Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260117 / 22.02.2021 година, гр.
Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и
първа година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Галя Ангелова
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 688 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1, вр.
чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр.
чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД; от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж -
Франция, с рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България” КЧТ, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София сгр.14, представляван от заместник
управителя Д.Т.Д.; против А.Е.С. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че с договор за потребителски заем с
номер PLUS - 12798909/ 11.02.2016 г. отпуснал паричен кредит в размер на 2 000
лв. и закупуването на застраховка от 403,20 лв. Сумата, предмет на договора,
била изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл.1 от договора, с което
ищецът изпълнил задължението си по договора. Усвояването на сумата ответникът
удостоверил с полагането на подписа си в поле „Удостоверение на изпълнението“.
Въз основа на чл.3 от договора за ответника възникнало задължението, да погаси
заема на 36 броя месечни вноски всяка от по 98,86 лв., които съставлявали
изплащане на главницата по заема, ведно с оскъпяването, съгласно годишния % на
разходите и годишния лихвен %, посочени в параметрите на договора. Ответникът
преустановил плащането на вноските по кредита на 05.11.2017 г., до когато
погасени били 19 месечни вноски. На основание чл.5 от договора, вземането на
ищеца било предсрочно изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи
две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната
месечна вноска. Така ответникът следвало да заплати остатъка по заема в размер
на 1 557,42 лв., представляващ оставащите 176 броя погасителни вноски към
05.12.2017 г., когато станал изискуем целият му размер. Алтернативно, вземането
било дължимо, на основание настъпването на падежа на последната погасителна
вноска на 05.03.2019 г., което било факт към датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК. Ответникът дължал и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от 259,01 лв. за периода от настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита 05.12.2017 г. до 11.12.2019 г. Той дължал
още 1 261,84 лв. главница и 295,58 лв. възнаградителна лихва. Ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК до ХРС.
Образувано било производство по ч.гр.дело № 3969/2019 г., издадена била заповед
за изпълнение, против която длъжникът възразил, при което и на основание чл.415
ал.1 т.1 от ГПК, ищецът предявявал настоящия иск.
Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови
решение, с което да установи, че е налице вземане на ищеца от ответника в
размер на 1 261,84 лв. главница, 295,58 лв. възнаградителна лихва, обезщетение
за забава от 259,01 лв. за периода 05.12.2017 г. -11.12.2019 г.; ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане; като му присъди деловодни разноски за заповедното и за настоящото
производство. Това си искане ищецът поддържа в допълнителни писмени становища
по делото, като прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение на пълномощника му.
Ответникът представя отговор на исковата молба по
чл.131 от ГПК в законоустановения едномесечен срок, като оспорва предявения иск
изцяло. Признава, че е сключил процесния договор с ищеца, като заемната сума,
която е получил от него била в размер на 1 692,01 лв. на 16.02.2016 г., видно
от месечно извлечение по разплащателната му сметка в „Банка ДСК" ЕАД.
Ответникът заплащал вноските по кредита по 19 броя разписки за извършените от
него плащания, в общ размер на 1 878,34 лв., подробно описани в отговора му.
При сключването на процесния договор за кредит обаче, били нарушени
изискванията на ЗПК и добрите нрави, което го правело недействителен. На първо
място, по отношение на шрифта на отделните елементи на договора – не било
спазено изискването на чл.10 ал.1 т.1 от ЗПК. В случая видимо по-малък бил
размерът на шрифта на Общи условия „Сертификат PLUS-12798909" и Общи условия
за застраховка „Защита на плащанията", които били неразделна част от
договора. Това представлявало нарушение на чл.5 ал.4 от ЗПК. На второ място,
относно годишния процент на разходите и лихвения процент, уговорени били ГПР в
размер на 39,24%, лихвен процент - 30,90 % и общ размер на плащанията 3 558,96
лв. Приложение намирал чл. 2, вр. чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, при което договорът за
потребителски кредит бил недействителен. В случая заемодателят се задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на ГПР и лихвения процент,
които били некоректно изчислени. Липсвали уговорка за условията за прилагането
на лихвения процент; уточнение на базата, на която се начислява той - дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Така не ставало
ясно, как е разпределен лихвеният процент във времето. Липсвала и ясно
разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него
и как се формира/. Липсата на изрично посочените в чл.22, вр. чл.10 ал.1 и
чл.11 от ЗПК, реквизити на договора за кредит водели до недействителността му.
