Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 19.04.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 820 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 20251090 от 13.11.2020
г. по гр.д.№ 46912/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, съдът е осъдил Агенция
„П.И.”, БУЛСТАТ *****с адрес: гр. София, пл.
”*****да
заплати на „Д.З." АД,
ЕИК *****, правоприемник на ЗАД „В.“, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 942,62 лева - главница, ведно със законната лихва от 12.07.2017 г.
до изплащане, 155,95 лева мораторна лихва за периода от 18.11.2015 г. до
12.07.2017 г., както и 700 лева разноски по делото.
Недоволен от така постановеното
решение, с което е уважен искът при квалификацията на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
вр. чл. 49, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е останал ответникът Агенция „П.И.”, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК
го обжалва при твърдения, че решението е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. По-конкретно
се поддържа, че представената служебна бележка за ПТП на РУ на МВР – Ихтиман е
непълна, неточна и противоречива, тъй като в нея липсва пълно и ясно описание
на механизма на ПТП, поради което и не е налице причинно-следствена връзка
между настъпилото ПТП и описаните вреди. Счита също така, че е налице
съпричиняване от страна на водача на МПС, което се изразява както в допринасяне
за настъпване на самото ПТП, така и в допринасяне за настъпване на вредите. С
тези доводи моли съда да отмени решението, а иска да се отхвърли изцяло.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна – "Д.з.” АД, оспорва въззивната жалба по
съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен
отговор от 15.01.2021 г. Претендира разноски.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо.
Предявеният
иск е с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 49, ал. 1 ЗЗД, и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно 213, ал. 1, изр. 1 от КЗ /отм./ с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне. Суброгацията на застрахователя
включва и възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността
по чл. 47 - 49 от ЗЗД, когато са налице основанията за това (така т. 15 от
Постановление № 7 от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС). Самият застрахован
разполага срещу прекия причинител на вредата с иск по чл. 45 ЗЗД, но ако
увреждането е причинено при или по повод на възложена работа, застрахованият
има право да търси обезщетение и срещу възложителя на работата на основание чл.
49 ЗЗД.
В разглеждания казус след като застрахователят ищец
е извършил
плащане на застрахованото лице, той се суброгира в неговите
права изцяло. Следователно той би могъл да търси плащане както по реда на чл.
45 от ЗЗД от виновното лице, така и да
се възползва от възможността по чл. 49 ЗЗД и да иска плащане от организацията,
в която виновното лице работи и която отговаря за неговите виновни действия или
бездействия (така Решение № 1814-А от 30.ХI.1995 г. по гр. д. № 2162/1994
г., IV г. о., Решение № 1473/1964 г. на ВС, І ГО).
Ангажирането на отговорността по 213,
ал. 1, изр. 1 от КЗ /отм./ във вр. с чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е свързано
с установяването на следните кумулативни предпоставки: 1) наличието на валиден
договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество (ищец); 2) заплащане на застрахователното обезщетение от страна на
дружеството-ищец; 3) предпоставките по чл. 49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа;
вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на
възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага
– чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
В конкретния случай при съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства съдът приема за осъществени предпоставките на
вземането по чл. 213 КЗ /отм./, вр. чл. 49 ЗЗД: ПТП от 18.08.2015 г. е застрахователно събитие по смисъла
на договора „Каско на МПС” между собственика на увредения лек автомобил К.Б.У.и
ЗАД "В.” досежно лек автомобил марка "Волво С60” с рег. № *****, със срок на
валидност от 08.10.2014 г. до 07.10.2015 г. Установява се още и че във връзка с
процесното ПТП застрахователното дружество е заплатило на застрахованото лице
застрахователно обезщетение в размер на 927,62 лв. Щетите на лекия автомобил,
изброени в описа на застрахователя ЗАД "В.” и приетата от първоинстанционния съд САтЕ /предна
дясна гума, предна дясна джанта / са повредени в причинно-следствена връзка
от процесното ПТП, поради попадане на автомобила в необезопасена дупка на
пътното платно на път ІІІ 822, 22 км., в посока към гр. Ихтиман.
