№ 22376
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110120458 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от К. К. М., чрез адв. Ч. с
предявени искове срещу “Стик-Кредит” АД с ЕИК: .., за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сума в размер на 263.98 лв. /съгласно протоколно определение от 20.11.2024 г. за
допуснато увеличение на размера на иска/ представляващи сума, с която ответникът се е
обогатил неоснователно, поради нищожност на сключения между страните договор за
потребителски кредит № .. от 12.04.2021 г., ведно със законната лихва от депозиране на
исковата молба на 10.04.2024 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че ищеца и ответника са сключили договор за
потребителски кредит № .. от 12.04.2021 г., по силата на който Кредитодателят се задължава
да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 1200 лева, а Кредитополучателя се
задължава да върне сумата от 1649.87 лв. В чл. 6 от договора е предвидено, че ако ищеца не
предостави обезпечение на Кредитора в тридневен срок дължи неустойка по чл. 17 от
договора, през който не е предоставено договореното обезпечение, съгласно ал. 2 от същата
разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Излагат
се съображения, че начислената неустойка в размер на 373.96 лв. е недължима, защото
същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД и поради неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП.
Сочи се, че е налице противоречие с добрите нрави - с принципа на добросъвестност
и справедливост, защото неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва.
Излага се, че клаузата цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и води до
неоснователно обогатяване на Кредитодателя за сметка на Кредитополучателя, тъй като чрез
неустойката се увеличава стойността на договора. Ищецът твърди и че договорът за кредит е
нищожен, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, т.е. на императивни
правни норми. Оспорва да е получил изискуемата преддоговорна информация, а
разменените съобщения между страните се явяват неподписани.
На следващо място счита, че договорът е нищожен и тъй като не е посочен ГПР по
кредита, което е нарушение на чл. 10 от ЗПК, като в този смисъл се позовава и на практика
на СЕС. Евентуално счита, че действителния размер на ГПР е 149.96 % и е над максимално
допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В исковата молба са налице и твърдения за нищожност
на клаузата за неустойка, тъй като излиза извън присъщите й функции и цели единствено
неоснователно обогатяване на кредитора. Във връзка с гореизложеното ищецът счита, че
1
дължи на ответното дружество единствено чистия размер на кредита и иска заплатените
неоснователно допълнителни суми да му бъдат върнати от кредитора. Претендира се
присъждане на направените по делото разноски..
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът “Стик-Кредит” АД, чрез адв. Х. Н. е депозирал
отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове като неоснователни. В
отговора си ответникът потвърждава сключването на договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние от 12.04.2021 г., между “Стик-Кредит” АД като кредитор и ищеца
К. К. М.. Подробно е описана технологията на сключването на договора от разстояние.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение, ответникът твърди, че
такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, но намира, че тази клауза е
валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Неустойката,
сочи ответникът, представлява самостоятелен договор, съгласно смисъла на чл. 8, ал. 1 от
ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение
обезпечава. Тоест неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е
обективирано в един и същи документ с договора за потребителски кредит и по отношение
на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а
общите условия на ЗЗД. Според него, за да възникне задължение за неустойка е необходимо
наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът
да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение
на договорно задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Според
ответника, процесната неустойка е за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а
нейният вид се определя в зависимост от това дали заемателят по Договора ще изпълни в
някакъв момент своето задължение. Ответникът счита, че договореният размер на
неустойката, като определен процент, съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0,9%,
независимо, че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият
размер обхващащ целият период договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и
не придвижда неоснователно разместване на блага. Ответникът развива доводи, че дори и да
се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер, съгласно TP от
15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1 по описа за 2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това
ответникът твърди, че задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски
кредит от 12.04.2021 г. отговаря на присъщите функции и не следва да бъде прогласявана за
нищожна.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговора фактически твърдения
и съобрази формулираното искане, намира, че предявения иск има правната си
квалификация в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира следното:
Видно от представените писмени доказателства между страните е сключен договор за
потребителски кредит № .. от 12.04.2021 г., по силата на който кредиторът се задължава да
предостави на кредитополучателя сума в размер на 1 200 лв. при уговорени ГПР по кредита
в размер на 42.58%, ГЛП в размер на 36%, срок за връщане на кредита – 3 месеца, с падеж
на първа вноска – 12.05.2021 г. и размер на месечна фиксирана вноска 549.96 лв. В договора
/чл. 6, ал. 1/ е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение – банкова гаранция
или поръчител в тридневен срок от датата на сключването на договора, като при
непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 0.9% на ден, за срока на
неизпълнение на задължението.
Според заключението на вещото лице по неоспорената съдебно – счетоводна
експертиза /ССЕ/ сключеният между страните договор за потребителски кредит № .. от
12.04.2021 г. е със следните параметри – сума по кредита в размер на 1 200 лв. при
уговорени ГПР по кредита в размер на 42.58%, ГЛП в размер на 36%, срок за връщане на
кредита – 3 месеца, с падеж на първа вноска – 12.05.2021 г. и размер на месечна фиксирана
вноска 549.96 лв. Според експерта общия размер на платените от кредитополучателя суми е
1 463.98 лв., в която сума се включва и сума в размер на 219.63 лв., представляваща
неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител. Вещото лице дава заключение,
че действителния размер на ГПР при включване на неустойката е 60.88%, а при включване и
на договорната лихва – 73.74%.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
2
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава
в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на
чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус съдът намира за
установено от горепосочените писмени доказателства, че ответникът е кредитор по договор
за потребителски кредит № .. от 12.04.2021 г., а ищецът е заемополучател.
