Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 13.01.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на десети декември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 4251 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20233993 от
23.10.2020 г. по гр.д. № 47198/2019 г. на Софийски районен съд, I г.о., 50 състав, е осъдено
„Застрахователно акционерно дружество А.“ АД да заплати на И.А.А. на основание
чл. 36, ал. 3, във вр. ал. 1, от ЗА и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 4730,00 лева
за главница, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена правна
защита и процесуално представителство по гр. дело №7756/2017г. по описа на СГС,
I-3 с-в, и сумата 734,52 лева за мораторна лихва върху главницата за
периода 01.02.2018 - 13.08.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен за заплащане на
мораторна лихва над уважения размер от 734,52 лв. до пълния предявен от 735,00 лв.
Осъден е ответникът да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
239,18 лева – съдебни разноски, както и да заплати на адв. Б. Б.Е., на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, във вр. чл.
38, ал. 2, във вр. ал.1, т.3 от ЗА, сумата 100,00 лева – адвокатско
възнаграждение за безплатна правна помощ. С определение от 14.12.2020 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на адв. Б.Е.
за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „З.А.“ АД, в която се
излагат съображения за неговата неправилност и се прави искане за отмяната му и
постановяване на решение за отхвърляне на предявените искове. Сочи се, че не
било доказано от ищеца, че е изпълнил задълженията си по договора за поръчка.
Възлагането не установявало извършването на работата. По отношение на иска по
чл. 86 ЗЗД се сочи, че длъжникът изпада в забава след покана. От съдържанието
на поканата трябвало стане ясно, че се иска изпълнени на конкретна по размер
парична престация, като в тази връзка се позовава на решение по т.д. № 532/2009
г. на ВКС, I т.о.
В случая била налице покана за изпълнение, но в нея размер на хонорара не бил
посочен.
В срока за отговор на
въззивната жалба такъв е постъпил от ищеца адв. И.А., чрез процесуалния му
представител адв. Б.Е., с който жалбата се оспорва. Претендират се разноските
за въззивното производство.
Решението
като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна
лихва над уважения размер от 734,52 лв. до пълния предявен размер от 735,00 лв.
В законоустановения срок е
постъпила частна жалба от адв. Б.Е., съгласно направеното уточнение в този
смисъл, срещу определение от 14.12.2020 г. по гр.д. № 47198/2019 г. на Софийски районен
съд, I г.о., 50 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК
за изменение на решението в частта за разноските.
В срока за отговор на частната
жалба такъв не е постъпил от ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. По същество то е правилно, поради което на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд намира следното:
Направените
от въззивника оплаквания за неправилност на решението, касаещи липсата на
правопораждащи юридически факти за възникване на процесните вземания в полза на
ищеца, не са преклудирани, противно на направеното в този смисъл възражение с
отговора на въззивната жалба, тъй като по същество същите представляват
оспорвания. В този смисъл е и практиката на ВКС – например в решение № 27 от 25.05.2018
г. по гр. д. № 2136/2017 г. на ВКС, I г.о., се приема, че ограниченията на чл. 133 ГПК важат само за представяне
на нови доказателства и заявяване на нови защитни възражения по съществото на
спора от ответника, основани на факти, които са съществували и са му били
известни при подаване на отговора на исковата молба. Оценката, която страните
правят на събраните по делото доказателства и правните доводи, с които
подвеждат фактите по делото под съответната правна норма, не се обхващат от преклузията
на чл. 133 ГПК /в този смисъл и решение по гр.д. № 2410/2013г. на ВКС, І г.о./.
ВКС приема още, че независимо от изложените от страните правни доводи, при
решаването на делото първоинстанционният съд е длъжен да извърши самостоятелна
преценка на събраните доказателства и да установи фактите и породените от тях
правоотношения. Такава преценка дължи и въззивният съд в рамките на доводите
във въззивната жалба.
В
случая в доказателствена тежест на ищеца в условията на пълно и главно
доказване е да установи, че е налице твърдяното от него облигационно
правоотношение и да докаже изпълнение на задълженията си по него, в какъвто
смисъл е и докладът на първоинстанционния съд. С оглед събраните по делото
доказателства, тези обстоятелства безспорно се установяват.