При изчисление, посредством кредитен калкулатор - https://www.calculator.bg, се установявало,
че посочените в договора лихвен процент и ГПР били некоректно изчислени, като
били занижени спрямо реалните годишен лихвен процент - 42,25 % и ГПР - 51,47 %.
Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК, ГПР по кредита не можел да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове, определена с
постановление на МС на РБ. В случая, реалният ГПР в размер на 51,47 %
надвишавал петкратно размера на законната лихва. А според ал.5 на чл.19 от
цитирания закон, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считали
за нищожни. Относно годишния лихвен процент, в съдебната практика трайно се
приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва/. При преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следвало да се
вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна
лихва и законната лихва. Размерът на последната бил общоизвестен - основният
лихвен процент на БНБ с прибавени десет пункта. Така при сключване на договора,
размерът на законната лихва бил 10%, при което реалният лихвен процент в размер
на 42,25% бил четирикратно по-висок от нея. С оглед изложеното, уговорката
противоречала на добрите нрави и била нищожна, при което следвало да се приеме,
че лихвата не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ответника. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20, договорът за
потребителски кредит бил недействителен; при което и на основание чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или
други разходи по кредитите. Така по процесния договор ответникът дължал
единствено главница в размер на преведената му от заемодателя сума от 1 692,01
лв., а той извършил плащания в общ размер на 1 878,34 лв., при което не дължал
нищо на кредитора. Предвид изложеното, предявените искове били изцяло
неоснователни и като такива следвало да се отхвърлят, като на ответника се
присъдят направените по делото разноски. Тези становище и искания ответникът
поддържа в открито съдебно заседание, чрез пълномощник – адвокат.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Между ищцовото дружество, като кредитор, и ответника, като кредитополучател,
е сключен договор за кредит за покупка на стоки или услуги с № PLUS-12798909 от
11.02.2016 г. По силата му на ответника е отпуснат кредит за потребителски цели
в размер на 2 000 лв.; с размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията” от 0 лв.; застрахователна премия от 403,20 лв.; или общ размер на
кредита от 2 000 лв., такса ангажимент 70 лв.; при 36 броя месечни погасителни
вноски от по 98,86 лв., с обща стойност на плащанията 3 558,96 лв., ГПР от
39,24% и лихвен процент от 30,90%. Договорът съдържа погасителен план, в който
са посочени ежемесечните 36 бр. погасителни вноски в периода 05.04.2016 г. – 05.03.2019
г., всяка от които в размер от по 98,86 лв. В чл.1 от договора страните са
уговорили, че договорът за кредит влиза в сила при подписването му. Според
чл.2, размерът на заема е равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на
кредита“, като с подписването на договора, кредитополучателят давал изричното
си съгласие, от тази сума кредиторът директно да удържи сумата по задължение на
кредитополучателя, а именно – сумата от 237,99 лв., във връзка с договор PLUS-11029768,
с която ще погаси напълно задълженията. Размерът на кредита за покупка на
застраховка „Защита на плащанията” ще бъде платен директно на застрахователния
агент „Директ Сървисис“ ЕАД, а посочената сума в поле „Застрахователна премия“
е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле
„Брой погасителни вноски“ и е част от всяка месечна погасителна вноска,
посочена в поле „Месечна погасителна вноска“. В същата клауза от договора е
уговорено, че кредитополучателят заплаща и такса ангажимент, посочена в
съответното поле, срещу което кредиторът фиксира лихвения процент за срока на
договора, при съдържащите се в него условия, размери и срокове. Таксата се
заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа
сумата за нея от общия размер на кредита. Предоставянето на сумата по чл.2
съставлявало изпълнение на задължението на кредитора да предостави заема и
създавало задължение за кредитополучателя да му плати погасителните вноски по погасителния
план, включващи изплащане на главница по заема, ведно с надбавка, покриваща
разноските на кредитора по подготовка и обслужване на заема и определена
добавка, съставляваща печалба на кредитора, при фиксиран лихвен % за срока на
договора; а началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на
договора, като се приема, че годината има 365 дни и договорът е валиден за
целия срок, като страните изпълняват точно задълженията си /чл.3/. Предвидено
е, погасителните вноски да се плащат не по-късно от определените дати, наречени
„падеж” и посочени в полето „погасителен план” /чл.4/. При забава на една или
повече месечни вноски, е уговорено - кредитополучателят да дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка
забавена погасителна вноска, ведно с направените за събиране на вземането
разноски за телекомуникационни услуги, напомнителни писма и/или други действия,
извършени по преценка на кредитора /чл.5/. В същата клауза от договора е уговорено, че при
просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в
целия му размер, включително надбавки, обезщетение за забава и разноски, без да
е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на
предсрочната изискуемост. Месечните погасителни вноски покриват компонентите на
задължението в последователност – разноски, лихва и главница /чл.7/. С
подписването на документа кредитополучателят потвърждава, че е запознат,
разбира и приема условията на договора за заем, отпечатани и/или попълнени на
този документ /чл.18/. В договора е отразено още, че с полагането на подписа
си, кредитополучателят потвърждава, че се е запознал, разбира и приема
условията и параметрите на договора; както и че той удостоверява, че е получил
посочената в група „Параметри и условия“ сума по посочената от него банкова
сметка; ***, в съответствие с ЗПК и екземпляр от договора за кредит. Под
договора саморъчно са положени трите имена и подпис на ответника в настоящото
производство и дата 11.02.2016 г.; както и тези на оторизирано лице.
