РЕШЕНИЕ
№ 2621
гр. Бургас, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря Е. Ч. НОВАКОВА
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20252120105049 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод исковата молба на Д. И. Г. против
„КРЕДИСИМО“ ЕАД и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с която са предявени субективно и
обективно съединени установителни искове по чл.26, ал.1 от ЗЗД и осъдителни искове по чл.
55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против първия ответник.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, с който дружеството на първо място заявява, че искът срещу него е
недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца, защото договорът за кредит е
предсрочно погасен, респективно договорът за предоставяне на поръчителство също е
предсрочно погасен и възнаграждение по този договор се дължи само до момента на
погасяване на кредита. По основателността на иска, дружеството не оспорва, че: между
ищеца и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ***/*** г.;
между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и ищеца е сключен договор за предоставяне на поръчителство,
по силата на който се дължи възнаграждение на дружеството. Този ответник твърди, че
договорът за кредит е погасен предсрочно, поради което не се дължи цялото възнаграждение
на поръчителя. Твърди, че възнаграждението му по договора за предоставяне на
поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит, че сключването на
договор за поръчителство не може да се квалифицира като „заблуждаваща търговска
практика“ и че наличието на свързаност между „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД
само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита“. Моли съда да прекрати
производството по иска, предявен срещу това дружество, респективно да го отхвърли.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от
„КРЕДИСИМО“ ЕАД, с който на първо място се твърди, че установителният иск срещу това
дружество е недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца от воденето му. На
следващо място, този ответник не оспорва наличието на договор за кредит и клаузите по
него. Този ответник твърди, че ищецът е заплатил по договора за кредит за следните суми:
1
3200 лева за възстановяване на предоставената в заем главница; 18,99 лева за погасяване на
възнаградителна лихва по договора за кредит; 29,24 лева, разпределени за погасяване на
задължението към „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по процесния договор за предоставяне на
поръчителство. Ответникът оспорва, че договорът за кредит е нищожен поради неправилно
посочване на ГПР. Не оспорва, че в ГПР не се включва възнаграждението на поръчителя.
Твърди, че не е било задължително сключването на договор за предоставяне на
поръчителство с другия ответник, както и че възнаграждението на поръчителя не попада в
обхвата на общи разходи по кредита. На последно място, посочва се, че ако клаузата за
предоставяне на поръчителство е нищожна, това не влече след себе си и нищожност на
целия договор.
В съдебно заседание, проведено на *** г., съдът прие на основание чл.214, ал.1 от
ГПК изменение на размера на предявения осъдителен иск срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД за
възстановяване на платена възнаградителна лихва по договор за кредит, чрез неговото
намаляване от 20 лева на 18,99 лева, като за разликата до пълния първоначално претендиран
размер прекрати производството по този иск поради оттегляне на иска. В същото заседание
съдът прие изменение на размера на предявения осъдителен иск срещу „КРЕДИСИМО“
ЕАД за възстановяване на сума, платена в изпълнение на договор за поръчителство към
договор за кредит, чрез неговото намаляване от 50 лева на 29,24 лева, като за разликата до
пълния първоначално претендиран размер прекрати производството по този иск поради
оттегляне на иска.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Преди съдебното
заседание, в което е даден ход на делото по същество, ищцовата страна депозира становище,
с което моли съда да уважи исковете.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Не са спорни между страните следните факти:
Договор за потребителски кредит № ***/*** г. (за краткост Договора) със страни
„КРЕДИСИМО“ ЕАД /кредитодател/ и Д. И. Г. /кредитополучател/, както и клаузите на
Договора и по-специално: общ размер на предоставения кредит – 3200 лева; срок на кредита
– 24 месеца; фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 38,46 %; годишен процент на
разходите (ГПР) по кредита – 46,02 %; общ размер на всички плащания – 4677,61 лева, от
които 3200 лева главница и 1477,61 лева договорна лихва; Договорът е сключен при
предоставено от ищеца обезпечение под формата на договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („поръчител“) – в случая с „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД.
Кредитът е погасен предсрочно, като по сметка на „КРЕДИСИМО“ ЕАД са платени
следните суми: 3200 лева главница; 18,99 лева възнаградителна лихва; 29,24 лева, които са
разпределени за погасяване на задължението на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по договор за
предоставяне на поръчителство.
За обезпечаване на вземанията по Договора е сключен договор за предоставяне на
поръчителство от *** г. с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител ищецът, по който се
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 2675,86 лева, което е платимо на месечни
вноски с падеж, който съвпада с броя и падежа на вноските по Договора.
По доказателствата:
Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени доказателства, както и на безспорните между страните факти.
По правото:
Предявени са субективно и обективно съединени установителни искове по чл.26, ал.1
от ЗЗД и осъдителни искове по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против първия ответник
„КРЕДИСИМО“ ЕАД.