От разпитания пред СРС свидетел – К.Б.У./водач на увредения автомобил/ се установява, че същият е пътувал
към гр. Ихтиман и самокатастрофирал, тъй като на пътя влязъл в дупка и счупил
предна дясна джанта. Това се случило сутринта между 9 и 11 часа. Дупката по
никакъв начин не е била обозначена. Карал с около 65/70 км.ч. Уведомил КАТ на
тел. 112 и те го свързали с РПУ Ихтиман, тъй като било най-близо. Свързал се и
със застрахователя, който също го посъветвал да се свърже с КАТ. След като се свързал
с РПУ Ихтиман го уведомили, че в момента нямат свободен патрул, като патрула
пристигнал по-късно. Очевидец бил как още два автомобила претърпяли инцидент на
същото място.
По делото не е спорно, че пътят, на който е
реализирано произшествието, е част от
републиканската пътна мрежа. Настоящият въззивен състав приема, че това
обосновава извод за материалната правна легитимация на ответника, поради което
и на основание чл. 30, ал. 1 от ЗП и чл. 48, т. 1 от ППЗП, задължена да
осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на пътя, на
който е реализираното произшествието, е Агенция „П.И.". Следователно в
случая са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответника –
Агенция „П.И.” за чужди виновни действия или бездействия. Агенцията като
юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП, чрез
своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по необезопасяването на
пътния участък от наличието на дупки, е довело и до неизпълнение на
задължението по чл. 30 от ЗП, поради което и на основание чл. 49 от ЗЗД
ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с
неизпълнение на задълженията на неговите служители или на други изпълнители, на
които са възложени задължения по поддържане на пътя, доколкото възложителят на
работата отговаря независимо от това дали е установено конкретното лице, което
е виновно за настъпване на вредите. Неговата
отговорност, като гаранционно-обезпечитална, е обективна: независимо от
наличието или липсата на вина, той отговаря за действията или бездействията на
работниците, които е натоварил с извършване на възложената работа.
Механизмът
на ПТП се доказва от приложената
Служебна бележка, издадена от ОД на МВР – София, РУ на МВР – Ихтиман на
18.08.2015 г. и подписана от Началника на РУ – Ихтиман –Д.Д., както и от заключението
на авто-техническата експертиза, според които този механизъм на ПТП е причинил
точно тези вреди на автомобила, за поправянето на които е платено
обезщетението. Въззивната инстанция намира, че е длъжна да зачете материалната
доказателствена сила на Служебната бележка, издадена от началника на РУ –
Ихтиман, а възражението на ответника в този смисъл се явява необосновано – процесното
произшествие не попада в нито една от хипотезите на чл. 125 ЗДвП, при които се
изисква службите за контрол на МВР да посетят задължително мястото. To попада в
чл. 6, т. 4 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за
съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и
Гаранционния фонд в приложимата към датата на настъпване на произшествието
редакция преди изменението с ДВ, бр. 19 от 2017 г., съгласно която не се
посещават от органите на МВР - "Пътна полиция", и не се съставят
документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС. Описаните
по-горе доказателства установяват настъпването на застрахователното събитие,
покрит риск по сключената между страните имуществена застраховка, вредите от
процесното ПТП, както и че същите са вследствие на него.
Относно довода на въззивника за
съпричиняване на вредоносния резултат от водача на автомобила, съдът счита, че
за да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, респ.
степента на участие на водача на автомобила в цялостния съпричинителен процес,
е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП.