Приложен към договора е сертификат № PLUS-12798909 от „Кардиф
животозастраховане, клон България“ и „Кардиф общо застраховане, клон България“.
Според него, посочените застрахователи са се съгласили, да застраховат срещу
заплащане на застрахователна премия, съгласно ОУ на застраховка „Защита на
плащанията” – ответника по пакет „Защита на плащанията“ и „Злополука“ и по пакет
„Комбинирана защита“ за посочени покрити рискове, при съответните начините на
определяне на застрахователната сума и на застрахователната премия, относими за
кредити в т.ч. в размер по-малък или равен на 3 000 лв. и до 12 месеца; или
по-малък или равен на 3 000 лв. и от 13 до 24 месеца. За ползващи се лица в
сертификата са посочени ищцовото дружество и/или застрахованият, респ. неговите
законни наследници – по пакет „Защита на плащанията“ и „Злополука“, а по пакет
„Комбинирана защита“ – застрахованият. С подписването на сертификата, ответникът
като застрахован е удостоверил, че е информиран за покритията по трите цитирани
пакета, че е получил, прочел, разбрал и приема ОУ на застраховка „Защита на
плащанията“; както и че е съгласен при настъпване на застрахователно събитие,
застрахователното плащане да бъде в полза на ищеца. Сертификатът носи дата
11.02.2016 г., както и подпис за застраховано лице и за кредитор; както и
отбелязване, че тази застраховка е сключена с посредничеството на „Директ
Сървисис“ ЕАД. Приложени са Общи условия за застраховка „Защита на плащанията“
на кредитополучателите на „Кредит класик“, сключени от една страна, между застрахователите
„Кардиф животозастраховане, клон България“ и „Кардиф общо застраховане, клон
България“; а от друга, ищецът в настоящото производство. Коментираните
сертификат и ОУ са с видимо по-ситен шрифт, в сравнение с този на процесния
договор за кредит.
