№ 16832
гр. София, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря КРИСТИН ЮЛ. И.ОВА
като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20231110152002 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА ГПК (Общ
искове процес – ревандикационен иск за собственост)
Производството е образувано по искова молба с вх. №
261092/20.09.2023 г., уточнена с молба с вх. № 68427/29.02.2024 г. от С. П. Г.,
ЕГН **********, гр. София, ул. „М* чрез процесуален представител адв. П.
П., със съдебен адрес: гр. София, ул. „Ч*, *, ********@**********.*** срещу
СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с ЕИК по БУЛСТАТ: *, гр. София, ул. М*, с която е
предявен иск с правна квалификация чл.108 от ЗС за имот: ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ (ПИ) с идентификатор * по кадастралната карта и кадастрални
регистри (КККР) на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017
г. на изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър
(АГКК), с последно изменение на КККР, засягащо ПИ от 15.09.2022 г., с адрес
на ПИ: гр. София, район Слатина, ул. „*“, площ: 467 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване (до 10 метра), при съседи: *.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е собственик на
основание давностно владение, което е осъществено от 1983 г. до 05.08.2022 г.,
като за доказване на иска се позовава само за периода от 01.06.1996 г. до
31.05.2006 г. и от 08.03.2022 г. до 05.08.2022 г. Излага твърдения, че ответната
страна не я допуска до имота, тъй като го владее.
Моли съда да постанови решение с което да признае за установено по
отношение на ответника СТОЛИЧНА ОБЩИНА – район СЛАТИНА,
1
с ЕИК по БУЛСТАТ: **, гр. София, бул. „Ш*, че С. П. Г., ЕГН **********, гр.
София, ул. „М* е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * по
кадастралната карта и кадастрални регистри (КККР) на гр. София, одобрени
със Заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на Агенция
по геодезия, картография и кадастър (АГКК), с последно изменение на КККР,
засягащо ПИ от 15.09.2022 г., с адрес на ПИ: гр. София, район Слатина, ул.
„*“, площ: 467 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), при съседи: *, на
основание изтекла придобивна давност в периода от 01.06.1996 г. до
31.05.2006 г. и в периода от 08.03.2022 г. до 05.08.2022 г.
Моли съда да осъди ответника СТОЛИЧНА ОБЩИНА – район
СЛАТИНА, с ЕИК по БУЛСТАТ: **, гр. София, бул. „Ш* да предаде владение
върху гореописания имот на С. П. Г., ЕГН **********, гр. София, ул. „М*.
Претендира разноски в производството.
В срока по чл.131 ГПК СО – район Слатина и СО твърди, че е
материално легитимирана да отговаря е СО, а не районна администрация, на
основание чл.14 ЗМСМА. Оспорва основателността на иска. Твърди, че може
да се придобие по давност общински имот за периода от 01.06.1996 г. до
31.12.2022 г. Твърди, че в периода от 05.08.2022 г. до 20.09.2023 г., владението
било прекъснато с повече от 6 месеца. Твърди, че е собственик на имота и от
1996 г. ответникът владее имотът.
В срока по чл.131 ГПК е подаден отговор от СО. Твърди, че искът е
недопустим, тъй като владеещият собственик е СО, а не ищецът, както и че
ищецът не е собственик на имота. Оспорва да е налице фактическият състав
на владението. Оспорва да е могло имотът да се придобие по давност за
периода от 01.06.1996 г. до 31.12.2022 г. Твърди, че решението на
Конституционния съд има конститутивно действие и не е обратно, а за напред,
тъй като съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ, последиците от преустановяване
на мораториума ще настъпят от момента на влизане в сила на Решение №
3/24.02.2022 г. или това е от дата 08.03.2022 г. Твърди, че за процесния имот
има съставен АДС, в който е отразено, че имотът представлява стар общински
имот и АЧОС от 2022 г. Твърди, че не е могла да владее имота от периода от
01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и от 08.03.2022 г. до 05.08.2022 г. На следващо
място твърди, че за периода от 17.03.1990 г. до 28.04.200 г. ищецът не е могъл
да владее имота, тъй като от 1973 г. до 28.04.2000 г., на основание чл.59, ал.1
ЗТСУ, реално определените части от дворищната регулация (ДР или ДРП) не
са могли да се придобиват чрез правни сделки или давност. Твърди, че е
собственик на имота като се позовава на АДС № 4963/8386 от 23.05.1971 г., на
основание параграф 7, ал.1, точка 3 от ПЗР на ЗМСМА и параграф 42 от ПЗР
на ЗИД на ЗОС, като е съставен АЧОС № 1871/05.10.2022 г. Позовава се на
придобивна давност. Възразява, че ищецът е загубил владението от
05.08.2022 г. до 20.09.2023 г., когато е подадена исковата молба. Твърди, че
процесният имот не е ограден и през него преминават лица. Твърди, че район
2
Слатина е осъществила владението върху процесния имот. Твърди, че е
извършвал косене, почистване на храсти и дървета от района на Слатина.