По допустимостта на установителните искове за прогласяване на нищожност на
2
Договора, респективно на договора за предоставяне на поръчителство:
Според решение от 23.11.2023 г. на СЕС по дело С-321/22 член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в
съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи
съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна
клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че
такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима
престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си
от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз
основа на същата клауза. Практиката на СЕС е задължителна за прилагане от българските
съдилища.
Няма спор, че ищецът е потребител, поради което за него съществува правен интерес
да иска установяване нищожност на пряко обвързващата го договорна връзка, независимо
дали разполага с иск за връщане на недължима сума или не – аргумент от Определение №
1093 от 8.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1866/2024 г., I т. о., така и Определение № 2011 от
23.06.2025 г. на ОС – Пловдив по в. ч. гр. д. № 1699/2025 г.
По установителния иск срещу ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД за обявяване на
нищожност на Договора съдът намира следното:
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че Договорът е нищожен
на основание чл.22 от ЗПК, поради неправилно посочен ГПР в него, а с петитума на
исковата молба моли съда за прогласи нищожността на Договора, т.е. противоречие със
закона. С уточняваща молба от 31.07.2025 г. ищецът уточнява, че Договорът е нищожен и
поради противоречие с добрите нрави и като заобикалящ разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
Според Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о.,
когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на
исковете не зависи от волята на ищеца. Всички искове са предявени в условията
евентуалност, тъй като сделката не може да бъде нищожна на повече от едно основание.
Съдът е длъжен във всички случаи да разгледа основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока, като най-тежкият е противоречие на закона или заобикалянето
му, а след това е противоречието с добрите нрави.
В определение № 5552/07.10.2025 г. съдът изрично указа на страните, че следи
служебно за неравноправни клаузи в Договора и в договора за предоставяне на
поръчителство.
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и ГПР е посочен в Договора, но
размерът му не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно – възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
потребителя с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, което възнаграждение потребителят е длъжен да заплаща
разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали погасява редовно
кредита си. След като Г. е избрал да предостави обезпечение чрез сключване на договор за
предоставяне на поръчителство, какъвто е настоящият случай, то възнаграждението по този
договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера
на ГПР.
Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга (какъвто е
3
процесният случай), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да
бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от
Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК
Договорът е недействителен.
По установителния иск срещу ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за обявяване на
нищожност на договор за предоставяне на поръчителство съдът намира следното:
Договорът за предоставяне на поръчителство не е недействителен поради липса на
основание, защото отговорността на поръчителя при недействителност на обезпечения
договор за кредит се свежда до чистата стойност на кредита.
Договорът за предоставяне на поръчителство обаче е сключен в нарушение на
изискването на чл.143 от ЗЗП, тъй като уговорката, свързана със сключването му, е във
вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство се дължи,
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално неизпълнение на
длъжника или не, като размерът на възнаграждението от 2675,86 лева е над 83 % от размера
на кредита. Клаузата за възнаграждение на поръчителя не е индивидуално уговорена, тъй
като е опредЕ. от поръчителя предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в
договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.
Срещу заплатеното възнаграждение Г. получава уверението, че „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД
ще сключи договор за поръчителство с кредитора, като същевременно сключването на
договора за гаранция (поръчителство) с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е въздигнато като условие,
благоприятстващо отпускането на кредита. Всичко това води до извод за нарушаване на
изискванията на добросъвестността и възлагане в тежест на потребителя на допълнителни
разноски, свързани с отпускане на кредита и повишаващи, в противоречие със законовото
ограничение (чл.19, ал.4 от ЗПК), размера на дължимите разходи по кредита.
Предвид това договорът за поръчителство също е недействителен на основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД и искът срещу този ответник следва да бъде уважен.
По осъдителните искове срещу ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД съдът намира следното:
Според тази разпоредба, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.
След като Договорът е недействителен, то ищецът трябва да върне на кредитора само
чистата стойност или 3200 лева, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата
на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23.
Установи се, че ищецът е заплатил в полза на това дружество по Договора сума за
възнаградителна лихва в размер на 18,99 лева и сума за възнаграждение на поръчителя в
размер на 29,24 лева, които са платени без основание, поради което исковете се явяват
основателни и следва да бъдат уважени.
По въпроса за разноските:
С определение № 4365/01.08.2025 г. съдът освободи ищеца от заплащане на държавни
такси и разноски за производството по делото. Ето защо и на основание чл.78, ал.6, вр.
чл.83, ал.2 от ГПК ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД следва да заплати в полза на съда
държавните такси за уважените искове, които са в размер общо на 287,10 лева (187,10 лева за
установителния иск и 100 лева за осъдителните искове). На същото основание ответникът
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД следва да заплати в полза на съда и сумата от 107,03 лева, държавна
такса за уважения установителен иск срещу това дружество.