Ищецът представи по делото още - документ с номер на банкова сметка *** –
ответникът, издаден от „Банка ДСК“ ЕАД на 16.02.2016 г., заверен от него на
същата дата. Представи и изготвено от него извлечение по кредит PLUS-12798909,
съдържащо погасителен план, таблица с получени плащания и таблица с разнесени
плащания - към дата 06.03.2020 г. Данните по погасителния план са идентични с
гореописаните по плана, съдържащ се в договора между страните, но в повече е
посочено – какви компоненти покрива всяка една от 36-те ежемесечни погасителни
вноски, респ. съответните части от главница и лихва по кредита и главница застраховка
по кредита. Извършените плащания по кредита представляват 19 броя плащания от
по 98,86 лв., извършени в периода 06.04.2016 г. – 10.10.2017 г., всичко общо
1 878,34 лв., които ищецът е отнесъл към погасяването изцяло на първите 19
вноски по кредита. Посочени като останали непогасени суми са, както следва:
главница по кредита от общо 1 194,64 лв., лихва по кредита от общо 295,58
лв. и застраховка от общо 67,20 лв.; или всичко общо дължимо 1 557,42 лв. За
така извършените от ответника плащания /19 броя х 98,86 лв./ по договора, той
представи по делото 19 броя разписки, издадени от „Изипей“ АД, а именно: №
04000431555505/ 06.04.2016 г., № 04000441173538/ 05.05.2016 г., №
04000450441639/ 05.06.2016 г., № 04000460438267/ 05.07.2016 г., №
04000471550526/ 08.08.2016 г., № 04000480327822/ 06.09.2016 г., №
04000491122077/ 05.10.2016 г., № 04000502561849/ 04.11.2016 г., №
04000513797827/ 05.12.2016 г., № 04000524101346/ 02.01.2017 г., №
04000540369490/ 12.02.2017 г., № 04000553959653/ 14.03.2017 г., № 04000567125436/
15.04.2017 г., № 04000579893274/ 14.05.2017 г., № 04000592697019/ 11.06.2017 г.,
№ 04000605304076/ 09.07.2017 г., № 04000619273138/ 08.08.2017 г., №
04000631031419/ 06.09.2017 г. и № 04000644763805/ 10.10.2017 г. Видно от
представено от ответника месечно извлечение по негова разплащателна сметка за
периода 16.-29.02.2016 г., издадено му от „Банка ДСК“ ЕАД; в началото на
периода наличността му е 0, като на 16.02.2016 г. има постъпление от
1 692,01 лв. от ищцовото дружество по процесния договор за кредит.
За цялостното изясняване на
фактическата обстановка по делото, по искане на ответника, съдът назначи и
изслуша съдебно– счетоводна и съдебно – техническа експертизи, чиито заключения
приема като компетентно и безпристрастно дадени. Съответно необходимите за
разрешаването на спора части от първоначалното заключение на съдебно – счетоводната
експертиза, съдът ще коментира по-долу в настоящите си мотиви. Вещото лице – инженер
сочи, че в процесните договор за кредит и ОУ към него размерът на шрифта е 13,
а на сертификата и на ОУ на застраховка „Защита на плащанията“ – 7.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в
настоящото производство е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК с вх.рег. № 25721/ 27.12.2019 г., изпратено по куриер на 23.12.2019
г.; въз основа на което е образувано ч.гр.дело № 3969/2019 г. на ХРС. Той е
основал заявлението си на процесните обстоятелства. По това дело е издадена
заповед № 18 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 17.01.2020
г., по силата на която е разпоредено, длъжникът – ответникът в настоящото
производство да заплати на кредитора – ищецът в настоящото производство сумите
както следва – 1 261,84 лв. за главница по договор за потребителски заем с
номер PLUS– 12798909/11.02.2016 г., с 295,58 лв. възнаградителна лихва от
05.11.2017 г. до 05.03.2019 г., с 259,71 лв. мораторна лихва от 05.02.2017 г.
до 18.12.2019 г., и законната лихва върху главницата от 23.12.2019 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 36,33 лв. заплатена държавна такса и
50 лв. юрисконсултско възнаграждение, разноски по делото; като вземането
произтича от следните обстоятелства: неизпълнение на задължение за плащане на
парични вноски по договор за потребителски заем с номер PLUS - 12798909/ 11.02.2016
г. и настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, за която длъжникът е
бил уведомен. В рамките на срока по чл.414 ал.2 от ГПК, ответникът е депозирал
възражение, че не дължи изпълнение на вземането по заповедта за изпълнение, при което на 17.02.2020 г. заявителят е получил указания, да предяви иск за
установяване на вземането си, което той е сторил в срок с настоящата искова
молба вх.рег. № 5317/17.03.2020 г., изпратена по куриер предния ден.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, предявеният иск е допустим, като подаден в
законоустановения за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.1 от ГПК, срок и от надлежна активно легитимирана за това страна.