Моли съда да постановите Решение, с което да се прекрати съдебното
производството, като недопустимо, като алтернативно моля да оставите без
уважение предявения ревандикационен иск от ищцата С. П. Г., като
неоснователен, необоснован и недоказан.
С допълнителна молба с вх. № 256902/09.08.2024 г. уточнява, че не
предявява насрещен иск, с който да бъде признато, че е собственик на имота, а
само прави правопридобиващо възражение за изтекла придобивна давност в
периода от 1996 г. до подаване на исковата молба (20.09.2023 г.). Владението е
осъществено самостоятелно както от СО, така и от СО – Район Слатина.
Твърди, че СО – район Слатина няма претенции като трето лице върху
собствеността на процесния имот.
Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Претендира разноски.
Ищецът редовно призован в открито съдебно заседание (о.с.з.) се явява
лично и чрез процесуален представител. Поддържа иска. Моли да бъде
уважен. Претендира разноски. Представя списък по чл.80 ГПК. В писмени
бележки излага съображения, че показанията на свидетелите на ответника се
противоречиви, не отговарят на фактите по делото, а същите са
заинтересовани, тъй като са служители при ответника. По същество изразява
становище, че имотът не е общинска собственост, но дори и да е така, с оглед
решението на КС, същият може да се придобива по давност.
Ответникът в о.с.з. се представлява от юрисконсулт. Поддържа отговора
на исковата молба. Моли да се отхвърли иска. Претендира разноски.
Представя списък по чл.80 ГПК. В писмени бележки преповтаря отговора на
исковата молба.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и
извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235 ГПК
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
ПО ВАЛИДНОСТТА И ДОПУСТИМОСТТА НА
ПРОИЗВОДСТВОТО
Съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото
производство, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от исков процес. Заплатена е необходимата държавна такса.
Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване
правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят
неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено. Производството
е допустимо, поради което, Съдът дължи произнасяне по същество на спора.
Съгласно чл.14 ЗМСМА - Общината е юридическо лице и има право на
собственост и самостоятелен общински бюджет. Нейните териториални
3
единици – районни администрации и кметства не са правосубектни, поради
което искът следва да бъде насочен срещу Общината, в случая Столична
община. В този смисъл Определение № 849 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1969/2013 г.
С определение № 11522/15.03.2024 г. съдът е прекратил производството
спрямо СО – район „Слатина“. Определението не е обжалвано и е влязло в
законна сила на 13.04.2024 г. Делото продължава срещу СО (л.94-97 от
делото).
ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКОВАТА ПРЕТЕНЦИЯ
С определение № 32798/13.08.2024 г. съдът е отделил спорни и
безспорни факти и обстоятелства, както и какво следва да бъде доказано за
уважаване, респективно за отхвърляне на исковата претенция (л. 195-202 от
делото), който проект за доклад е обявен за окончателен в първото по делото
съдебно заседание на 10.09.2024 г. (л.117-120 от делото).
Не е спорен имотът къде се намира и неговата индивидуализация, както и че имотът се
владее от ответника.
Спорни между страните остават обстоятелствата относно упражнявана от всяка от
страните фактическа власт върху процесния период. Ищецът трябва да докаже, че в период
от над 10 години е упражнявал необезпокоявано, непрекъснато, спокойно и явно владение
върху имота. Спорно остава наличието на фактически състав на давностното владение,
както и кой е собственик.
Ответникът претендира собственост на основание давност за периода от 1996 г. до
подаване на исковата молба (20.09.2023 г.), както и собственост съгласно АДС № 4963/8386
от 23.05.1971 г., на основание параграф 7, ал.1, точка 3 от ПЗР на ЗМСМА и параграф 42 от
ПЗР на ЗИД на ЗОС, като е съставен АЧОС № 1871/05.10.2022 г.
Спорно е между страните дали имотът може да се придобие по давност, т.е. дали е
изключен от оборота, съгласно Решение № 3/24.02.2022 г. на КС и чл.59, ал.1 ЗТСУ, тъй като
от 1973 г. до 28.04.200 г. реално определени част от ДР не са могли да бъдат обекти на
правото на собственост.
В тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху поземлен имот,
придобит на наведеното основание- придобивна давност, като докаже твърденията си, че са
упражнявал в продължение на 10 години (в периода в периода 11.11.2011 г. до 11.11.2021 г.)
непрекъснато, постоянно, прекъсване за по-малко от 6 месеца, фактическа власт, намерение
за своене на вещта, явно, спокойно, открито, необезпокоявано, несъмнително.
Доколкото ответникът прави възражение, че имотът е негов на основание давност и на
основание АДС и АЧОС, същият следва да докаже състава на владението, съгласно
предходния абзац, както и придобивате основания - параграф 7, ал.1, точка 3 от ПЗР на
ЗМСМА и параграф 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС
По годния обект на правото на собственост
Съгласно Решение 559/02.10.2024 г. по гр. д. № 608/2024 г. по описа на
ВКС следва да се провери какъв е бил имотът и чия е собствеността, за да се
прецени дали може да се придобива по давност.
На първо място следва да се съобрази, че съставеният акт за частна
общинска собственост, с който имотът е актуван като общински на осн. чл.2,
ал.1, т.7 вр. чл.3, ал.3 ЗОС не легитимира ответника като собственик.
4
Посочването на това общо нормативно основание за трансформиране на
държавната собственост в общинска в акта за общинска собственост не може
да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на
което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по
силата на цитираната разпоредба от ЗОС. При липсата на доказателства, че
спорният имот е бил придобит от общината чрез настъпване на конкретни
факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ,
представеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да
легитимира общината като собственик на процесния имот / Решение № 271
от 30.10.2012 г. по гр. д. №477/12 г. на II г. о./. В константната практика на
ВКС / решение № 321/14.10.11г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО,
решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. №643/11 г. на ВКС, I ГО/. Актовете за
държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само
констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в
чл. 77 ЗС способи.
В хипотезата на чл. 6 от Закона за собствеността /в редакцията от
1951г./,държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на
това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се
съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация,
одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗКИР , ЗСПЗЗ.
Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен
собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е
станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС
/Решение № 8 от 11.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013г ./. В този смисъл
е
По делото са приети две съдебно-технически експертизи от геодезист,
които съдът напълно кредитира като обективни, пълни и изготвени от
компетентно вещо лице (том I – л.125-134, том II – 263-271 от делото). От
тях се установи, че:
1. през 1944 г. е действал Кадастрално-регулационен план (КРП), одобрен с
Указ от 1933 г. и заповед на Министъра на благоустройството.
2. През 1948 г. е въведен нов РП. Имотът е бил един голям с планоснимачен
номер 16. Записано е, че представлява площад.
3. През 1967 г. е одобрен нов РП за процесната местност, като през 1969 г. е
изменен този РП. Имот с планоснимочен номер 16 е разделен, като
същият се урегулира в нови самостоятелни имота, а именно 16, I-16а,
II-16б, III-16в, IV-16г, V-16д. Квартали 232 и 254 се вливат в един а
именно 232. Същото се установява и от представената обяснителна
записка за изменение на РП (том I, л.60, 158-159 от делото).
4. През 1975 г. е одобрен нов РП за местността.
5. През 1984 г. е одобрен действащия РП, като е изменян през 1999 г. и 2017
г.
От заключенията се установи, че през 1933 г. имотът е представлявал
5
един голям имот с пл. № 16, който е бил площад, съгласно данните от
Кадастралния и регулационен план тогава. Едва през 1967 г. този голям имот
се разделя на 6 нови самостоятелни имоти. Последващите нови РП и КП,
както и техните изменения касаят уличната и дворищната регулация, която не
е осъществено значение за индивидуализацията на имота като
местонахождение и граници, защото променят дворищната регулация и
уличната. От изслушване на в.л. в о.с.з. се установи, че разликата в
квадратурата на имота идва от различните методи и прибори за измерване,
както и промяна на уличната регулация. Но заключението дава отговор, че се
касае за един имот.
Процесният имот с идентификатор * представлява III-16в след
разделянето на големия имот 16 през 1967 г. Освен това страните не спорят
дали регулацията е приложена и т.н., поради което е безпредметно да се
обсъжда границите на имота, след като страните не спорят, че имотът е този
по граници и по площ, така както е описан по действащата КК и КР.
От заключението на вещото лице и от неговото изслушване в о.с.з. (том
II, л.287-288 от делото), се установи, че съгласно КРП от 1948 г. имот 16
фигурирал като площад. Този площад е съществувал преди 1948 г. и затова е
нанесен в кадастралната основа като един имот. А когато е разработвана
регулацията и са обособени улици и квартали, тогава се създава парцели през
1967 г. През 1948 г. имотът е бил общински не е било нужно да се правят
отчуждителни процедури.
