№ 457
гр. Пещера, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милуш Р. Цветанов
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело №
20255240100473 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Л. Д., с която е предявен иск
срещу „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати (върне) на
ищеца сума, конкретизирана по време на процеса (след частичен отказ от иска) – на 735,07
лв., като недължимо платена над заемната сума (главницата) по твърдян за сключен между
страните недействителен договор за потребителски кредит (№ 40018440380/03.07.2023г.)
Ищецът твърди, че е сключил с „Профи Кредит България“ ЕООД договор за
потребителски кредит № 40018440390/03.07.2023г., по който е получил заемна сума от
4000лв., като заедно с връщането й следвало да заплати и описано в т. VI от договора
възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, в размер на общо 4400 лв.
Първоначално се сочи, че по договора са върнати 6000лв. Поддържа се, че конкретните
клаузи, уреждащи задължение ищецът да заплати на ответника-кредитор възнаграждения за
допълнителни услуги по договора за потребителски кредит, са нищожни. Сочи се, че с тях се
нарушават императивните разпоредби на чл. 10а, ал.1 и ал.2 ЗПК. Твърди се, че клаузите са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.1, т.5 ЗЗП, и противоречат на добрите нрави -
доколкото предвиждат заемателят да заплати необосновано високо възнаграждение, с което
се нарушават принципите на справедливост и добросъвестност. Изтъква се и че с клаузите за
допълнителни услуги се заобикаля закона, тъй като ако възнаграждението за тези услуги
бъде включено в ГПР (като общ разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗПК вр. с §1,
т.1 ДР на ЗПК) – този процент би надвишил законоводопустимия максимум по чл. 19, ал.4
ЗПК, а невключването се твърди за заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д,
ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Поддържа се още, че това нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК,
както и непосочването в договора на приложилмия лихвен процент (дали е фиксиран или
1
променлив) и условията за прилагането му, в нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК,
предпоставя недействителността на договора на осн. чл. 22 от ЗПК. Предвид изложеното се
иска от съда да постанови решение, с което да се осъди ответното дружество да заплати на
ищеца сумата от 735,07 лв. – като недължимо платени на ответника във връзка със сочения
за недействителен договор за кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба – до окончателно плащане, а като евентуален довод за
недължимо плащане се сочи и недействителност на клауза за услуги „Фаст“ и „Флекси“ по
същия договор. Претендират се деловодни разноски.
В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Профи Кредит
България“ ЕООД оспорва предявените искове, при съображения, че договорът е
действителен, тъй като отговаря на законовите изисквания за форма и съдържание,
включително – чл. 11, ал.1, т. 7 от ЗПК. Поддържа се, че ГПР/годишен процент на разходите/
е коректно отразен – като формиран при фиксирано вземане – непроменлива
възнаградителна лихва, което е надлежно отразено в чл. 5.2.2. от Общите условия, а
компонентите на ГПР са нормативно залегнали и не следва да бъдат посочвани в договора.
Твърди се, че съответният конкретен ГПР не е заблуждаващ потребителя (по смисъла на
чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП), а евентуалното му неправилно отразяване не води до
недействителност на целия договор – по аргумент от чл. 19, ал.6 ЗПК. Сочи се, че
възнагражденията за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са и не следва да бъдат
включвани при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит, тъй като те не
представляват общ разход по кредита (§1, т.1 ДР на ЗПК), защото клаузите, с които услугите
са договорени, не са задължително условие за получаване на кредита. Излагат се доводи, че
дори в хипотеза на неправилно посочен ГПР – не е налице „липса на посочване на ГПР“,
като основание за недействителност на договора. По отношение на клаузите относно
допълнителните услуги се твърди, че те са индивидуално уговорени и се отрича да
противоречат на добрите нрави с аргумент за приципа на свободно договаряне (чл.9 ЗЗД), и
се изтъква, че към момента на подписване на договора кредитополучателят вече се бил
възползвал от поисканата от него услуга „Фаст“. Отрича се договорените възнаграждения по
услугите „Фаст“ и „Флекси“ да представляват такси за усвояване и управление на кредита,
при съображения, че те не са част от самата дейност по кредитиране, а дават възможност на
ищеца да извършва „едностранна“ промяна погасителния план. Предвид изложеното се
моли за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и
съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2
ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск по чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.
Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 40018440390/03.07.2023г., по който
предвидените в раздел VI. /Параметри/ възнаграждения за закупени допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ не са включени от кредитора при изчисляване на посочения в договора
2
годишен процент на разходите. С доклада на страните е указано и за служебното задължение
на съда да следи служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по
смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.