Разгледан по същество, същият се явява частично основателен и доказан. По
категоричен начин по делото се установи облигационното правоотношение, от което
ищецът черпи процесните си права. Между ищеца, като кредитор, и ответника, като
кредитополучател, е сключен договор за кредит за покупка на стоки или услуги с № PLUS-12798909 от 11.02.2016 г. Уговорените параметри и условия на
договора са следните: размер на кредита 2
000 лв.; с размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията”
от 0 лв.; застрахователна премия от 403,20 лв.; или общ размер на кредита от 2
000 лв., такса ангажимент 70 лв.; при 36 броя месечни погасителни вноски от по 98,86
лв., с обща стойност на плащанията 3 558,96 лв., ГПР от 39,24% и лихвен
процент от 30,90%. Договорът съдържа погасителен план, в който са посочени
ежемесечните 36 бр. погасителни вноски в периода 05.04.2016 г. – 05.03.2019 г.,
всяка от които в размер от по 98,86 лв. Процесният
договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него
е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила
от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и
нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази
връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е
относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор. Общата потребителска закрила по
чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски
характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената
като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика
(включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния случай, съдът
приема, че клаузите от процесния договор не са били индивидуално уговорени с
кредитополучателя. Въпреки указаната му доказателствена тежест, в т.ч. с
указания по чл.146 ал.2 от ГПК, ищецът не представи убедителни писмени
доказателства за това – ответникът да е получил подробна преддоговорна
информация от заемодателя за точните параметри на кредита – за общите разходи
по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се изменят,
ГЛП, методът за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й,
допълнителни задължения, свързани с разплащанията. В този смисъл клаузите на
процесния договор по отношение на ГЛП, ГПР и допълнителни такси са
неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат
приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност да се запознае
преди сключването на договора; в резултат на което той не е бил в състояние да
прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още
едно основание за неравноправието им, по силата на чл.143 т.18 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи /за ГЛП, ГПР и такси/, както се посочи,
ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени, за да е приложимо спрямо
тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив, налага се извод за стандартизирани
действия по сключване на договора, без възможност за ответника, да влияе на
съдържанието на клаузите; при което следва, че сключеният договор е с клаузи,
подготвени предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на
заемодателя за съответния вид кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Съдържащата се в договора декларация, че с подписването на
договора, кредитополучателят потвърждава, че е запознат, разбира и приема
условията на договора за заем, отпечатани и/или попълнени на този документ
/чл.18/; както и че е получил преддоговорна информация, в съответствие с ЗПК - съдът намира за ирелевантно. При позоваване на неравноправен
характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за
евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно
решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата
от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл.146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая
обаче по вече изложените съображения, ответникът не е разполагал с такъв избор.
В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/ 25.07.2017 г. по
т.д. № 535/ 2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР - съдът намира за нищожни, като
неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 18,
вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче
са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че тяхната
неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от ЗЗП.
Съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП, ГПР и такси
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за
кредит да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и
от характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за
договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това, в случая не е
приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе
клаузи на процесния договор обуславя недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се
на общата потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на
процесния договор за потребителски кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл.11 ал.1 т. 11 от ЗПК, която разпоредба не е била съобразена.
Нормата установява изискване, договорът за потребителски кредит да съдържа
подробно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Съдът намира, че това императивно законово
изискване не е било удовлетворено от клаузите на договора. Макар договорът да
съдържа погасителен план, сочещ ежемесечните 36 бр. погасителни вноски в
периода 05.04.2016 г. – 05.03.2019 г., всяка от които в размер от по 98,86 лв.
- същият не указва, каква част от месечната вноска се отнася за погасяване на
главницата по договора, каква на лихвата по него и каква на застрахователната
премия. Едва в представеното от ищеца за целите на настоящото производство и
изготвено от самия него извлечение по процесния кредит, актуално към дата 06.03.2020
г., се съдържа погасителен план, допълнително сочещ включващите се във всяка
една от ежемесечните погасителни вноски съответни части от главница, лихва и
главница застраховка по кредита. При разпита си в открито съдебно заседание
вещото лице – икономист бе категорично, че посоченият в договора не
представлява погасителен план, а единствено справка за месечните вноски по
кредита. Ето защо и на основание чл.22, вр. чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, процесният
договор за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 - договорът да е сключен в писмена форма по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12. В тази насока са и чл.147 ал.1 от ЗЗП и чл.5 от Директива
93/13/ЕИО, че клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.Ищецът не
ангажира по делото доказателства за метода на определяне на ГЛП и ГПР, в т.ч.
