№ 596
гр. Казанлък, 05.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело №
20255510100127 по описа за 2025 година
В исковата молба пълномощникът на ищцата адв. М. заявява, че между
М. Х. К., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, в качеството й на
кредитополучател и „И.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. ***, в качеството си на кредитодател, бил сключен Договор за паричен
заем № *** от *** г. По силата на този договор, последният е следвало да
предостави заемни средства в размер на BGN 700 /седемстотин/ лева на М. К.,
а доверителката му е следвало да възстанови кредита, ведно с
възнаградителна лихва. Сочи, че съгласно чл. 2 от договора, годишен лихвен
процент по заема е 40%, а годишният процент на разходите е 46.96%.
Във връзка с Договор за паричен заем № *** от *** г. и на основание чл.
4 от последния, доверителката му сключила и договор за гаранция с "Ф."
ЕООД, с ЕИК ***, с цел обезпечение на вече подписания договор за
потребителски кредит, с който се уговаря, че доверителката му дължи
възнаграждение на „Ф.“ ЕООД, с ЕИК *** за това, че става гарант по
кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплаща от К.
директно по сметките на „И.“ АД, с ЕИК *** ежемесечно, заедно с
първоначално уговорените погасителни вноски по кредита.
Въпреки тези факти, касаещи договора за гаранция, ответникът „И.“
АД, с ЕИК *** не е отразил това обстоятелство в годишния процент на
разходите и не е включил този разход в годишния процент на разходите,
въпреки че е трябвало.
Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, К. е плащала такса
„гарант“, въпреки че такава не е предвидена в основания договор.
1. Смята, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4
1
ЗПК, тъй като Заемодателят е изискал и е събрал от доверителката му лихви,
такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. Също така и въпреки, че в
договора е посочен лихвен процент и годишен процент на разходите,
ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на
ГПР, което е противоречие с чл. 19 от ЗПК.
Счита, че в договора не са включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът - „И.“
АД, с ЕИК *** няма право да формира ГПР в размер на 46.96%, тъй като
освен възнаградителната лихва, следва като разход по заема да се включи и
възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на
годишния процент на разходите е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и съответно клаузата от договора, касаеща годишния процент на
разходите, следва да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия
член. В тази връзка счита, че това нарушение има за правна последица
недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата
стойност по кредита, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК
Смята, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договора за
кредит е била включена в годишния процент на разходите по
правоотношението, то същият би бил многократно над допустимия максимум
по закон. Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заема
цели единствено въвеждане в заблуждение на доверителката му относно
стойността на разходите, които трябва да направи по обслужването на
кредита.
Предвидената сума в договора за поръчителство е скрит разход по заема
и като такъв е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите,
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тъй като годишният процент на разходите по
кредита включва в себе си всички разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Това се подкрепя и от факта, че съгласно чл. 4 от
Договора за паричен заем, доверителката му е следвало да предостави в срок
до 3 дни, считано от датата на сключване на договора, обезпечение, което да
бъде - две физически лица-поръчители, банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество -
гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по
всички договори винаги е "Ф." ЕООД, с ЕИК ***, като същевременно
договорът за гаранция, се сключва непосредствено след подписване на
основания договор. Същевременно в договора за гаранция се предвижда
възнаграждение, а това възнаграждение се дължи пропорционално на
възнаградителната лихва и погасителните вноски по основания договор. Сочи
съдебна практика.
Счита, че поставените от ответника в чл. 4 от процесния договор
условия практически са невъзможни за изпълнение, освен последното,
посочено в т. 3 от цитирания член, а именно предоставя на поръчителство от
одобрено от ответника дружество - гарант. Това е така, защото съгласно
разпоредбата на чл. 4, доверителката му е трябвало да обезпечи заема с 1/
двама поръчители, които да представят служебна бележка от работодател за
2
размера на трудовото възнаграждение; нетното възнаграждение да е с размер
над 1000 лева; да работят на безсрочен трудов договор; да не са заематели или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.“ АД, с ЕИК ***;
да нямат неплатени осигуровки за последните 2/две/ години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат,
кредитните им истории в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „период на просрочие от 0 до 30 дни“, алтернативно 2/ да
предостави банкова гаранция в размер, който е равен на заема. Тъй като е
невъзможно да се изпълнят първите две опции, като единствен вариант за К.