4
При този изход на делото право на разноски има само ищецът, но няма доказателства
за платени от него суми, поради което разноски не следва да му се присъждат. Тук се налага
следното уточнение:
В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Посоченото разрешение следва да намери приложение в настоящия случай. Ищецът е
потребител и сезира съда с искове за връщане на недължимо заплатени суми по договор за
потребителски кредит поради неговата недействителност. Освобождаване на потребителя от
отговорността за разноските в случаите, при които той е засегнат от прилагането на
неравноправна клауза в договор за кредит, се налага от затруднението, което потребителят
би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми и да
разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната
клауза – аргумент от Определение № 698 от 27.09.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 17/2023 г., I т.
о. В процесния случай ищецът оттегля частично исковете след получаване на отговор от
ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД, в който дружеството посочва точно какви суми е получило
от него по договора за кредит. Ето защо, ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД няма право на
разноски на основание чл.78, ал.4 от ГПК.
Процесуалният представител на ищеца ЕАД Е. И. моли съда да му присъди
адвокатско възнаграждение заради оказана безплатна правна помощ на ищеца в настоящото
производство. Видно от договор за правна защита и съдействие процесуалното
представителство е безплатно, тъй като Г. е материално затруднено лице (чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА). Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на
нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания
съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-
нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има право на възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв, когато по отношение на представляваната от него страна са налице общите
предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е благоприятно за нея, без да е нужно
непременно да са й присъдени разноски с решението, още повече, че в редица случаи това
ще е обективно невъзможно.
За съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора
за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ
действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже безплатна
помощ – в този смисъл определение № 654 от 27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 720/2020 г., II т.
о., ТК. Настоящият съдебен състав споделя това становище.
Към датата на сключване на договора за правна защита действа Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (за краткост Наредбата), като в случая с
оглед материалния интерес би била приложима разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата,
като възнаграждение се определя за всеки иск – чл.2, ал.5 от Наредбата. Съдът обаче не е
обвързан от размерите, посочени в Наредбата, и може да определи възнаграждение и под
него – аргумент от Определение № 50004 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2021 г., IV
г. о. и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Делото не се отличава с фактическа
и правна сложност. По същество спор по фактите няма, а спорът е концентриран върху
правото. По делото са проведени две открити съдебни заседания, в които процесуален
представител на ищеца не се явява. Предвид изложеното и с оглед извършените от
5
процесуалния представител на ищеца процесуални действия съдът намира за справедливо
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС за всеки установителен иск и по 300
лева с ДДС за всеки един от осъдителните искове, защото адвокатското дружество е
регистрирано по ДДС (служебно известен факт на съда от разглеждане на гр. дело №
5029/2025 г. по описа на БРС) – в този смисъл решение от 23.10.2025 г. по дело С-744/23 на
СЕС. Дружеството „КРЕДИСИМО“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на адвокатското
дружество 960 лева адвокатско възнаграждение с ДДС, а ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД –
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.19, ал.4
и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между Д.
И. Г., ЕГН – **********, и „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК – *********, поради неточно
посочване в договора на годишен процент на разходите.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД договор за
предоставяне на поръчителство от ****г., сключен между Д. И. Г., ЕГН – **********, и „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК – *********, поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК – *********, да заплати на Д. И. Г., ЕГН –
**********, с адрес гр. Б. ****, следните суми: 18,99 лева (осемнадесет лева и деветдесет и
девет стотинки), представляваща недължимо платена сума за договорна лихва по договор за
потребителски кредит № ***/*** г.; 29,24 лева (двадесет и девет лева и двадесет и четири
стотинки), недължимо платена сума за възнаграждение на поръчителя „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД,
ЕИК – *********.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.2 от ГПК „КРЕДИСИМО“ ЕАД,
ЕИК – *********, да заплати в полза на съдебната власт по сметка на БРС сумата от 287,10
лева (двеста осемдесет и седем лева и десет стотинки), представляваща сбор от дължимите
държавни такси за уважените искове.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.2 от ГПК АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК –
*********, да заплати в полза на съдебната власт по сметка на БРС сумата от 107,03 лева
(сто и седем лева и три стотинки), представляваща дължима държавна такса за уважения
иск.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата „КРЕДИСИМО“ ЕАД,
ЕИК – *********, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК – *********,
с адрес гр. П. ***7, сумата от 960 (деветстотин и шестдесет) лева с ДДС, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца Д. И.
Г. в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД,
ЕИК – *********, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК – *********,
с адрес гр. П. ***7, сумата от 360 (триста и шестдесет) лева с ДДС, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца Д. И.
Г. в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6