№ 12545
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20251110115985 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Т. Х. М. срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с която е
предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за
потребителски кредит № ******/****** г.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен процесният договор за
потребителски кредит, съгласно който следвало да му бъде предоставена сумата от
1000лв. В същия е бил посочен годишен процент на разходите от 49,21%. Съгласно чл.
5 от договора, кредитът е трябвало да се обезпечи с поръчителство, предоставен от
„******”, като никъде в договора не било посочено какъв е размерът на дължимото
възнаграждение. След като усвоил сумата от 1000лв., ищецът установил, че освен нея
му се начислява и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от
партньор на ответника, в размер на 88,48 лв. Ищецът счита, че договорът
потребителски кредит е недействителен, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма, както и поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не се съдържа
начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същият. Отделно,
сумата за поръчителство не била включена в него, а това следвало да бъде направено,
тъй като е разход по кредита. С нейното добавяне се надвишавал максимално
допустимия размер по чл. 19 ЗПК. Изтъква, че е налице заблуждаваща търговска
практика, като потребителят е ограничен да прецени икономическите последици от
договора. Твърди, че е нищожна клаузата на чл. 5 от него като неравноправна по чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, ев. чл. 146 ЗЗП и нарушаваща норми от ЗПК. Съобразно
изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде прогласена за
нищожна като неравноправна клаузата на чл. 5 от договора, ев. че чрез нея се
нарушава правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който оспорва предявените искове. Признава, че между страните е сключен посочения
по горе договор за кредит, по силата на който е отпуснат кредит на ищеца от 1000лв.
1
Счита, че договорът отговаря на всички нормативни изисквания, като в него се
съдържа погасителен план, описан е ГПР и същият не надвишава петкратния размер на
законната лихва. Твърди, че дружеството – заемодател и дружеството – поръчител са
два различни правни субекта, които нямат връзка помежду си и разходите по договора
за поръчителство не трябва да са част от разходите по договора за кредит. Излага и
допълнителни съображения за неоснователност на претенциите. Съобразно
изложеното моли за отхвърляне на предявените искове.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Безспорно между страните е, че от разстояние е бил сключен процесният
договор за кредит за сумата 1000 лева при посочен ГПР 49,21 % при предоставено от
страна на трето лице (******) поръчителство срещу заплащане на възнаграждение за
последното, както и че това възнаграждение не е включено в посочения в договора за
кредит ГПР.
По делото е представен договор за потребителски кредит № ******/****** г.,
като страните не спорят, че същият е сключен от разстояние. Ищецът не оспорва да е
получил във връзка с този договор сумата 1000 лева, както и в договора да са били
посочени лихвен процент по заема 0,66 %, годишен процент на разходите – 49,21 %.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита в шестдневен срок
срещу заплащането на лихва в размер на 6,60 лева.
Съгласно клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит, заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от ****** в полза на дружеството кредитор.
Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е
сключен договорът за кредит. С одобряването от дружеството кредитор на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не
може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
По делото е представен и договор за гаранция (поръчителство), съгласно който
се дължи такса за предоставяне на гаранция в размер на 88,40 лева за периода на
действие на договора от шест дни.
По делото не са представени приложимите към договора за кредит общи
условия. Доколкото обаче не се отрича от страна на ответника, съдът приема, че
необходимо условие за сключването на договора за кредит е било обезпечаването му
от страна на кредитополучателя, а в конкретния случай това е станало чрез
поръчителство от страна на ******.
При използване на общодостъпен калкулатор съдът установи, че при включване
на сумата 88,40 лева при изчисляване на размера на ГПР, то същият би възлизал на 24
885 %.
При така установеното от фактическа страна, по приложението на закона
съдът намира следното:
Предявени са за разглеждане в условията на евентуалност установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5,
вр. чл. 146 ЗЗП, ев. по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
В тежест на ищеца по същите е да установи при условията на пълно и главно
доказване: сключването на договор за потребителски кредит с ответника; че клаузата
на чл. 5 от договора е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
2
на страните, тъй като чрез нея кредиторът задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; а
в условията на евентуалност - че посредством нея се нарушава императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В тежест на ответника е да докаже, че договорът за потребителски кредит
отговоря на всички императивни изисквания на закона и включва валидно обвързващи
страните договорни клаузи, включително, че е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК
за годишния процент на разходите в договора, както и всички обстоятелства, от които
произтичат възраженията му, като съдът му указва, че не сочи доказателства за
фактите, за които носи тежестта.