остава само сключване на договор с дружество-гарант, което е предварително
одобрено от ответника в настоящото производство.
В тази връзка счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави
и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се
потвърждава и от справка от Търговския регистър, видно от която едноличен
собственик на капитала на - „Ф.“ ЕООД, с ЕИК *** е „И.“ АД, с ЕИК ***, като
печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност
като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала
„И.“ АД, с ЕИК ***.
Твърди, че с цел заблуда на потребителя никъде в основания договор за
заем не се посочва, че исканото поръчителство се предоставя от свързано лице
на „И.“ АД, с ЕИК ***, и че това поръчителство ще бъде възмездно.
Основната причина за сключването на акцесорния договор е, чрез нелоялна
търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл.
19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя
страна води и до недействителност на договора за кредит.
В продължение на горното изтъква и, че завишаването на разходите по
заема без да е изрично посочено такова, представлява и нелоялна търговска
практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП дава легалната дефиницията на
нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел
свръхпечалба на Кредитора. Такава практика от страна на търговец към
потребител се извършва ако противоречи на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност и е възможно да промени съществено
икономическото поведение на средния потребител. (член 68д от ЗЗД)
Сочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди
сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва извършване на справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
3
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-
565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза,
която предвижда, че следва да се предостави поръчител след подписване на
основания договор е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно поръчителство.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи
условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, води до
нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива
нелоялни търговски практики се създава предпоставка за свърхзадлъжнялост
на длъжника. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит /решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson/. Всичко изложено обосновава факта, че поръчителството е
предварително предвиден разход по заема и следва да бъде калкулирано в
годишния процент на разходите по заема. Сочи съдебна практика.
2. Договорът за поръчителство е с акцесорен характер, поради което
може да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед
гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитната сделка и
твърдението, че последната не е произвела правен ефект, смята, че и
уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта „Ф." ЕООД, с ЕИК ***
за учредяване от негова страна на лично обезпечение също е нищожна.
Конкретният договор обаче е недействителен и на самостоятелно основание.
Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлява
съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е
трето, не участващо лице. Договорът е възмезден и каузален, като целта му е
кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на
задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с
длъжника, а не с кредитора на практика лишава от основание самия договор.
Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати
възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на
задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, води до
допълнително увеличение на задълженията и противоречи на Директива
2008/48, за което обстоятелство бяха изложени мотиви по-горе. Сочи съдебна
4
практика.
3. На самостоятелно основание, счита че приложената по договора
възнаградителна лихва, в размер на 40% е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до
размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон,
страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не
трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави,
като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да
се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на
възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е
лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави
с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява
уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва,
определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС. Уговорената в
настоящото правоотношение възнаградителна лихва от 40 % надхвърля както
двукратния, така и трикратния размер на законната лихва за претендирания
период, с което прави клаузата, уговаряща размера и - нищожна. В процесния
случай, дори не е от значение обстоятелството дали задължението по договора
за кредит се приема като необезпечено или като обезпечено, тъй като
сключеният договор за поръчителство с „Ф.“ ЕООД, с ЕИК *** би следвало да
се приеме като вид обезпечение по кредита. Уговорената възнагратителна
лихва надхвърля и двете допустими хипотези. В тази насока сочи съдебна
практика.
С оглед гореизложеното, моли да се приеме, че предявеният иск в
настоящото производство, е по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, а именно иск за
връщане на платеното при начална липса на основание.
От името на доверителката му заявява, че М. К. е заплатила без
основание суми във връзка възнаградителната лихва и възнаграждение /такса
за гарант, уговорени в Договор за паричен заем № *** от *** година, сключен
с „И.“ АД, с ЕИК ***. В тази връзка, моли съда да осъди „И.“ АД, с ЕИК ***,
да възстановят недължимо платеното от М. Х. К., с ЕГН: ********** по
Договор за паричен заем № *** от *** г.
