РЕШЕНИЕ
№ 1514
гр. Пловдив, 07.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330117739 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Й. Б. В., ЕГН **********, против „НД
Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен иск с правна квалификация по чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1 т.9, т.10, чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че между страните, бил сключен Договор за кредит от
22.06.2021 г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 3080 лева и
годишен процент на разходите – 49.34 %. Съгласно чл. 1 от договора, ищцата дължала
заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск в размер на 200 лева,
начислена върху общия размер на кредита. Счита, уговорката за дължимост на такса за
определяне степента на кредитния риск за нищожна, като неравноправна. Клаузата имала
неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно
обогатяване на ответника, без реално същият да е извършил конкретна услуга, като таксата
представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса
преди отпускане и усвояване на кредита, като с нея се целяло реално заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Освен това, излага съображения, че клаузата, предвиждаща такса за определяне
степента на кредитния риск противоречи на добрите търговски практики, като представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение, като такава разпоредба счита, че
е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което и била нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Навежда доводи и, че специалните основания за недействителност на договора по
смисъла на чл. 22 ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за
предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение,
1
предвид характера на договора.
С оглед изложеното, искането е да се постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата от договор за кредит от 22.06.2021 г., сключен с „НД Менидмънт“
ООД, предвиждаща заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника,
с който взема становище за неоснователност на предявения иск.
Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
****/22.06.2021 г. Сочи, че съгласно чл. 1 от Договора, ищцата се е задължила да заплати
сумата в размер на 200 лева, представляваща такса за определяне степента на кредитния
риск. Фактът на полагане на подписа върху договора, означавало знание и съгласие от
страна на ищцата, както и ангажимент да заплати същата такса, но нямало доказателства за
плащане на посочената сума. Излага, че дори да се докажело, че същата ги е заплатила, то
това бил единственият разход във връзка с така отпуснатия кредит.
Сочи, че видно от чл. 1 от договора, Й.В. се е задължила да заплати на „НД
Мениджмънт“ ООД сума в размер на 3080 лв., която следвало да бъде заплатена според
погасителния план на 40 седмични вноски всяка, в размер на по 70 лева. Към датата на
подаване на отговора на исковата молба, ищцата била заплатила само сумата от 1178 лева.
Не се твърдяло, а и липсвали доказателства да са начислени, каквито и да било такси,
комисионни и разходи във връзка с процесния договор. Поради което и изразява становище,
че сумата от 200 лева, дори да беше платена от ищцата, е в много по-малък размер от
допустимия, съгласно чл. 19, ал. 4 във вр. с §1, т. 1 от ДР на ЗПК. Навежда доводи, че
посочения в чл. 1 от Договора – ГПР – 49.34 %, съставлява размера на визираните в чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК „взети, предвид допускания“ при сключването на такъв тип договори от
ответника, без в конкретния случай да са начислени разходи по кредита под формата на
такси или на каквото и да е друго основание.
Предвид изложеното, искането е да се отхвърли предявения иск. Претендира
разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
В тежест на ищеца е да установи наличието на договор за потребителски кредит,
който не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи
до неговата недействителност; наличието на предпоставки за нищожност на клаузата,
предвиждаща заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск, поради
противоречие с добрите нрави, неравноправност и нарушение на материалния закон.
Ответната страна следва да докаже валидност на договора и оспорената му клауза,
който е сключен, съобразно изискванията на ЗПК и при спазване правата и интересите на
потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и
възражения в отговора.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за
основателен и доказан, по следните съображения:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за кредит № ****/22.06.2021 г., по който ищцата на основание
2
чл. 1 се е задължила да заплати сумата от 200 лева, представляваща такса за определяне
степента на кредитния риск. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 1248/03.02.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетия като
писмено доказателство по делото Договора за потребителски кредит № ***/22.06.2021 г. /л.
5-7/. С процесния Договор за кредит, на ищеца е предоставена сума в размер на 3080 лева,
при фиксиран лихвен процент от 0 %, а ГПР е 49.34 %. Ищецът се е задължил да върне
сумата на 40 равни седмични вноски, всяка в размер на 77 лева, в срок до 29.03.2022 г., като
общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 3 080 лева. Уговорена е, в чл. 1
от Договора, също и „такса за определяне степента на кредитния риск“ в размер на 200 лева,
която е посочено, че се заплаща еднократно като комисионна за определяне на кредитния
риск, начислена върху общия размер на кредита.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „НД Мениджмънт“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Относно таксата за определяне на степента на кредитния риск, съдът намира, че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция
в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.
10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
3
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
В чл. 1 от Договора е посочено, че заемателят дължи такса за определяне степента на
кредитния риск, в размер на 200 лева.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната
сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
падеж.
В настоящия случай, таксата за определяне степента на кредитния риск представлява
действие по предоставяне на кредита. Доколкото се касае за възнаграждение по
усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР. Така, с
тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в
договора годишен процент на разходите от 49.34 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
С допълнителното плащане на „такса за определяне степента на кредитния риск“ се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат
включени в ГПР.
Освен това, допълнителното плащане на „такса за определяне степента на кредитния
риск“, е неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл.
143 ЗЗП и води до неоснователно обогатяване за кредитора.
Съдът намира тази клауза за нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази
разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза, предвиждаща такса за
определяне степента на кредитния риск от договора има за цел да заобиколи ограничението
на чл. 10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Освен това, клаузата за дължимостта на таксата за определяне степента на кредитния
риск, противоречи на добрите нрави; води до неоснователно обогатяване за кредитора, като
предвижда допълнително възнаграждение за същия, което обаче е недължимо на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК; следва да бъде включена в ГПР, като при това положение - заобикаля
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК; чрез нея се стига до значително неравновесие между правата
4
и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузата,
предвиждаща плащане на такса за определяне степента на кредитния риск, е установена и в
противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита.
Ето защо искът за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се
уважи, като основателен и доказан.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева,
която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 9) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. С.Н., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска,
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е
реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Й. Б. В., ЕГН **********,
от гр. П.**** и „НД Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 1 от Договор за
потребителски кредит № ****от 22.06.2021 г., предвиждаща заплащане на такса за
определяне степента на кредитния риск, в размер на 200 лева, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „НД Мениджмънт“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Й. Б. В., ЕГН
**********, от гр. П.****, сумата от 50 лева (петдесет лева) - деловодни разноски за
производството по настоящото гражданско дело № 17739/2021 г. по описа на ПРС, ХVІІІ
гр.с..
ОСЪЖДА „НД Мениджмънт“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. С.К. Н., АК-
П., със служебен адрес – гр. П.****, сумата от 300 лева (триста лева) – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Й. Б. В. за производството по
настоящото гражданско дело № 17739/2021 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
5
Съдия при Районен съд – Пловдив: _/п/______________________
6