за вида на компонентите, които участват при определяне на стойността им, с
посочване на техните количествени изражения и относителните им тегла, при което
не са изпълнени изискванията на чл.33а от ЗПК. Компонентите от формулата,
следва да имат своите числени стойности и измерения, за да може да бъде
направен прост математически извод, дали уговорените ГЛП от 39,24% и ГПР от 30,90%
съответстват на формулата. В случая това не е налице, а и нещо повече, от
заключението на съдебно –счетоводната експертиза се установява, че всъщност ГПР
е по-висок от посочения в договора и възлиза на 39,4118%. Така ответникът като
потребител към датата на сключване на договора,който е релевантният момент за
преценка неравноправието на оспорените клаузи /чл.145 ал.1 от ЗЗП/ - не е
разполагал с информация относно съществени условия на договора – за ГЛП и за
ГПР, определяни по неясна методика. Обективно не може да се очаква от средния
потребител без специални знания и опит да оцени съответствието им с формула по
методика, за да се очаква от него да може да има информирано становище по тях,
респ. да ги приеме или не. Същевременно, от заключението на съдебно –
техническата експертиза се установи, че в процесните договор за кредит и
ОУ към него размерът на шрифта е 13, а в сертификата и на ОУ на застраховка
„Защита на плащанията“, които са неразделна част от договора – 7. Предвид
горецитираното законово изискване за размера на шрифта, констатираното е
самостоятелно основание за недействителността на договора по чл.22, вр. чл.10 ал.1 от ЗПК.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. Тук се поставя въпросът,
дали тази дължима чиста стойност на кредита е ликвидна и изискуема. Както се
посочи, падежната дата на последната вноска по погасителния план е на 05.03.2019
г., която дата е била настъпила към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /23.12.2019 г./. На настъпилия
краен падеж по договора се позовава и самият ищец. Ето защо и на това основание,
съдът приема че дължимата чиста стойност на кредита е ликвидна и изискуема
преди подаване на заявлението; но не и поради надлежно обявена предсрочна изискуемост /на каквато е налице позоваване в заповедното
производство/, по смисъла на чл.60 ал.2 от ЗКИ и според задължителната съдебна
практика за това, каквото в случая не се доказва. Дължимата и неизплатена чиста стойност на кредита, според правилото на чл.23 от ЗПК и предвид гореизложените съображения, следва да се
определи като от заетата сума от 2 000 лв. се приспаднат платените от
ответника суми за погасяване на задължението му. Частично неоснователно в тази
връзка е ответното възражение, че заетата му сума била единствено получената от
него по банковата му сметка и преведена му от ответника сума от 1 692,01 лв. и
единствено тя подлежала на връщане. Действително само посочената сума му е била
изплатена от ответника на 16.02.2016 г., според представеното от ответника
извлечение от банковата му сметка и заключението на съдебно–счетоводната
експертиза. Видно от последното и от клаузите на договора, разликата до
2 000 лв., а именно сумата от 307,99 лв., представлява 237,99 лв. за
рефинансиране на старо задължение на ответника към ищеца и 70 лв. такса
ангажимент по настоящия договор. Според чл.2 от договора, размерът на заема е
равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на кредита“, като с подписването
на договора, ответникът е дал изричното си съгласие, от тази сума ищецът
директно да удържи сумата по негово старо задължение, а именно – сумата от
237,99 лв., във връзка с договор PLUS-11029768, с която ще погаси напълно задълженията.
В този смисъл, посочената сума от 237,99 лв. е част от заетата и усвоена от
ответника по процесния договор и същият е задължен за връщането й. Така, общата
усвоена по кредита сума възлиза в размер на 1 930 лв. /1 692,01 лв. +
237,99лв./, представляваща чиста стойност на кредита, към погасяването на която
следва да се отнесат всички извършени от ответника плащания. Що се отнася до
уговорената еднократна такса ангажимент в размер на 70 лв., удържана на ответника
при отпускане на заемната сума – то клаузата за нея съдът намира също за
нищожна. Това е така, т.к. законът не допуска кредиторът да изисква заплащането
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита
– чл.10а ал.2 от ЗПК, за каквито именно действия е уговорена тази такса. Според
чл.2 от договора, кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което
кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в
него условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване
на кредита, като кредиторът удържа сумата за нея от общия размер на кредита. Същевременно,
с уговарянето на това допълнително възнаграждение, съдът намира, че се
заобикаля разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР. В този смисъл е и установеното от съдебно
– счетоводната експертиза, че всъщност ГПР е по-висок от посочения в договора и
възлиза на 39,4118%. На
основание чл.21 ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Ето
защо, съдът приспадна така удържаната такса от общата дължима главница по
кредита.
