Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 05.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7780 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 22478/2018г. на СРС, ГО, 42 състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу О.С.М. искове,
както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за
установяване съществуването на вземането за сумата от 615, 56 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г., сума за
дялово разпределение в размер на 67, 70 лева, ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземането за сумата от 79, 12 лева – законна
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и 11, 86 лева –
обезщетение за забавено изплащане на главницата за дялово разпределение, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 80862/2017г.,
СРС, ГО, 42 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, която визира, че битов клиент е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Счита, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за битови нужди като ползва топлоснабден
имот по силата на вещно или по силата на облигационно право на ползване. В
случая било установено, че ответникът е наемател на процесния имот за исковия
период, поради което и в качеството му на ползвател на топлофицирания имот, същият
се явява страна по договора за доставка на топлинна енергия. Позовава се на чл.
64, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия, съгласно който
купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лице, наемател на имот,
собственост на юридическо лице, и в този случай партида се открива на името на
наемателя. От друга страна, счита, че задължението за заплащане на
консумативните разходи по ползването на имота, в т.ч. и сумите за топлинна
енергия от страна на наемателя произтича и от разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. По тези съображения прави искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълен размер.
Ответникът по жалбата – О.С.М. оспорва същата като
неоснователна. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно, като
постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената
тежест в производство и съобразно ангажираните от ищеца доказателства. Поддържа
релевираното в първоинстанционното производство възражение, че не е клиент на
топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. Позовава се на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, според
която норма потребител /клиент/ на топлинна енергия за битови нужди е собственикът
или титулярът на вещно право на ползване на топлоснабдявания имот. В случая
било безспорно установено, че ответникът е наемател /държател/ на процесния
имот, поради което същият не е страна по договорното отношение по доставка на
топлинна енергия. Освен това сочи, че липсват данни, че ответникът е дали
писмено съгласие за откриване на партида на негово име, поради което счита, че
позоваването на това обстоятелство от страна на топлопреносното дружество е
неоснователно. С оглед изложеното прави искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявените искове,
тъй като от представените по делото доказателства се установява, че същият е
наемател на процесното жилище. Ищецът не бил ангажирал доказателства, че
насрещната страна в производството е собственик или ползвател на топлинна
енергия, напротив – било установено, че той е държател на имота въз основа на
облигационно правоотношение по договор за наем, сключен с трето за спора лице.
В мотивите на обжалваното решение е посочено още, че възникването на договорно
правоотношение с наемател на топлоснабдения имот се реализира според клаузата
на чл. 64 от Общите условия, според която клиент може да бъде и друго лице,
различно от собственика, ако собственикът изрично даде съгласие за това в
писмена форма с нотариална заверка на подписа. Предвид липсата на ангажирани
доказателства за осъществяване на фактическия състав на посочената разпоредба,
е направен извод за неоснователност на предявените искове.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното
производство /с оглед изричното възражение на въззиваемата страна, обективирано
във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с
установяване качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ответникът
поддържа релевираните в първоинстанционното производство възражения, че е
наемател /държател/ на процесния имот, поради което между него и ищеца не е
възникнало договорно правоотношение по доставка на топлинна енергия по силата
на чл. 153 от ЗЕ. Ето защо въззивният съд е надлежно сезиран и дължи
произнасяне по този спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 от ГПК/.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания случай от представената и неоспорена от
страните заповед № 11/30.04.2009г. на кмета на СО – район Триадица се
установява, че ответникът О.С.М. и неговото семейство са настанени в процесното
държавно жилище, находящо се в гр. София, ул. “**********. Между СО и ответника
е сключен и договор за наем № 262/30.04.2009г. за същия имот. Не е спорно и
обстоятелството, че ответникът е ползвал жилището през процесния период. Предвид
елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че
договорно отношение по продажба на топлинна енергия с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ, е възникнало между ищеца и Столична община
като собственик на топлоснабдявания имот. Обстоятелството, че действителният
ползвател на услугата е трето лице /в случая ответникът в качеството на
наемател, т.е. държател/, не обуславя извод за възникването на договорно
правоотношение с него при липса на данни, че между ответника и доставчика е
сключен изричен писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния
обект. Собственикът или титулярът на вещното право на ползване върху имот в
сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята за
потребител на топлинна енергия. Такава законова презумпция не е предвидена по
отношение на държателите на имота въз основа на облигационно правоотношение.
Действително Общите условия за продажба на топлинна енергия предвиждат
възможност качеството потребител, съответно клиент на топлинна енергия, да може
да се придобие и от наемател на имота. За същото обаче, съобразно чл. 64 от
Общите условия на ищеца, следва да има изрично съгласие на собственика на
имота, като за периода до февруари 2014г. това съгласие следва да включва
съгласие от собственика да носи солидарна отговорност пред топлопреносното
предприятие за заплащане стойността на потребената топлинна енергия. Такова
съгласие по делото не се твърди, че е дадено от собственика на имота Столична
община, нито са ангажирани доказателства за същото. Ищецът не е ангажирал
доказателства и за сключването на изричен писмен договор с третото ползващо се
лице /наемател на топлоснабдения имот/ за доставка на топлинна енергия. При
изричното оспорване на качеството на потребител от страна на ответника,
установяването единствено на факта, че е открита индивидуална партида на ползвателя, без да е
ясно дали това е станало служебно или въз основа на искане, съответно по чие
искане, не може да обоснове извод за възникването на договорно правоотношение
между страните. Необходимо е по делото да се ангажират доказателства, че
ответникът е направил изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово име въз основа
на копия от документи, удостоверяващи правото на собственост на топлоснабдения
имот, като единствено това заявление би представлявало по своето правно
естество предложение за сключване на договор
за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
По изложените съображения се налага извод, че
предявените искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответникът
не е носител на задължения за исковия период по отношение на топлоснабдявания
имот поради обстоятелството, че между страните не съществува договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
Въззиваемата страна е претендирала разноски във
въззивното производство, но предвид липсата на доказателства за реално сторени
разходи, такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
56073/05.03.2019г., постановено по гр.дело № 22478/2018г. по описа на СРС, ГО, 42 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.