Заявява, че настоящият иск се предявява единствено срещу
кредитодателя „И.“ АД, с ЕИК ***, тъй като всички плащания във връзка с
договора за заем, в това число и възнаграждението на „Ф.“ ЕООД, с ЕИК ***
за това, че става гарант/поръчител по кредитното правоотношение, се
заплащат директно по сметките на „И.“ АД, с ЕИК ***
Моли съда да осъди „И.“ АД, с ЕИК *** да заплатят сумата от BGN 200
/двеста/ лева, на основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени
суми от М. Х. К., с ЕГН ********** на ответника, във връзка с Договор за
5
паричен заем № *** от *** г. Претендира присъждането на разноски. За
съдебно заседание ищцата е редовно призована не се явява и не изпраща
процесуален представител.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от юриск. Д. К., в качеството
й на пълномощник на ответното дружество, с която заявява, че счита
претенциите на ищеца към процесния договор за паричен заем и дружеството-
ответник за неоснователни и моли да бъдат оставени без уважение.
Сочи, че редът и условията за сключване на договор за паричен заем,
изискванията към неговото съдържание и условията за неговата
действителност са предмет на Директива 2008/48 и Закона за потребителския
кредит, чиито разпоредби са специални по отношение на разпоредбите на
Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията
и договорите. Съгласно чл. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, договорни условия,
които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби не са
предмет на разпоредбите директивата. Тази дерогация е предвидена и в § 12а.
от Допълнителните разпоредби на ЗЗП, съгласно който разпоредбите на глава
шеста не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които отразяват
законови или подзаконови разпоредби или принципи на международни
конвенции, в т.ч. в областта на транспорта, по които държавите - членки на
Европейския съюз, или Европейският съюз са страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7
- 9 от закона. Цитираните разпоредби установяват минимално изискуемото
съдържание на договора за потребителски кредит - информацията, която
трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за
потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират
нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността
на договора за потребителски кредит.
Счита, че от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския
кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния
процент на разходите, не води до недействителност на договора за кредит.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите,
надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а
платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита
Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да се обяви
целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22
ЗПК. (решение по дело С-453/10, СЕС и С-42/15)
Заявява, че процесният договор за паричен заем е действителен, тъй
като е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и
ал. 2 от Закона за потребителския кредит и твърденията на ищеца, че
процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 19, ал.
1 и 4 във връзка с чл, 10, ал. 2 и чл, 10а, ал. 4 ЗПК са неоснователни.
От една страна, кредитодателят нито е изисквал, нито е събирал
плащания, които не са предвидени в договора за потребителски кредит.
Погасителната вноска по договора за паричен заем включва съответната част
6
от главницата и договорената лихва. Както главницата, така и лихвата и общо
дължимата сума са вписани в договора за паричен заем.
Счита твърдението на ищеца, че заемодателят няма право да формира
посочените в договора обща дължима сума и ГПР, тъй като в договора не са
включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения
лихвен процент за неоснователно и в противоречие с 2 разпоредбите на
закона. Разходите, които са участвали при изчислението на ГПР са именно
главницата и лихвата, тъй като в договора за паричен заем не са предвидени
други разходи във връзка с кредита, към момента на изчисляване на общата
дължима сума и ГПР, това са били единствените разходи по кредита за
кредитополучателя.
От друга страна, разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК не
съдържат каквито и да е било условия или указания, отнасящи се до годишния
процент на разходите. Такива условия се съдържат в разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Тази информация е налична в договора за потребителски кредит.
Заявява, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. В договора са посочени годишният
процент на разходите и общата сума дължима от потребителя, както ищецът
сам потвърждава. В договорите са посочени и взетите предвид допускания
(чл. 2, т. 8 от ДПЗ)
В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесия
договор са посочени годишният процент на разходите и общата сума дължима
от потребителя, взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора) В
съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и
годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на
договора. Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за
кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид известните към момента на
сключване на договора разходи. Заемодателят, към момента на сключване на
договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и
условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази
причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват
предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания.
ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за
потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия -
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на
плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.
Договорът не само формално покрива минимално изискуемите
реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При
договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и
периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен.
7
Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи
по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите
по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и
неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ГПР по договора е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК)
начин. Той включва всички разходи по кредита и в процесния случай това е
само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това е единственият
разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на
договора.
Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426
от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19
от ЗПК.
С оглед разпоредбите на разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за
потребителския кредит надвишаването на максимално допустимия размер на
годишния процент на разходите, не води до недействителност на договора за
кредит. Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само
клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за
нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания
по кредита Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи
да се обяви целият договор за недействителен, кактосе вижда и от
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Счита твърденията на ищеца, че е налице нарушение, поради
невключването на възнаграждението, дължимо по договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство в годишния процент на разходите на договора за
паричен заем за неоснователни.
Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не
е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Счита, че ищецът неправилно тълкува приложимата разпоредба. Тя
следва да бъде разглеждана в посока, че общия разход по кредита са разходите
по кредита, тоест, всеки определен по размера си неизбежен разход, в пряка
връзка с договора за кредит. (в този смисъл Решение № 599 от 19.02.2020 г. на
PC - Пловдив по гр. д. № 6730/2019 г.) Само такива разходи вземат участие в
определянето на ГПР.
Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната
сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение,
единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или
дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение). Сключването на
договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява
необходимо условие за сключването на договора за кредит. Отделно от това
8
възнагражданието по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство
към деня на сключване на договора за заем не е безусловно дължимо, а е от
значение дали гаранцията на „Ф.“ ЕООД ще бъде активирана или не, от
действията на заемателя.
Счита, че от така изложеното може да се направи еднозначен извод, и с
оглед посочените в Договора за заем допускания, че разходи за обезпечаване
на вземането са изключени, тъй като те нито са известни на Заемодателя към
момента на сключване на договора за заем, нито са в определен към този
момент размер, нито са неизбежен разход, тъй като може да бъде
предоставено и безвъзмездно поръчителство.
От друга страна, чл. 19 ал. 3 от ГПК посочва какви разходи, не се
включват при изчисляване на ГПР, а именно (по т.2 от въпросната алинея) не
се включват разходите на потребителя, които са различни от цената услугата,
които потребителят дължи при предоставяне на услуга. Цената на услугата по
предоставяне на парични средства е лихвата, т.е безспорно е че тя се включва
при изчисляване на ГПР, но тъй като възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство не е част от цената на услугата и дори не се
дължи към Заемателя, а към трето лице, не следва да се включва в ГПР.
Твърди, че разходите по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение,
не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по
договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в
договора възнаградителна лихва.
Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез
предоставяне на поръчител, който предоставя гаранционни сделки, договаря с
него съответните приложими в отношенията им условия. Ищецът по
собствена воля е избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез
поръчителство, имайки на свое разположение три алтернативни начина за
обезпечаване.
Счита за недопустимо заемателят едностранно да може да довежда до
недействителност сключени договора, като с това се заплашват, а дори могат
да се нарушат, принципите на добросъвестност в договорните отношения,
както и заемателят би останал без печалба, което пък противоречи на
пазарната икономика в страната. По този начин потребител, с действията и
решенията си, които са външни за Заемодателят, но пък в същия момент го
обвързват при посочване на ГПР, може да спекулира и злоупотреби с правата,
предоставени му дадени от закона.
Сочи, че релевантен за изчислението на ГПР е момента на сключване на
договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземат предвид
съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем
ангажименти. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит,
няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги
включи при изчисляването на ГПР. Заемодателят няма задължение при
промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива
2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не
изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения
процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се
9
променят съответните договорни условия. (дела С-714/22, С-453/10 и С-
448/17, т. 64, С-448/17 и т. 54, С-714/22)
Счита за неоснователни и твърденията за нелоялна/заблуждаваща
търговска практика, видно и от липсата на съответна аргументация.
Ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за
кредитиране. Въз основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно
изразените от ищеца предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца
предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в който
параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на
кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен
процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на
избраното от ищеца обезпечение.
Преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите
на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. Преди ищецът
да е бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е
предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на
информирано решение. (решение по дело С-453/10 СЕС)
С оглед на инсинуациите на ищеца във връзка с клауза 4 от договора за
паричен заем, моли съда да има предвид, че изискването да се предостави
обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се вижда от
разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал.