По
делото е представен договор за правно обслужване от 1.06.2015 г., сключен между
ищеца и ответника. Същият е прекратен с допълнително споразумение , считано от
1.07.2017 г., като в допълнителното споразумение е посочено, че финансовите
взаимоотношения, произтичащи от договора за правно обслужване, са окончателно
установени, уредени и приключили, включително и по приключили и висящи
производства, по които изпълнителят е бил ангажиран от възложителя.
По
делото е представена искова молба от Й.Т.Й.срещу ответника по делото „З.А.“ АД
за присъждане в полза на ищеца обезщетение за претърпени от него неимуществени
вреди вследствие настъпило ПТП, настъпило на 8.06.2015 г., в размер от 160 000
лв., ведно с обезщетение за забава от датата на настъпване на деликта до
окончателното погасяване на задължението. „З.А.“ АД е получил съобщение,
изпратено от съда на 9.08.2017 г., с указания за възможността да подаде отговор
на исковата молба, върху което съобщение ръкописно е изписано „И. А.“. От
представената по делото електронна кореспонденция между страните се установява,
че на ищеца адв. А. е възложено процесуалното представителство по това дело,
което обстоятелство се признава изрично с отговора на исковата молба. Това се е
случило след прекратяване на договора от за правно обслужване от 1.06.2015 г.,
поради което същият се явява неотносим към спорното правоотношение.
По
отношение изпълнение на задълженията по договора за поръчка от страна на ищеца,
въззивният съд намира следното:
Ищецът
в качеството си на процесуален представител на ответника по гр.д. № 7756/2017
г. на СГС е подал писмен отговор на исковата молба, с който е оспорил иска и е
навел конкретни възражения в тази връзка, включително възражение за
съпричиняване. Представен е протокол от 19.02.2018 г. по гр.д.№ 7756/2017 г. на
СГС, от който се установява, че ищецът се е явил в съдебно заседание в
качеството си процесуален представител на ответника. Във въззивното
производство като ново доказателство е представено решение от 5.10.2020 г. по
гр.д.№ 7756/2017 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 3
състав, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца по гр.д. № 7756/2017 г.
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер от 90 000 лв., като
искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 160 000 лв. поради уваженото от
съда възражение за съпричиняване, направено с отговора на исковата молба,
депозиран от ищеца по настоящето дело в качеството му на процесуален
представител на ответника по гр.д.№ 7756/2017 г. на СГС. С изявление изх.№
100-3715 от 24.07.2018 г., адресирано до ищеца и до съда по гр.д. № 7756/2017
г. и заведено с вх. № 101500 от 25.07.2018 г. на СГС, ответникът е оттеглил
пълномощията си от ищеца за осъществяване на процесуално представителство по
делото.
Въз
основа на тези доказателства се установява, че ищецът е изпълнил в пълен обем
задълженията си по мандатното правоотношение между страните, като е осигурил на
ответника ефикасна защита на интересите му до оттегляне на пълномощното.
Неоснователно е направеното от въззивника оспорване за липса на изпълнение в
пълен обем на поетите с договора за правна защита и съдействие задължения.
Предвид
изложеното, искът е доказан по основание. Във въззивното производство не се
оспорва размерът на иска, нито са наведени други доводи за неправилност на
решението на първоинстанционният съд в тази част.
По направените оплаквания във връзка с акцесорната
претенция по чл. 86 ЗЗД, въззивният съд намира следното:
Видно
от уведомление, получено от „З.А.“ АД на 17.01.2018 г. със заведен вх.№
100-213, ищецът е поканил ответника да му заплати възнаграждение за извършена
работа и дължимите хонорари за възложените му съдебни дела в периода от
прекратяване на договора за правна защита и съдействие – 1.07.2017 г. до датата
на депозиране на уведомлението. Между посочените от ищеца дела е и гр.д. №
7756/2017 г. на Софийски градски съд. Действително не е посочена конкретна
сума, която се дължи за представителство по всяко едно дело, но доколкото на
основание чл. 36, ал. 1 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на възнаграждение за своя труд, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента, но този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа, то следва изводът, че при
липса на посочен конкретен размер на дължимото главно вземане, на ищеца се
дължи поне минималният размер, съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като в случая ищецът претендира именно
минимален размер на възнаграждението за представителство по посоченото дело,
определено при условията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от посочената наредба. С оглед
изложеното, неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че отправената от
ищеца покана за плащане не отговаря на изискванията за съдържание и не е в
състояние да постави ответника в забава. В тази връзка следва да се отбележи
също, че такъв извод не може да се изведе и от решение по гр.д. № 532/2009 г.