Извършените плащания
от страна на ответника по договора представляват 19 броя плащания от по 98,86
лв., всичко общо 1 878,34 лв., платени в периода 06.04.2016 г. –
10.10.2017 г. Като се приспадне тази сума от общата дължима и обоснована
по-горе чиста стойност от 1 930 лв., налице е дължим и неизплатен остатък
от 51,66 лв. До този размер искът за главницата се явява основателен и доказан
и като такъв следва да се уважи до посочената сума. При изчисленията си, съдът не взе предвид посочената в договора застрахователна
премия от 403,20 лв., която сума съдът намира за недължима от ответника на
ищеца. Това е така, тъй като не се доказа такава застраховка
да е била сключена, нито се доказа, че ищецът е заплатил тази премия на
застрахователя. По делото е представен писмен документ озаглавен „Сертификат“,
в който се твърди, че удостоверява, че посочени застрахователи са се е съгласили
да застраховат ответника по пакет „Защита на плащанията“ и „Злополука“ и
по пакет „Комбинирана защита“. Този сертификат обаче не
представлява договор за застраховка, и по делото няма представен такъв договор.
Същевременно, според чл.344 ал.1 от КЗ, застрахователният договор се сключва в писмена
форма като застрахователна полица или друг писмен акт. Така писмената форма при застрахователните договори е форма за действителност, а
такъв писмен договор не се представи по делото. На следващо място т.нар.
„сертификат“ е частен свидетелстващ документ, който доказва само, че издателят
му е направил определено изявление, но не и че това изявление е истина. В
случая издателите на сертификата са „удостоверили“, че застраховател се е
съгласил да застрахова кредитополучателите по посочени застраховки, което
не е равнозначно на това, че действително ги е застраховал в предвидената в
закона форма. А дори и изразеното съгласие не може да се приеме за установено,
тъй като издателите на „сертификата“ не могат да удостоверят този факт с
издаването му. На следващо място, и плащане по застрахователен договор към
застраховател също не се установи. Затова следва да се приеме, че разход за
застраховка, която да ползва ответника не е бил направен и сумата 403,20 лв.,
посочена като платена застрахователна премия не се дължи от него. Нещо повече,
дори и да е бил сключен такъв договор за застраховка, правата на ищеца, като трето
правоимащо лице, са ограничени само до възможността да получи застрахователното
обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските
по премията. Най-сетне, процесният договор не намира място сред договорите за
кредит, които могат да бъдат предмет на застраховка, според сертификата. В
последния изрично се сочи, че касае кредити в т.ч. в размер по-малък или равен
на 3 000 лв. и до 12 месеца; или по-малък или равен на 3 000 лв. и от 13 до 24
месеца. Настоящият кредит обаче е за сумата от 2 000 лв. и за 36 месеца.
Извън изложените съображения, както вече се посочи, сертификатът и ОУ на застраховка „Защита на плащанията“ са с размер на шрифта – 7, в
нарушение на изискването по чл.10 ал.1 от ЗПК,
представляващо самостоятелно основание за недействителността им по чл.22 от ЗПК.
Върху уважения
размер на главницата, по общото правило на чл.86 от ЗЗД и по клаузите на
заемния договор, се дължи обезщетение за забава, считано от датата на падежа
според погасителния план на всяка просрочена погасителна вноска поотделно до
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.12.2019 г. Ищецът го
претендира обаче за по-кратък период, а именно до 11.12.2019 г., който следва
да бъде съобразен и според извършеното от ответника частично плащане на общо 1
878,34 лв., платени в периода 06.04.2016 г. – 10.10.2017 г. Предвид
гореизложените съображения, това плащане следва да се отнесе единствено към
чистата сума по кредита, разпределена помесечно, данни за което се съдържат в представеното
по делото извлечение по кредит PLUS-12798909 с погасителен план, таблица с
получени плащания и таблица с разнесени плащания, към дата 06.03.2020 г. /л.17-21/.
Като се съпоставят датите и размерите на извършените от ответника 19 броя
плащания, спрямо съответно дължимите на падежните дати части от главницата от
общо 1 930 лв.; се оказва, че ответникът е платил точно и в срок или
предсрочно изцяло всички 34 вноски по кредита и частично 35-тата. От 35-тата
вноска с падеж на 05.02.2019 г. е останал неизплатен остатък от 36,20 лв., а от
последната 36-та с падеж на 05.03.2019 г.– 15,46 лв., всичко общо неизплатени
51,66 лв., съответстващи на посочения по-горе общ дължим размер на главницата.