1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. (Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. №
679/2005 г., II т. о. на ВКС; Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. №
1367/2014 г. на ВКС)
Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите
обезпечения е да се предостави информация за тях в стандартния европейски
формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от
Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО.
Липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по
заемното правоотношение, водят до висока степен на риск от непогасяване на
задълженията по процесния договор за заем.
Кредитополучателят е бил уведомен предварително чрез Стандартния
европейски формуляр, както за изискуемите обезпечения, така и за
представянето на избраното от него обезпечение най-късно в тридневен срок
след подписване на договора. Кредитополучателят, преди да е обвързан от
договор, е имал цялата необходима информация, за да вземе решение дали да
сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с
възможност да осигури необходимото обезпечение, както и кое обезпечение
да предостави. Съответно ищецът е имал време още преди сключването на
договора да избере вида на обезпечението, да положи грижа и
добросъвестност, за да го осигури, а ако бе преценил, че предоставянето на
обезпечение е неизпълнимо условие или че противоречи на разбиранията му
за добри нрави, не би сключил договора за паричен заем.
Заявява, че клауза 4 от договора за паричен заем, отговаря и на
изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива
93/13. Потребителят има възможност да предложи неограничен кръг
10
юридически лица-поръчители и само при негово възражение, че те са
неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се претендира
недобросъвестно поведение. По настоящото производство няма посочени
факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора, а
абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към
поръчителите изисквания не разкрива каквато и да било неяснота за същите
относно средния потребител.
Счита за несъстоятелно твърдението, че с клауза 4 от договора за
паричен заем се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед изложеното счита, че евентуални разходи, свързани с
представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-
гарант не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по
кредита за потребителя. Отношенията/правоотношенията между
заемополучателя и поръчителите, заемополучателя и банката, издала
гаранцията, заемополучателя и дружеството-гарант са отношения между
заемополучателя и трети лица, възникнали преди или след пораждане на
правоотношението по договора за кредит. Те не са част от заемното
правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във връзка
с тези отношения не биха представлявали пряк разход, свързан с кредита.
С оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с
представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-
гарант не представляват и разход за допълнителна услуга, който трябва да се
включи в ГПР, тъй като не са задължително условие за получаване на кредита.
В процесния случай поетото от потребителя облигационно задължение по
негов избор да осигури едно от възможни три вида обезпечения не само че не
е задължително условие за получаване на кредита, но дори не обвързано с
последици от неизпълнение.
Ищецът по собствена воля е избрал да обезпечи задължението си по
договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое разположение три
алтернативни начина за обезпечаване.
Твърди, че представянето на обезпечение не е свързано с оценката на
кредитоспособността и не я замества. Оценката на кредитоспособността е
процедура по изготвяне на комплексна правна и финансова характеристика на
потенциалния заемополучател, включваща финансови и нефинансови
показатели, която дава възможност да се оцени неговата
способност/възможност да погаси кредита напълно и в срок. При отрицателна
оценка на кредитоспособността няма да се отпусне кредит. При положителна
оценка на кредитоспособността се отпуска кредит, по който следва да се
представи обезпечение.
Счита за неоснователни твърденията за недобросъвестност на „И.“ АД,
както и, че договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието и с добрите нрави. Сочи, че разпоредбите на Закона за
потребителския кредит са специални по отношение на разпоредбите на Закона
за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. В закона
изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договорите за
потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), посочени са и основанията за нищожност
на отделни договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или резултат
11
заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК). Във връзка с
нищожността на отделни клаузи от договорите за паричен заем, чл. 24 ЗПК
препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 от Закона за защита на
потребителя. В Закона за потребителския кредит не фигурира основание за
нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави“, в закона
липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и
договорите. (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК)
Излага подробни съображения. Сочи съдебна практика.
С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли като неоснователен и недоказан предявения срещу дружеството иск.
Моли, в полза на „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски на основание чл. 78 от ГПК, включително и възнаграждение за
процесуално представителство в размер на 360,00 лв.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна,
прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение и моли определеното от съда възнаграждение да бъде
съобразено с липсата на правна и фактическа сложност на делото.
