РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 40                                              02.03.2020 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                    втори въззивен граждански състав

На:      осемнадесети февруари                                                 две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

                                                                                                         Мл.с. КРАСЕН ВЪЛЕВ

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 146 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от Главен комисар С К – Директор, подадена чрез ю.к.К И, с адрес за призоваване гр.Бургас, ул.“Цар Асен“ № 4, против решение № 3080/18.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 6359/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР е осъдена да заплати на Т.М.И., ЕГН **********, съдебен адрес ***, чрез адв.Станко Кралев, сумата от 960.33 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд от 152.16 часа за периода 01.08.2016 г. до 02.05.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от предявяването на иска – 01.08.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 360 лв. за направените по делото разноски. С решението ГД „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати по сметка на БРС сумите от 50 лв. за държавна такса и 200 лв. за възнаграждение на вещо лице. С решението съдът е допуснал предварителното му изпълнение в частта относно присъденото допълнително трудово възнаграждение и лихвата върху него.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Счита се за неправилен извода на съда, че е налице разлика между отчетения и заплатен на ищеца нощен труд и положения такъв от него. Според въззивника неоснователно е прието от БРС, че е налице празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР, която следвало да се попълни от нормативната база на КТ. В тази връзка се сочи, че за процесния период са действали Наредба№ 8121з-407/ 11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016 г. и Наредба №8121з-908/ 02.08.2018 г., издадени от министъра на МВР и уреждащи по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР. Поради това се счита, че с оглед посочената нормативна база, която изчерпателно урежда реда и основанието за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, приложното поле на НСОРЗ, издадена по КТ се прилага единствено и само за работници и служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период, а по отношение на него се прилага специалната уредба. Развиват се подробни съображения относно нощния труд и извънредния труд. Счита се, че извънреден труд би бил налице само, ако служителят действително работи извън установеното работно време, като дори и да се приеме, че НСОРЗ е приложима, то преизчисляването с коефициент 1.143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, чието надвишаване да кумулира извънреден труд. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции. Направено е възражение за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

С допълнителна молба, депозирана след приключване на делото пред настоящата инстанция, въззивникът е поискал от съда да отмени определението си за приключване на делото и на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК да бъде спряно въззивното производството до произнасянето на ВКС по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец Т.М.И., подаден чрез пълномощник адв.Станко Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на БРС, че при липса на специални норми, следва да се прилагат общите такива, тъй като липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения нощен труд от служителите на МВР, а същата е празнота в нормативната уредба, поради което следва да се прилага общата НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата – при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневното отчитане на работното време за съответното работно място. Сочи, че съгласно чл.187, ал.5 ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработените до 70 часа на тримесечен период, като Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. – чл.26, ал.1, предвиждат, че при сумирано отчитане на работното време общия брой на отработените часове по график се сравнява с нормата работни часове за отчетния период, получена от броя календарни работни дни за периода, умножени по осем и получените часове над тази норма се отчитат като положен труд извън редовното работно време. В тази връзка се посочва, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 към дневен води до извънреден труд от 152.16 часа, който следва да бъде допълнително заплатен от ответника със сумата от 960.33 лв. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени искания. Претендират се разноските пред въззивната инстанция.

 

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът Т.М.И. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да му заплати сумата от 960.33 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от 152.16 часа, за периода от 01.08.2016г. до 02.05.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че през периода 01.08.2016 г. – 02.02.2019 г. ищецът е полагал труд като „***“ в група ОДЧГКИЦ от Сектор РКЦ към Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Бургас при Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР. Твърди се, че ищецът е работил на 24-часови смени и в процесния период е положил общо 960 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143, съобразно чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, възлизали на 1097 часа дневен труд. Това преизчисляване от нощен към дневен труд водело до извънреден труд от 137 часа, на стойност от 822 лв., които следвало да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с настоящия иск.

По реда на чл.214, ал.1 ГПК и съобразно експертното заключение, ищецът е изменил размера на претенцията си, като претендира ответника да му заплати сумата 960.33 лв. – допълнително възнаграждение за положен от него извънреден труд в процесния период от 152.16 часа.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявения иск като неоснователен. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 12-часови работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се  формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2018 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. Прието е, че това субсидиарно прилагане се налага поради факта, че в случая се касае до полагане на труд от ищеца, макар и по служебно правоотношение и третирането му по различен начин от работещите по трудово правоотношение относно изчисляването на часовете положен труд при сумирано изчисляване на работното време би довело до поставянето му в по-неблагоприятно положение спрямо работещите по трудов договор, което е недопустимо. По горните мотиви и съобразно приетото експертно заключение, БРС е приел, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 960.33 лв., поради което искът е уважен като основателен в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното плащане.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявения осъдителен иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 01.08.2016 г. – 02.05.2019 г. са действали правилата на Наредба Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, съгласно която норма – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

Нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода 01.08.2016 г. – 02.05.2019 г. ищецът Т.И. е положил нощен труд от 1064 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1216.16 часа, като разликата от 152.16 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността на тези 152.16 часа в размер на 960.33 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от 960.33 лв., поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

По отношение на молбата на въззивника за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, съдът намира същата за неоснователна. Основанията за спиране на съдебното производство са изрично посочени в нормата на чл.229, ал.1 ГПК и в тях не попада образуването на тълкувателно дело пред ВКС. Възможността за това е предоставена единствено на касационната инстанция с разпоредбата на чл.292 ГПК, съгласно която „при противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото“.  Ето защо, искането за спиране е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ГД „Гранична полиция“ МВР следва да заплати на въззиваемия Т.И. сумата от 360 лв. с ДДС (300 лв. без ДДС) за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и съдействие, в който е отразено плащането на сумата в брой. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното от въззивната страна адвокатско възнаграждение граничи с минималния размер, определен в чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява прекомерно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3080/18.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 6359/2019 г. по описа на РС – Бургас.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, да заплати на Т.М.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв.Станко Кралев, сумата от 360 лв. с ДДС (300 лв. без ДДС) за направените във въззивното производство пред БОС разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Гранична полиция“ – МВР, адрес: гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, за спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК на производството по възз.гр.д.№ 146/2020 г. по описа на БОС до произнасянето на ВКС по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.