№
гр. София, 10.07.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на десети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 10662 по описа за 2018 г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 368492 от 22.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 3313/2017 г. на СРС, 81 състав, e признато
за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Л.Д.П. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД сума в
размер на 3000 лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 25.09.2013 г., сума в размер на 1080,02
лева, представляваща договорна лихва за периода 25.10.2013 г. – 25.09.2015 г.,
сума в размер на 710,05 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
25.10.2013 г. – 13.06.2016 г.
Недоволна от постановеното решение е останала ищцата
Л.Д.П., която в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подала въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в която излага съображения за неговата неправилност
и незаконосъобразност и постановяването му при нарушения на материалния и
процесуалния закон. Сочи, че не е сключвала процесния договор за кредит, не е
подавала искане за кредит, не е подписвала договора, искане – декларация за
отпускане на кредита, декларацията за получаване на стоката и издадената
фактура. Излага, че експертизата не е работила върху оригиналите на
документите. Твърди, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, в който жалбата се оспорва
като неоснователна и незаконосъобразна, тъй като безспорно се е доказало, че
въззивницата е сключила процесния договор за потребителски кредит. Намира, че
пред въззивната инстанция е преклудирана възможността за оспорване на приетата
в първата инстанция експертиза. Счита, че обстоятелството, че договорът не носи
подписа на ответницата е бил в нейна доказателствена тежест, но същата не е
предприела необходимите процесуални действия. Сочи, че безспорно се е
установило, че Л.П. е подписла процесните документи. Не претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Обжалваното решение е правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, които намира за пълни и обосновани.
Във връзка с направените във въззивната жалба
оплаквания за неправилност на решението, настоящият състав намира следното:
Неоснователни са възраженията срещу кредитирането
на заключеното на съдебно-графическата експертиза. Вещото лице изрично е
посочило в заключението си откъде е ползван сравнителен материал за
изследването, а това са съобщение от 03.02.2017 г., (оригинал), пълномощно
(копие), договор за правна защита и съдействие от 15.03.2017 г. (копие),
договор за правна защита и съдействие от 12.09.2016 г. (оригинал), пълномощно,
(оригинал), заявление за издаване документ за самоличност на български
гражданин от 01.06.2004 г. (оригинал), заявление за издаване документ за
самоличност на български гражданин от 05.06.2014 г. (оригинал). Обстоятелството,
че процесните документи, които са изследвани, не са били в оригинал, не е
попречило на вещото лице да направи обосновано заключение, че същите са носят
подписа на Л.П.. За изследване на положените върху тях подписи е ползван обилен
сравнителен материал, който е бил достатъчен, за да не възпрепятства изводите
на вещото лице. Заключението на последното е обосновано и компетентно
изготвено, независимо, че е работено по документите в ксеро-копие, като
експертът е дал категоричен отговор на поставените му задачи, а именно, че ръкописно
изписаните текстове в декларация на стр. 6 от договор за потребителски кредит
от 25.09.2013 г. са ксерокопия на текстове, които са изпълнени от Л.Д.П..
Според вещото лице подписите, положени в графа „потребител“ от договор за
потребителски кредит от 25.09.2013 г., в мястото за „потребител“ на декларация
на стр. 6 от договор за потребителски кредит от 25.09.2013 г., в долния ляв
ъгъл и след „получател“ на фактура от 26.09.2013 г., в мястото на „кандидат“ на
искане – декларация за потребителски кредит от 25.09.2013 г. са ксерокопия на
подписи, които са изпълнени от Л.Д.П.. Не на последно място възраженията по
експертизата, направени едва пред въззивната инстанция, са преклудирани, тъй
като същата е следвало да бъде оспорена в момента на приемането ѝ от
първоинстанционния съд. С оглед на изложеното и настоящата инстанция намира, че
заключението следва да бъде кредитирано, а възраженията за неподписване на
договора за кредит, искането – декларация за отпускане на кредита, декларацията
за полувачане на стоката и издадената фактура следва да се счетат за недоказани.
По тези съображения съдът споделя извода на районния съд, че между страните в
настоящото производство е възникнало валидно облигационно правоотношение въз
основа на сключен между тях договор за потребителски кредит, въз основа на
който на ответницата е усвоила предоставен ѝ потребителски кредит в
размер на 3000 лева. По тези съображения съдът намира за неоснователни
възраженията във въззивната жалба за липса на валидно облигационно отношение.
В договора за потребителски кредит е посочено, че общият
размер на кредита, е 3000 лева, която сума е преведена по сметка на продавача на 30.09.2013 г. (договорът е целеви
потребителски кредит за закупуване на стока), с което ищцовото дружество е
изпълнило задължението си по процесния договор за кредит. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че не са заплатени следните
суми: падежирала, но незаплатена главница в размер на 3000 лева, падежирала, но
неплатена договорна лихва в размер на 1080,02 лева и обезщетение за забва в
размер на 688,15 лева. Възраженията срещу кредитирането на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, от една страна са преклудирани, тъй като в
съдебното заседание за приемането процесуалният представител на ответницата не
е заявявал такива, а от друга страна са и неоснователни, тъй като заключението
е мотивирано, компетентно изготвено и обосновано.
Така съдът счита, че делото е напълно изяснено от
фактическа страна и са събрани всички необходими доказателства и
доказателствени способи, относими към настоящия спор.
По тези съображения, настоящият състав намира
предявеният от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу Л.Д.П. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за основателен, поради което следва да бъде уважен.
С оглед съвпадането на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора разноски биха се дължали
на въззиваемата страна, но същата не претендира присъждането им.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 368492 от 22.03.2018 г., постановено по гр. д. № 3313/2017 г. на СРС, 81
състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.