Намаляването на обезщетението за вреди би било допустимо само при наличието на
категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха настъпили, в
случай че по време на произшествието водачът на автомобила е спазил правилата
за движение по пътищата. Доказателствената тежест за установяването на този
правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това възражение,
като доказването трябва да е пълно и главно съобразно правилата, предписани в
правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК. В настоящия случай липсват представени по
делото доказателства водачът на автомобила да се е движел с несъобразена
скорост, респ. да е налице такова поведение от страна на управляващия увредения
автомобил, което да стои в причинна връзка с настъпването на вредоносния
резултат. В този смисъл неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че не е
установено дали водачът на лекия автомобил не е бил употребил алкохол.
Доказателства за това обстоятелство не са били представени в хода на процеса, а
в тежест на жалбоподателя е да докаже това свое възражение. По делото не се
установи и следващото възражение на жалбоподателя, а именно, че водачът на
лекия автомобил се е движел с несъобразена за пътната обстановка скорост.
Обстоятелството, че не се установява по делото скоростта на движение на водача
на лекия автомобил не води до извод, че същият е карал с превишена или
несъобразена скорост, с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния
резултат.
От
събраните доказателства по делото се установи, че и останалите юридически
факти, предвидени в хипотезата на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, са осъществени –
увреденият е бил застрахован при ищеца, а последният му е изплатил застрахователното обезщетение.
Настоящият съдебен състав, обаче, не
споделя извода на СРС, че дължимото обезщетение е в размер на 942,62 лв. При
изчисляване размера на обезщетението, СРС е взел предвид допуснатото на
19.06.2020 г. увеличаване размера на иска от 500 лв. на 942,62 лв., но от
заключението на вещото лице по изслушаната САТЕ
се установява, че стойността на щетата, определена по средни пазарни
цени, към датата на ПТП възлиза на 927,26 лв. с вкл. ДДС. От приложеното
по делото преводно нареждане от 20.10.2015 г. се установява, че ЗАД „В.“ е
превело на „Мото Пфое“ ЕООД сумата от 927,62 лв. в погашение на дължимото се
обезщетение, като според настоящият съдебен състав именно това е сумата, която
следва да получи застрахователя, а не както погрешно е присъдил
първоинстанционния съд. Ето защо, искът относно спорното право като доказан по
своето основание, следва да бъде уважен в размер на сумата от 927,62 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 12.07.2017 г. до окончателното
й изплащане, както и мораторна лихва /изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК/
в размер на 155,46 лв., като за горницата над тези суми решението следва да
бъде отменено, като незаконосъобразно.
При тези изводи и в упражнение на правомощията си по
чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да отмени обжалваното решение, в ЧАСТТА, с която искът по чл.213 от КЗ
/отм./ е уважен за сумата над 927.62 лв. до 942,62 лв. и по иска с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 155,46 лв. до 155,95 лв., и потвърдено в останалата част.
Обжалваното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която са присъдени разноски над сумата от 688,86 лв. до 700 лв.
При този изход на делото в тежест на въззивника Агенция
П.И.” следва да бъдат възложени сторените пред въззивната инстанция от въззиваемата
страна разноски в размер на 100 лв. - юрк. възнаграждение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20251090 от 13.11.2020 г. по гр.д. № 46912/2017
г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав в ЧАСТТА, с която искът при квалификацията
на чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ във вр. с чл. 45, чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата
над 927,62 лв. до 942,62 лв., както и за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД за
сумата над 155,46 лв. до 155,95 лв., както и в частта за присъдените разноски
за сумата над 688,86 лв. до 700 лв. и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.з.“ АД иск с правно основание чл. чл.
213, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 49, ал. 1 ЗЗД
срещу Агенция „П.И.”, БУЛСТАТ
*****с адрес гр.София, бул.”*****за сумата над 927,62 лв. до 942,62 лв., както
и за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД за сумата над 155,46 лв. до 155,95 лв., както
и в частта за присъдените разноски за сумата над 688,86 лв. до 700 лв..
ПОТВЪРЖДАВА решението в останала му част.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.", ЕИК *****да заплати на „Д.З."
АД, ЕИК ***** на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лв. –
юрк.възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.