Приложен по делото е процесния Договор за потребителски кредит
„№40018440380/03.07.2023г. Със същия договор ответното дружество е предоставило на Е.
Д. потребителски кредит в размер на 4000 лева при следните условия: срок на кредита 36
месеца, размер на вноската по кредита 193,49 лева, ГПР: 49,06 %, ГЛП: 41%, лихвен процент
на ден 0.11% и обща дължима сума по кредита 6965,93 лева. Посочено е възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Фаст“: 1600 лева и възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Флекси“ 2800 лева.
Това е договор по смисъла на чл. 9 от ЗПК и попада в обсега на ЗПК, поради което
трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК
ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на
чл.11, ал.1 от закона, относно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им
влече нищожност на сключения договор. Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал.
2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
Съгласно чл. 15.1 от общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към
договор за потребитеслки кредит, включително процесния - срещу услугата „Фаст“ всеки
клиент получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит преди клиент, без закупена допълнителна услуга „Фаст“, като след одобрение
отпуснатата сума се нарежда на клиента по избрания от него начина на изплащане до 24 часа
след получаване от кредитора на подписания от клиента договор за потребителски кредит.
Според чл. 15.2 от общите условия при закупуване на услугата „Флекси“ всеки клиент
получава право да променя погасителния си план – възможност за отлагане или намаляване
на определен брой погасителни вноски и за смяна на датата на падежа.
На първо място - сами по себе си клаузите, с които е уговорено заплащане за услугите
„Фаст“ и „Флекси“ представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143-148 от Закона
за защита на потребителите. Същевременно същите противоречат на императивни норми на
ЗПК.
Услугата „Фаст“ по своето естество представлява приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителски кредит, тоест неравноправно се третират клиентите на
кредитора с оглед срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили,
че ще закупят с подписване на договора за потребителски кредит услугата „Фаст“ и ще я
заплатят в продължение на срока на действието на договора. Уговарянето на заплащане на
услугата „Фаст“ обаче е в нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като е свързана с
усвояването и управлението на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична
забрана за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването или
3
управлението на кредита. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, няма как да не
бъде характеризиран като действие, свързано с усвояването на кредита – следователно
заплащането на такса, свързана с начина и срока на изплащане на заемната сума,
противоречи на императивна правна норма. Чрез въпросната клауза се постига още една
неправомерна цел, а именно прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението
на кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на
кредитоспобността на потребителя. Съгласно чл. 2 от ЗПК целта на закона е да осигури
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно
поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на
кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на
кредитоспособността на потребителя – аргумент чл. 8, § 1 от директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК.
Следователно с подобни клаузи (за такси за експресно разглеждане на документи, за
предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова) чрез икономически средства
кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на
кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават
евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски
кредит и то поради поведението на кредитора.
Относно услугата „Флекси“ - предвидените като допълнителни услуги възможности
за отлагане и намаляване на погасителна вноска, както и за смяна на падежа представляват
такива за всяка една от страните по такъв вид договор – са предоставени „безплатно“ на
волята на страните по силата на закона – чл. 20а, ал.2 от ЗЗД (договорите могат да бъдат
изменени по взаимно съгласие на страните). В този смисъл, включвайки ги в
споразумението, кредиторът недобросъвестно се домогва до неполагаща му се печалба от
заплащане на законово предоставени права, представяни от него като платима услуга.
Посоченото е в несъмнена вреда на потребителя и категорично води до неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Описаното поставяне на изпълнението на мнимото задължение на кредитора в зависимост
от условие (подписване на анекс), което зависи от неговата собствена воля, както и
предвиденото в споразумението задължение на потребителя-кредитополучател да заплати
цената на „услугите“ независимо дали кредиторът ги предостави реално – напълно се
припокрива с примерните хипотези на разпоредбите на чл. 143, ал.2, т.3 и т.15 от ЗЗП. Ето
защо коментираните клаузи принципно са неравноправни.
На следващо място - при сключването на договора всъщност не се дават възможност
на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за допълнителни услуги, доколкото
същите са неразделна част от договора, от погасителния план и от общите условия на
дружеството. Само привидно те са включени в отделно споразумение. След като това е така,
4
във всички случаи вземането за възнаграждение за допълнителни услуги ще възникне в
сферата на кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
Следователно годишният лихвен процент няма да е 41.00%, както е записано, а
следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземания от общо 3000 лева, формално
уговорени като възнаграждения за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
А доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 4400 лева (1600
лв.+2800 лв. – виж Раздел VI. на договора - л.25 гръб - относно възнаграждението за двете
услуги), изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен и чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. С включването й размера на ГПР става 209,83 % /изчислен с кредитен калкулатор за
ГПР / https://www.calculator.bg/, и очевидно надвишава многократно законовия максимум по
чл.19, ал.4 ЗПК.
