№ 247
гр. Тетевен, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100342 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен иск от М. Х. Г., ЕГН **********,
постоянен адрес: гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28, чрез
пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М.
срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, представлявано от управителя И. Х. К..
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на клауза, предвиждаща „такса
разглеждане“ на Договор за потребителски кредит № ****** от 09.03.2022 г. сключен от М.
Х. Г. с „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, като противоречаща на ЗЗД, ЗЗП,
ЗПК, и осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.
Излага се в исковата молба, че на 09.03.2022 г. М. Г. е сключила договор за паричен
заем № ****** с „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********. Страните са се договорили
за отпуснатия заем да бъде в размер на 1 500 лева, при погасяване в срок до 08.03.2023 г.
В посочения договор кредиторът е уговорил, че ГПР е в размер на 49,65 %, лихвен
процент за кредита в размер на 12,27 %, сума на лихвата за срока на договора - 101,59 лв. В
договора било записано, че кредитонолучателят дължи сума в размер на 252,00 лв. такса за
разглеждане.
М. Г. е погасила сумата по договора, като за срока на договора е заплатила по сметка
па дружеството изцяло сумата но договора, включително такса за разглеждане, а именно:
252,00 лева
Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ но кредита, тъй като в договора за потребителски креди те
налице грешно посочен размер на ГПP, а действителният такъв е в пъти по-висок от
посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от 3ПК. Заявява, че още със сключване на договора било
посочено, че потребителят дължи възнаграждение за допълнителна услуга от момента на
1
подписване на договора. Следователно се касае за уговорки но сключения договор за
потребителски кредит, още повече, че същата е инкорпорирана в самия договор, поради
което следва да се включат в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за
потребителя по договора за потребителски кредит но смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този
смисъл, счита, че невключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в
договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата па чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събиране то на възнаграждения но пакети за
допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност представлява
прикрити разходи по кредита, с които се сина до надхвърляно ограниченията на закопа за
максимален размер на ГПР. С тези действия „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********
е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, Всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз
основа па присъединяването към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за
синхронизиране па българското законодателство с европейското.
Сочи се в исковата молба, че възможността на кредитора да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Заявява,
че е налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. В случая не е налице
допълнителна услуга но смисъла па чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които
са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение
възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото
администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването и управлението на кредита.
Следователно клаузата заобикаляла изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което
е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Същата не представлява и реално предоставена
допълнителна възможност или преференциални условия, от които кредитополучателят да
може да се възползва и да носи допълнителни ползи за него.
Сочи, че е нищожна клаузата, с която е начислена „такса разглеждане“. Съгласно ЗПК,
тъй като кредиторът няма право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и
обслужването на кредита. Същата представлява начин кредиторът да си набави
допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/
печалба към договорената възнаградителна лихва. Всичко това било в пряко нарушение на
разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и противоречащи
на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение.
Моли съда да прогласи Нищожност на клауза, предвиждаща „такса разглеждане“ на
Договор за потребителски кредит № ****** от 09.03.2022 г. сключен от М. Х. Г. с
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, като противоречаща на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, и
осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума, в размер на 5.00 лева, частична от
252.00 лева.
В съдебно заседание, проведено на 17.10.2024 г., съдът е допуснал на основание чл.
214 от ГПК изменение на иска - увеличение на размера на осъдителния иск до сумата от
147.00 лева за заплатена неустойка по кредита.
Позовава се на писмени доказателства, приложени към исковата молба.
Претендира присъждане на сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „ЮтеКредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
2
недоказаност на исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са
изложените данни за възникнали облигационни правоотношения между страните на
основание сключен договор за потребителски кредит от дата 09.03.2022 г. и твърденията на
ищеца за това, че договорната клауза е нищожна, поради накърняване на добрите нрави,
поради заобикаляне на закона по съображения изложени в ИМ са недоказани. Ответникът
оспорва претендираното право и предявеният иск от ищеца. Изразява съгласие страните да
сключат съдебна спогодба. Претендира сторените съдебни разноски. Прави възражение за
размера на претендираните от процесуалния представител на ищеца разноски.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск за
признаване на недействителност на правна сделка поради противоречие със закона,
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация
чл. 26 ал. 1 предл. първо, второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП, във вр. чл. 22
и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожна, като противоречаща на закона
на клауза, предвиждаща „такса за разглеждане“ по Договор за потребителски кредит №
****** от 09.03.2022 г. сключен от М. Х. Г. с „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 лева, частичен иск
от 252.00 лева представляваща недължимо платена от ищцата по процесния договор за
потребителски кредит, изменен по реда на чл. 214 от ГПК до размер на 147.00 лева.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Между страните е бил сключен Договор за потребителски паричен кредит № ******
от 09.03.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в
размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 12 месеца, с
такса за експресно разглеждане на документите в размер на 252,00 лева, с фиксиран годишен
лихвен процент по заема – 12.27 %, при ГПР – 49.65 %. Като писмени доказателства са
приети договора за кредит, погасителния план към него, общите условия и стандартния
европейски формуляр.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем,
като между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за кредит, по
който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон - ЗПК.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде
обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в
нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното
отношение. В чл. 6. 1 от договора (както и в чл. 3. 4. от ОУ) е записано, че се дължи
еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 252,00 лева),
дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.
Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на
3
такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на
кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност
на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането,
отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., т. е. все действия,
които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената
на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща,
а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит, а именно
- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за
права, които потребителят има правото да му се разгледат документите при кандидатстване
за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и
справедливост.
Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответното дружество – кредитодател,
не е имало правото да начислява или да претендира заплащане от страна на
кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която
противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и
дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази
такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание - чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява
основателен и следва да се уважи.
За пълнота на мотивите съдебният състав следва да изложи и че, недействителността
на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В
тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото
тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,65 %, а възнаградителната лихва - 12,27 %. Също
така таксата за разглеждане се дължала изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на
кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да била
причина. Тази такса е във фиксиран размер на 252,00 лв. и е около 1/6 от размера на
получения заем, като именно в тази връзка липсва каквато и да е еквивалентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя. Тя води единствено до неоснователно
обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък
води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, като е и в
нарушение на добрите нрави.
Съдът счита, че нищожността на определена договорна клауза не влече нищожност
на договора изцяло. С оглед основателността на предявеният иск и установяването на най-
тежкото основание за недействителност на клаузите от сделката - противоречието им със
закона, произнасянето на съда следва да бъде ограничено единствено до този порок.
С оглед всичко изложено, така предявеният иск се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 24 от ЗПК: Фактическият му състав изисква предаване, съответно получаване на нещо
при начална липса на основание, т.е. още при самото получаване да липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса на установено
основание, като извършването на престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а
4
съществуването на валидно основание за нейното получаване от ответната страна.
Претендираната сума в размер на 147.00 лева, представляваща недължимо платена сума, при
липса на основание от сключен Договор за потребителски кредит № ****** от 09.03.2022 г.,
съдът взема предвид факта, че по установената като нищожна клауза „такса разглеждане“
уговорената престация е в общ размер на 252.00 лв., реално изплатената е в размер на 147.00
лв., което напълно кореспондира със заключението по допусната и неоспорена от страните
ССЕ.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 147.00 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожни клаузи по Договор за потребителски кредит № ****** от 09.03.2022 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
08.04.2024 г. в съда до окончателното изплащане на вземането. Поради това и осъдителният
иск също следва да бъде уважен в определения размер.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в
заплатена Държавна такса в размер на 50 лева и сумата от 200 лева депозит за назначената
експертиза.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
5
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид проведените две открити съдебни
заседания, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на
адв. Д. М. следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС по
двата иска общо или по 240 лева с ДДС за всеки от исковете, което е в границите за
съответния вид дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и
следва да бъде заплатено от ответника. В този смисъл са и Определение № 324 от
16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от
24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от
12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНОСТ на клаузата от Договор за потребителски кредит
№ ****** от 09.03.2022 г. сключен между М. Х. Г., ЕГН ********** от гр. Тетевен, ул.
„Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28 и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, представлявано от
управителя И. Х. К., обективирана в раздел Основни условия, предвиждаща заплащането на
еднократна такса за разглеждане в размер на 252.00 лева на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4 да
заплати на М. Х. Г., ЕГН ********** от гр. Тетевен, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28
сума в размер на 147.00 лева, представляваща недължимо платена сума за „такса
разглеждане“ към Договор за потребителски кредит № ****** от 09.03.2022 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
08.04.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4 да
заплати на М. Х. Г., ЕГН ********** от гр. Тетевен, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28
сума в размер на 250 лева съдебни разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата ЮтеКредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Черковна“ № 38, офис 4 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от адв. М. от САК сумата от 480 лева с ДДС - възнаграждение за
адвокатска помощ и съдействие, оказани на М. Г. по гр.д. № 342/2024 г. по описа на РС –
Тетевен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
6
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
7