
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не
е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочена единствено абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР. Посочено е, че
ГПР е 62,80 %, а възнаградителната лихва – 50 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която
е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои неспазването на
изискване на посоченото законово основание.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19,
ал. 1 от ЗПК. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
8
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са
установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение
на задължението за осигуряване на обезпечение. Ответникът не оспорва обстоятелството, че
при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за
заплащане на неустойка /стр. 2 от отговора на исковата молба/. Обстоятелството, че
размерът на неустойката при непредставяне на обезпечение не е включен в ГПР е прието за
безспорно между страните.
Съдът намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка
представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е включено при
определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посоченото задължение
в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен
в неравностойно положение, доколкото за последния не е налице яснота по отношение на
разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит. Още при сключването на
договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка
вноска по договора, като общият й размер е 2828,02 лева /при отпусната заемна сума от 1500
лева или повече от 100 % от кредитната сума/, а видно от погасителния план към всяка
месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сума за целия срок на договора –
първите 4 вноски по 223,50 лева и следващите 14 вноски по 142,43 лева. Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение и срока за представянето
му /двудневен/, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Поради това процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Следователно при сключване на договора за кредит е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото в годишния процент на разходите
не е включено задължението за плащане на неустойка, определено по размер към момента
на сключване на договора за кредит с изготвяне на погасителния план, който представлява
неразделна част от договора. На следващо място следва да се посочи, че в случая, ако към
посочения ГПР в размер на 62.80 % се прибави и процентното съотношение на дължимата
неустойка от 188 % ГПР ще надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на
9
съществен елемент на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но и
до недействителност на целия договор съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този смисъл Решение №
260184 от 20.05.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 231/2021 г./
Следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието,
че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената,
посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
За пълнота следва да се посочи, че в процесния договор за кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 1500 лева, при уговорен ГЛП в размер на 50,00 %. Към датата
на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като
недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този
смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение №
906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г.
по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят
десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 13,80 %.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 50,00%
годишно е повече от 3,62 пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед изложеното,
съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. /В
този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./.
С оглед установеното по делото съдът приема, че предявеният установителен иск,
касаещ процесния договор за кредит е основателен.
10
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцеца следва
да се присъдят и сторените от него разноски в размер от 205,92 лева за държавна такса и 560
лева за платено адвокатско възнаграждение. Съобразявайки фактическата и правна сложност
на конкретното дело, събрания обем доказателствен материал и извършените процесуални
действия от пълномощника на ищеца, високо квалифицирания труд на адвокатската
професия, както и обстоятелството, че установените с Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за
възнагражденията за адвокатската работа размери служат на съда за ориентир за пазара на
адвокатския труд, то размерът на адвокатското възнаграждение от 560 лева не се явява
прекомерен. Макар делото да не се отличава с фактическа сложност, правната му сложност
не следва да бъде определена като ниска, доколкото воденето на такова дело изисква
предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика, както на ВКС,
така и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните
решения – сложна, защото изисква познаване както на националното, така и на
европейското законодателство. /В този смисъл Определение № 604/16.10.2024 г. по в. ч. гр.
д. 634/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Д. Г., с ЕГН **********, с
адрес *******, с пълномощник адв. Б. Й. от САК, и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Н.П., че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №
1039798 от 21.03.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П. ДА ЗАПЛАТИ
на Д. Д. Г., с ЕГН ********** сумата в размер от 205,92 лева за държавна такса и сумата в
размер на 560 лева за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
11