В решение по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до
нищожност на договора и връщане само на чистата стойност.
В случая нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на договорната лихва.
Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282,
т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250/
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други
5
разходи по кредита. Недействителността на договора практически поглъща
недействителността на отделните му клаузи, ето защо соченият при условията на
евентуалност довод за недействителна клауза за услуги „Фаст“ и „Флекси“ се явява
ирелевантен сам по себе си.
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
От изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение е прието
без възражения от страните се установява, че ищецът е заплатил в полза на ответника
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД със 735,07 лв. повече (4735,07лв. минус 4000лв.) от
дължимата главница по договора за заем.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването
на вещта, съответно плащането на съответните парични суми. Той не е задължен да доказва
обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е извършено без
правно основание. Задължението да докаже, че е налице правно основание за даването или
плащането е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му дава
възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен.
/Решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г. на ВКС, 4-то г.о./
В рамките на процеса ответникът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД доказа
единствено основание да задържи сумата от 4000 лева - чистата стойност на
недействителния, на основание чл. 23 от ЗПК, договор за кредит.
Въз основа на горните изводи на съда сумата от 735,07 лв. е била заплатена от ищеца
– на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, без основания - по нищожни договорни клаузи.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това
основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. /в този смисъл - Решение
№ 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896 / 2018 г. на ВКС, 3-то г.о/
Предвид изложеното конкретната сума е платена при начална липса на основание и
съответния иск за връщането й е основателен. Основателна е и претенцията за законни
лихви върху дадената без основание сума, считано от предявяване на иска - 23.04.2025г., до
окончателното й плащане.
При този изход от спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника, следва
да бъдат съответно възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото. Тези
разноски представляват дължимата държавна такса по делото, внесения депозит за
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза и претендираното на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от
ЗАдв. възнаграждение за процесуалния представител на ищеца.
6
Относно размера на държавната такса – разглежданият иск е осъдителен (по чл. 55,
ал.1 ЗЗД) и конкретизираната му от ищеца цена е 735,07 лв. Ето защо именно за тази цена се
дължи и държавна такса, която, съобразно чл. 1 от ТДТКССГПК, възлиза на 50 лв. Толкова
следва да се присъди като деловодни разноски на ищеца, независимо колко сам е преценил
да внесе като такса той. Като извършени от него разноски следва да му се присъдят и
сторените такива по внасяне на депозит за вещо лице в размер на 300 лв. (л. 61
С депозирано от процесуалния представител на ищеца становище с вх. №
3679/01.07.2025г. по делото е претендирано и адвокатско възнаграждение, което да бъде
определено на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. в размер на 600 лв. Липсата на договор за
правна помощ не е пречка за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА
(така Определение № 206/07.09.2022 г. по ч. гр. д. № 4912/2021 г. на ВКС, I г. о. Решение №
233/17.05.2011 г. по гр. д. № 1588/2010 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 70/08.02.2017 г. по
ч. т. д. № 2445/2016 г. на ІІ т. о., Определение № 60255/05.07.2021 г. по ч. т. д. № 79/2021 г.
на І т. о. и др.) Но в контекста на направеното от ответната страна възражение по чл. 78,
ал.5 ГПК, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, материалния
интерес и извършените от съответния адвокат процесуални действия, а и след вземане само
като ориентир на предвидения в разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ – настоящият състав
намира, че на адвоката на ищеца следва да се определи и присъди възнаграждение в размер
на 400 лв., а не исканите 600 лв. Съдът намира, че посоченото възнаграждение от 400 лв. в
най-пълна степен съответства на принципите на разумност, пропорционалност и
справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г.
на Съдът на ЕС.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК
*********, да заплати на Е. Л. Д. с ЕГН **********, сумата от 735,07 лева /седемстотин
тридесет и пет лева и седем стотинки/, представляваща недължимо платена сума по
сключен между страните Договор за потребителски кредит с № 40018440380/03.07.2023г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба –
23.04.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК
*********, да заплати на Е. Л. Д. с ЕГН ********** сумата от 350 /триста и петдесет/ лева –
деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., Е. Л. Д. с ЕГН **********, да заплати
на адв. Д. В. М. от АК-Пловдив сумата от 400 лева - разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
8