Преди да пристъпи към обсъждане на спорния въпрос по същество, съдът
намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на
нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
В тази връзка, следва да се посочи, че исковата молба на ищеца отговоря на
изискванията за редовност само по отношение на доводите за нищожност на клаузата
на чл. 5 от договора за потребителски кредит. Съдът ясно е указал на ищеца и му е дал
възможност да заяви дали сезира съда с иск за нищожност на целия договор, в отговор
на които указания ищецът чрез процесуалния му представител е заявил, че поддържа
иска си за нищожност на клаузата от договора. Следователно и с оглед принципа на
диспозитивното начало, доколкото липсва формулиран петитум за прогласяване
недействителността на целия договор за потребителски кредит, то и съдът не следва да
обсъжда всички подробни доводи на ищеца, съдържащи се в исковата молба, след като
ищецът сам е заявил, че искът му има за предмет (не)действителността на клауза от
договора, а не на целия договор.
Главният предявен от ищеца иск за нервноправност на процесната клауза на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл.146 ЗЗП следва да се отхвърли като неоснователен.
Видно е, че тази разпоредба на закона визира клаузи от договор, предвиждащи
заплащане в полза на кредитора на необосновано високо обезщетение или неустойка в
случай на неизпълнение на конкретно договорно задължение на потребителя.
Конкретната клауза, която се твърди да е неравноправна на това основание, от една
3
страна няма характеристиките на неустойка или обезщетение, а от друга страна не
касае неизпълнение на някое от задълженията на потребителя по договора.
Следователно и клаузата не е неравноправна на това основание, а както се посочи и
по-напред, съдът по предявените от ищеца искове не следи служебно за
неравноправност на клаузите от договора на различни от наведените от ищеца
основания (виж мотивите по-горе, както и решението по тълк.д. № 1/2020 г. ОСГТК на
ВКС).
С оглед сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, а именно
неоснователност на главния иск, съдът следва да разгледа евентуалния иск за
нищожност на клаузата на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури
поръчител, респ. гарант. Установява се от доказателствата по делото, че наред със
задълженията по договора за кредит, във връзка с клаузата на чл. 5 от договора,
предвиждаща обезпечаване на задълженията по договора чрез сключване на договор за
поръчителство с трето лице, в тежест на кредитополучателя е възникнало задължение
да заплати и възнаграждение за гарантиране на задълженията му по договора за кредит
от страна на това одобрено от кредитора дружество, негов партньор. Следователно и
сключването на договора за гаранция се явява условие за отпускането на кредита, а от
друга страна в този договор за потребителя възниква още един разход, свързан с
кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В процесния договор за потребителски кредит посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче
този размер не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като
същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е включено начисленото
от кредитора възнаграждение в размер на сумата 88,40 лева, с което общият размер на
дълга нараства до сумата 1095 лева /при главница в размер на 1000 лева/ за срок на
договора от шест дни.
По тези съображения според настоящия състав начислената „такса за гаранция“
трябва да е част от ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
При това положение се налага извод, че клаузата на чл. 5 от договора,
въвеждаща като необходимо условие за сключването на договора за кредит,
4
сключването на договор за гаранция срещу заплащане на допълнително
възнаграждение, е нищожна поради противоречието й с изискването на чл. 19, ал. 4
ГПК. Евентуалният иск е основателен и същият следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода от спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същите са в размер на 2251 лева (държавна такса и адвокатско възнаграждение).
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
******, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
******, главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.
2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за
потребителски кредит № ******/****** г., сключен между страните.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. ******, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
******, евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 5 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за потребителски кредит №
******/****** г., сключен между страните, поради противоречие на същата със закона.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
****** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Т. Х. М., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. ******, сумата 2251 лева, представляваща разноски за
производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5