Съдът намира, при съобразяване с приетите по делото писмени доказателства и
неоспорено заключение на вещо лице по ССЕ, че договорът е сключен при следните
параметри – сума по кредита в размер на 1 200 лв. при уговорени ГПР по кредита в размер
на 42.58%, ГЛП в размер на 36%, срок за връщане на кредита – 3 месеца, с падеж на първа
вноска – 12.05.2021 г. и размер на месечна фиксирана вноска 549.96 лв.
По делото безспорно се установява, както от събраните писмени доказателства, така
и от заключението на вещото лице по ССЕ, че общия размер на платените от
кредитополучателя суми е 1 463.98 лв., в която сума се включва и сума в размер на 219.63
лв., представляваща неустойка при неосигурена банкова гаранция или поръчител. Вещото
лице дава заключение, че действителния размер на ГПР при включване на неустойката е
60.88%, а при включване и на договорната лихва – 73.74%.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за нищожност на
договора, както и служебно да извърши проверка за нищожност на договора, респ. на клаузи
от него. Това е така, защото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК "При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материално-
правна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато
следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.", от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно и може да се
произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът
следи и например за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които
също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на императивните
разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда
на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна
следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната
практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. В
тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал.
4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда
нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В
конкретния случай е видно, че клаузите от договора, уреждащи ГПР и неустойка при
неосигурена банкова гаранция или поръчител, сключени между ищеца и ответника са
нищожни, тъй като превишават повече от седем пъти размера на законната лихва (ГПР при
включване на неустойката е 60.88%, а при включване и на договорната лихва – 73.74%). В
тази насока е и заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Ето защо, съдът намира, че неустойка при неосигурена банкова гаранция или
поръчител, а и договорната лихва, следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се
3
обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК на ЗПК за общ разход, съгласно
която „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия“.
Несъмнено заплащането от ищеца на неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за паричен
заем. В тази насока съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че такава
неустойка не е била включвана, тъй като вещото лице е категорично, че същата е била
приложена, като ищецът е заплатил сума в размер на 219.63 лв.
Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на кредитора е било
известно задължението на ищеца да заплаща неустойка при неосигурена банкова гаранция
или поръчител, тъй като това задължение е предвидено и в договора за паричен заем,
сключен между страните. Доколкото в процесния случай в уговорения годишен процент на
разходи не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от получаване на сумата,
създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената
уговорка влиза и в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика
на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че
неустойката при неосигурена банкова гаранция или поръчител, включена в размера на
погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната
лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че поради тези особености на сключения между страните договор,
договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното съдът, предвид и дадените му правомощия служебно да установява
нищожност, намира, че начислената по договора и неустойка при неосигурена банкова
гаранция или поръчител и договорна лихва не се дължи поради нищожността на договора.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Разгледан по същество искът е основателен.
Платената сума по договора за кредит в общ размер на 263.98 лв., включваща
неустойка в размер на 219.63 лв. и договорна лихва в размер на 44.35 лв., представлява
сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца при липса на
основание, тъй като тя е надплатена сума и подлежи на връщане. В този смисъл следва да се
има предвид, че съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне. Съобразно така посочената разпоредба и с оглед допуснатите и събрани
доказателства по делото, решаващият съдебен състав приема, че в настоящия случай
фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е осъществен и доказан от ищеца при
условията на пълно и главно доказване поради следните съображения:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е моментът на получаване
на облагата, тъй като именно към този момент трябва да е липсвало основание. Началната
4
липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото
на друго ще е налице във всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за
получаването на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване унищожаемостта на
сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г.,
ПЛЕНУМ НА ВС.
С оглед установената недействителност на клаузата за неустойка при неосигурена
банкова гаранция или поръчител, както и че в настоящия случай неоснователното
обогатяване е налице в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдържаща се в договора за
кредит, сумата в общ размер на 13.50 лв., се явява заплатена от страна на ищеца без наличие
на валидно правно основание за това, поради което предявеният от К. К. М. осъдителен иск
против ответника следва да бъде уважен в пълния му размер, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба в съда – 10.04.2024 г. В тази насока съдът съобразява и
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи други
разходи по кредита.
С оглед изхода на делото, ищецът е представил доказателства за сторени разноски в
размер на общо 750 лв., от 50 за държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице по съдебно-
счетоводна експертиза, както и 400 лв. за платено адвокатско възнаграждение в
представения договор за правна помощ. Затова съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК ищецът има право на разноски в размер на 750 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД “Стик- Кредит” АД с ЕИК: .., със
седалище и адрес на управление: .Б, чрез адв. Н., да заплати на К. К. М. с ЕГН **********,
със съд. адрес гр. София, .., чрез адв. Г. Ч., сумата от 263.98 лв., представляваща недължимо
платена сума по договор за потребителски кредит № .. от 12.04.2021 г. над дължимо
платената главница в размер на 1 200 лв., ведно със законната лихва от депозиране на
исковата молба 10.04.2024 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати разноски
по делото в размер на 750 лв.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5