На основание чл. 238, ал. 2, моли съда да прекрати делото и да им
присъди сторените разноски, ако ищецът, без да е поискал разглеждане на
делото в негово отсъствие, не се яви в първото заседание по делото и не е взел
становище по отговора на исковата молба и не представи доказателства за
претендираните суми.
Моли, в случай че не се яви представител на дружеството в съдебно
заседание делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие, като съдът приеме, че
поддържат изцяло изложеното в настоящия отговор. За съдебно заседание
ответното дружество е редовно и своевременно призовано не изпраща
процесуален представител.
Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ вр.
с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, вр. с чл.146, вр. с чл. 143, т. 9 от ЗЗП, вр. с чл. 10, ал. 2,
чл. 10а, ал. 4 и чл. 19 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
В първото по делото съдебно заседание съдът е допуснал изменение на
предявения от М. Х. К., ЕГН **********, с адрес: ***, представлявана от адв.
М. М. иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД против „И.“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: град ***, представлявано от Г. Т. и А. М.,
като същият се счита за предявен за сумата от 548 лева, представляваща
недължимо платена сума, във връзка с договор за паричен заем № *** от *** г.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна:
По делото са представени: Договор за паричен заем № *** сключен на
*** г., между ищеца и ответното дружество, в който са отразени: размер на
отпуснатия заем- 700,00 лв., срок на заема – 12 сед., двусед. Погасителна
вноска – 64,33 лв., Фиксиран лихвен процент по заема – 40,00%, ГПР: 46,96%,
обща дължима сума 771,96 лв. Приложен е погасителен план. Приложен по
делото е Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г.
12
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
чието заключение е неоспорено от страните, което съдът възприема като
компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението се установява, че
годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за паричен заем № *** от
*** г. е изчислен по формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл.19
от Закона за потребителския кредит и Приложение №1 към него. При
изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: Договорът ще е
валиден за посочения в него срок; Всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от
задълженията по Договор за паричен заем № *** от *** година както и други
разходи, освен посочените в Договора. Годишният процент на разходите /ГПР/,
калкулиран по Договор за паричен заем № *** от *** г. включва единствено
разходите за лихви в размер на 71,96 лева. Същият е в размер на 46,96% и не
включва разхода за „Такса за предоставяне на гаранция" в размер на 476,04
лева. Годишният процент на разходите /ГПР/ калкулиран съгласно
изискванията на чл.19 от ЗПК и Приложение №1 от същия закон, и с
параметрите на процесния Договор за паричен заем № *** от *** година -
главница, лихвен процент, срок, ведно с включени разходи за възнаградителна
лихва в размер на 71,96 лева и разходи за такса за предоставяне на гаранция в
размер на 476,04 лева е в размер на 285,68%. Паричните средства от Договор
за предоставяне на гаранция № *** от *** г., сключен във връзка с Договор за
паричен заем № *** от *** година са постъпвали по сметките на „И." АД с
ЕИК***, след което са прехвърляни по сметка на „Ф." ЕООД. Ищцата по
делото М. Х. К. е извършила плащания по Договор за паричен заем № *** от
*** г. и Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г. в размер на 1
248,00 лева, разпределени както следва: главница – 700,00 лева; лихва – 71,96
лева ; гаранция/поръчителство – 476,04 лева.
Преди първото по делото съдебно заседание с молба процесуалния
представител на ищеца е поискал изменение на иска.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Установява се, че между ищеца и ответното дружество били сключени
както следва Договор за паричен заем № *** сключен на *** г. и и Договор за
предоставяне на гаранция № *** от *** г.Съгласно сключения договор,
заемодателя се е задължил да предостави на заемателя като заем определена в
договора сума, която последния е следвало да върне.