Последната вноска за главница е посочена в таблицата в размер на 85,46 лв.,
като разликата от 70 лв. /85,46 лв. - 15,46 лв./ представлява таксата –
ангажимент, недължима предвид изложените по-горе съображения на съда. Така,
ответникът дължи обезщетение за забава, както следва:
- върху главницата от 36,20 лв. за периода
05.02.2019 г.- 11.12.2019 г. в размер на 3,12 лв., и
- върху главницата от 15,46 лв. за периода
05.03.2019 г.- 11.12.2019 г. в размер на 1,21 лв.; всичко общо 4,33 лв. Размерите
на обезщетенията съдът изчисли на основание чл.162 от ГПК по своя преценка и с
помощта на https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html.
Предвид изложените съображения, предявеният установителен
иск следва да се уважи частично, според горепосоченото; а именно: относно главницата за сумата от 51,66 лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
23.12.2019 г. до окончателното изплащане; и за обезщетението за забава в размер
на 4,33 лв. за горпосочените периоди; като искът за разликата на главницата до
пълния предявен размер от 1 261,84
лв. и за разликата на обезщетението за забава до пълния предявен размер от 259,01
лв. за периода 05.12.2017 г. - 11.12.2019 г., както и изцяло за възнаградителна
лихва от 295,58 лв.; като неоснователни и недоказани следва да се отхвърлят.
Предвид ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 4/2013 г., на ОСГТК на ВКС,
отговорността на ответника за деловодните разноски на ищеца в заповедното и в
настоящото производство следва да се реши с настоящия съдебен акт, при
съобразяване на разпоредбите на чл.78 ал.1 и 8, вр. чл.80 от ГПК. Затова и
според уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден, да заплати на
ищеца деловодни разноски в общ размер на 9,26 лв., в т.ч. за заповедното и за
настоящото производства. При изчисленията си съдът включи всички посочени в
списъка на ищеца по чл.80 от ГПК разноски /л.15/.
Според отхвърлената част от иска и на основание чл.78 ал.3, вр. чл.80 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника деловодни разноски в общ размер на 632,29 лв. При изчисленията си съдът включи всички посочени в списъка на ответника по
чл.80 от ГПК разноски /л.118/, като неоснователно е ищцовото възражение за
прекомерност на уговореното и заплатено от ответника на адвоката му
възнаграждение в размер от 200 лв., според чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. ДВ бр.45 от 15.05.2020 г, според датата на договора за правна защита и
съдействие 01.06.2020 г. – л.36 от делото/.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че А.Е.С. с ЕГН ********** ***; ДЪЛЖИ на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Париж - Франция, с рег. № *********,
чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк
София сгр.14, представляван от заместник управителя Д.Т.Д.; по сключен
помежду им договор за кредит за покупка на стоки или услуги с № PLUS - 12798909
от 11.02.2016 г.; сумите както следва: 51,66 лева главница и 4,33
лева
обезщетение за забава, включващо както
следва:
- върху главницата от 36,20 лв. за
периода 05.02.2019 г. - 11.12.2019 г. обезщетение в размер на 3,12 лв., и
- върху главницата от 15,46 лв. за периода 05.03.2019 г. - 11.12.2019 г. обезщетение
в размер на 1,21 лв.;
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 23.12.2019 г. до
окончателното изплащане; като искът за разликата на
главницата до пълния предявен размер от 1 261,84 лв. и за разликата на обезщетението за забава до пълния предявен
размер от 259,01 лв. за периода 05.12.2017 г. - 11.12.2019 г., както и изцяло
за възнаградителна лихва от 295,58 лв.; ОТХВЪРЛЯ;
за всички които суми е
била издадена заповед № 18 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 17.01.2020
г. по ч.гр.дело № 3969/ 2019 г. на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА А.Е.С. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс”С.А., Париж - Франция, с рег. № *********, чрез
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” КЧТ, с ЕИК *********; СУМАТА
от 9,26 лева за деловодни разноски.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс”С.А.,
Париж - Франция, с рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България” КЧТ, с ЕИК *********; ДА ЗАПЛАТИ на А.Е.С. с ЕГН ********** СУМАТА от 632,29 лева за деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните – на електронните адреси от л.56 и л.128,
като се изиска незабавно потвърждаване на получаването, а при липса на такова –
делото да се докладва.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.