на ВКС, на което се позовава въззивникът.
Предвид
изложеното изводите на двете съдебни инстанции съвпадат и първоинстанционното
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Разноски
за въззивното производство се дължат на ищеца. Направено е искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Б.Е. на основание чл. 38, ал. 1,
т. 3, пр. 3 ЗА. Размерът му следва да бъде определен съобразно чл. 38, ал. 2,
във вр. с чл. 36, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Като се вземе предвид размерът на
обжалваемия интерес – 5464,52 лв., както и че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от
наредбата при интерес от 5000 до 10 000 лв. възнаграждението е 580 лв. + 5 % за
горницата над 5000 лв., в случая дължимото възнаграждение е 603,23 лв., като
тази сума следва да бъде присъдена на адв. Б.Е..
По частната жалба на адв. Б.Е. срещу определение №
20280076 от 18.12.2020 г. по гр.д.№ 47198/2019 г. на Софийски районен съд, 50
състав, въззивният съд намира следното:
Частната
жалба е редовна като подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт от легитимирано лице, съгласно направеното уточнение в тази връзка.
По същество същата е основателна.
На
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ на друг юрист. Съгласно ал. 2 от същата разпоредба, в тези
случаи ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 и осъжда другата страна да го заплати. В настоящият случай редът за
определяне на възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е по чл. 7, ал. 2, т. 3 - при интерес от
5000 до 10 000 лв. възнаграждението е 580 лв. + 5 % за горницата над 5000 лв. Интересът
в случая е 5465 лв. /сборът на двете претенции/, дължимото възнаграждение за
този интерес е 603,25 лв., като съобразно уважената част от исковете на
първоинстанционното производство на адв. Е. следва да се присъди сумата от 603,19
лв.
В чл.
7, ал. 9 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е уредена хипотезата, в която при защита по дело с повече от две
съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 100 лв.
Това е допълнително възнаграждение, което се дължи на адвоката, при провеждане
на повече от две съдебни заседания. В случая е проведено едно съдебно заседание.
Възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата се дължи за процесуално
представителство, защита и съдействие, каквито в случая са осъществени от адв. Е.,
поради което размерът му следва да се определи по този ред, съобразно
изложеното по-горе. С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде
отменено, а първоинстанционното решение – изменено в частта за разноските.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20233993 от
23.10.2020 г. по гр.д. № 47198/2019 г. на Софийски районен съд, I г.о., 50
състав, в обжалваната част, с която е
осъдено „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД, ЕИК *******,
да заплати на И.А.А., ЕГН **********, на основание чл. 36, ал. 3, във вр. ал.
1, от ЗА и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 4730,00 лева за главница,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена правна защита и
процесуално представителство по гр. дело №7756/2017г. по описа на СГС, I-3 с-в,
и сумата 734,52 лева за мораторна лихва върху главницата за периода 01.02.2018 - 13.08.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2019 г. до окончателното
ѝ изплащане.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно
дружество А.“ АД, ЕИК *******, да заплати на адв. Б. Б.Е., ЛН: *******, с адрес
***, офис 19, сумата от 603,23 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.
1, т. 3, пр. 3 ЗА за въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение № 20280076 от
18.12.2020 г. по гр.д.№ 47198/2019 г. на Софийски районен съд, 50 състав, с
което е оставена без уважение молбата на адв. Б.Е. по чл. 248 ГПК за изменение
на решението в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 20233993 от
23.10.2020 г. по гр.д. № 47198/2019 г. на Софийски районен съд, I г.о., 50
състав, на основание чл. 248 ГПК в частта, с която „Застрахователно акционерно
дружество А.“ АД е осъдено да заплати на адв. Б. Б.Е., ЛН: *******, на
основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, сумата от 100 лв. –
адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, като ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД, ЕИК *******,
да заплати на адв. Б. Б.Е., ЛН: *******, с адрес ***, офис 19 още 503,19 лв. – адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗА.
Решението
като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на
мораторна лихва над уважения размер от 734,52 лв. до пълния предявен размер от
735,00 лв.
Решението не подлежи на
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.