По изложените съображения съдът приема, че в случая са възникнали
валидни правоотношения по такъв тип договор за паричен заем, по всяко от
което всяко едно от лицата дължи изпълнение. По договора не се спори, че
сумата е получена от заемателя-тоест това обстоятелство не се оспорва.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
13
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със
същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11,
ал.1 ЗПК, регламентираща съдържанието на договора за потребителски
кредит, в т.10 въвежда изискване за посочване в договора на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Това изискване е
въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му
даде възможност да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи
своя избор. По правилата на чл. 19, ал. 1-3 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Тоест годишният процент на разходите следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на паричните
заеми, като спазването на това изискване дава информация на потребителя как
е образуван размерът на ГПР. Действително в процесния Договор за паричен
заем № *** сключен на ***, е посочен процент на ГПР, т.е. формално е
изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Кредиторът обаче се е
задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита. Този размер не надвишава максималния по чл.19 ал.4
ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите по заема, а именно таксата за предоставена гаранция от гарант,
която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 от
ДР на ЗПК. Сумата за възнаграждение за поръчителство - видно и от
заключението на вещото лице е калкулирана във всяка погасителна месечна
вноска и следва да бъде включена в ГПР. Прибавянето на тази сума към ГПР
несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а оттам
до нищожност на основание чл. 19 ал. 5 ЗПК. Освен горното поради това, че е
формално посочен, не по начин, който достатъчно пълно, точно и ясно да
позволи на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини - не става ясно кои компоненти са включени в ГПР и как се формира,
се налага извод, че процесния договор за паричен заем е недействителен, като
14
неотговарящ на изискванията и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че процесният договор за паричен
заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва посочване на действителният процент на ГПР. След като в договора не
е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
което представлява нарушение по чл. 22 ЗПК, водещо до недействителност на
същия.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено, или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. В тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, /факт, който
не е спорен по делото и който се установява от неоспореното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза/, а задължение на ответника е да установи,
че е налице правнозначимо основание за получаването на сумата, респ. за
задържането й. Предвид установената недействителност на процесния
договор за паричен заем и с оглед правилото на чл. 23 ЗПК, съдът намира, че
за ответника не е налице основание за задържане на платените по договора
суми над чистата стойност на заема: по Договор за паричен заем № ***
сключен на *** г. и Договор за предоставяне на гаранция № *** от ***г. –
сумата от 548,00 лева, която включва: 71,96 лева – платена лихва, 476,04 лева
– гаранция по договор за предоставяне на гаранция от ***г. За получена от
ответника при начална липса на основание и подлежаща на връщане, съдът
приема и сумата за възнаграждение на поръчител, доколкото по делото се
установи, че тази сума е заплатена от ищеца на ответника по процесния
договор. Обстоятелството, че същата не била задържана от ответника, а
автоматично е преведена на дружеството гарант е без значение за спора по
настоящото дело и единствено би могла да породи облигационни претенции
между дружеството кредитор и дружеството гарант.
По разноските:
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски в размер на 100
лева държавна такса и 390,00 лв. възнаграждение за вещо лице, съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК. Пълномощника на ищцата претендира
адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Съдът намира
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за неоснователно. От
представеното по делото пълномощно е видно, че ищцата е упълномощила
адвокат М. М., да го представлява пред всички банки и небанкови финансови
институции, с които има сключени договори за потребителски кредит, като
упражнява всички негови законови договорноустановени права, включително
да депозира молби, заявления и искания /лист 16 от делото/. По делото обаче
не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно,
че упълномощения от ищеца адвокат е оказал безплатна адвокатска помощ
при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Видно от представеното платежно
нареждане ищецът е внесъл сумата от 100 лева, представляващи
първоначален депозит за изготвяне на съдебно – счетоводната експертиза, но
същият не е довнесъл сумата от 290 лева представляващи окончателно
възнаграждение за изготвяне на експертизата. По изложените съображения и
15
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответното дружество следва да заплати на
ищеца сумата от 200 лева, представляващи реално направени разноски по
делото.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***редставлявано от Г. Т. Т. и А.В. М., да заплати на М. Х. К., ЕГН
**********, с адрес: *** сумата от 548,00 лв., дадена без основание по
недействителен Договор за паричен заем № ***, сключен на *** г. и Договор
за предоставяне на гаранция № *** от *** г.
ОСЪЖДА „И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
***редставлявано от Г. Т. Т. и А.В. М., да заплати на М. Х. К., ЕГН
**********, с адрес: *** сумата 200,00 лева, представляваща направени по
делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните, пред Окръжен съд – С..
Изпълнителният лист е подписан с квалифициран електронен подпис от съдия:
( СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА )
16