В о.с.з. в.л. уточнява (том II, л.287-288 от делото), че спорният имот с
пл. № III-16в е част от площ 16, който е бил по-голям имот през 1948 г. преди
да се раздели на 6 парцела през 1967 г. Уточнява, че надписът площад в КРП
от 1948 г. се отнася за целия имот 16. Няма съхранени разписни листове, но от
написаното в РП от 1948 г. следва, че имот 16 е площад. След разделянето на
имотите през 1967 г. се обособяват шест парцела - 16, I-16а, II-16б, III-16в,
IV-16г, V-16д, като в РП е записано, че тези нови парцели (имоти) са
общински. Последващите изменения на РП касаят улицата и други райони и
квартали. Изменението на РП не е направено поради грешка, престъпление, а
поради нови изисквания на обществено строителство, като от един голям
парцел да се раздели на по-малки. През 1967 шест парцела са отредени за
обществено строителство. Имотите били общински и са се продавали за
строежи. Само имот III-16в не е бил продаден.
От заключенията на СТЕ и изисканите документи от Столична община,
Министерство на финансите, Общинско служба по земеделие, които съдът
напълно кредитира, се установи, че за процесния имот не е имало
реституционни претенции от трети за делото лице, нито от ищеца или негови
праводатели. За имота не е издавана скица по чл.13 вр. чл.11 ЗСПЗЗ.
Основният спорен въпрос е кой е бил собственик на имот 16 към 1948 г.
Ищецът е оспорил, че имотът е бил общински, тъй като е било дописвано. По
реда на чл.197 ГПК съдът е открил производство по оспорване истинността на
6
надписа „площад“ в РП от 1948 г. По делото е прието заключението на
съдебно-графологична експертиза (СГЕ), която съдът напълно кредитира като
обективна, пълна и изготвена от компетентно вещо лице (том II, л.411-416
от делото). Експертът е изследвал целия текст от РП от 1948 г., включително
и обяснителната записка и таблицата за обяснения на лицата, която се намира
в долния десен ъгъл на чертежа. Страните не оспорват авторството на този
текст, който е изписан в долния десен ъгъл на РП. При сравнително
изследване, вещото лице установява, че с голяма вероятност текстът „площад“
съвпада с текста в таблицата и другите текстове от РП. Не може и няма данни
да изследва дали текстът „площад“ е дописван във времето след приемането
на РП. Ищецът се позовава, че заключението не е конкретно, а само дава
вероятен характер. Съдът приема, че това възражение е неоснователно. На
първо място страните не оспорват авторството на текста в другате част от РП,
включително обяснителната записка и таблицата в долния десен ъгъл на
чертежа. Следователно същите се ползват като сравнителен материал. Вещото
лице е изследвало дали думата „площад“ наподобява с текста в РП от други
места. Заключението установява, че има съвпадения в общи признаци като вид
шрифт, обработеност, техника на изписване, сложност на изписване между
неоспорения текст и оспорения текст. Ето защо е направил заключение, че
целият текст в РП е положено от едно и също лице. Съдът приема, че по
правилата на формалната логика, както и от веригата от косвени
доказателства, се установява, че текстът „площад“ не е дописван, а е написан
от същото лице, с което е написан и изработен РП през 1948 г. След като
текстът е изписан от едно и също лице, следва, че същият не е дописван, тъй
като дописването означава дописване в по-късен момент, който най-често е от
различно лице, тъй като първото не може да не има достъп до съответния
документ или да не е правоспособен. Следователно авторството не е
оспорено. На второ място следва да се отбележи, че планът е изработен въз
основа на по-стар от 1933 г. Не е отбелязан факта на сменяна на властта и
управлението на Отечествения фронт с проекто – Наредби, а не със закони.
Ето защо е нормално и житейски обосновано, след 09.09.1944 г. да не са се
пазили разписни листове, емлячни регистри и да няма данни за собствеността
на дадени имоти. Затова като данни за собственост на даден имот следва да се
приеме, че е достатъчно и необходимо доказателство е записаното в РП.
Следователно записаното в РП е доказателство за собствеността. Трето, както
уточнява вещото лице – геодезист, в старият РП, имот 16 е записан като
площад, т.е. представлява територия, която е предназначена за обществено
ползване. Следователно преди и след 1944 г. обществените територии не са
били отчуждавани. Както уточнява вещото лице в о.с.з., след разделянето на
големия имот на 6 по-малки, същите са продавани за застроителни нужди.
Освен това процесният имот III-16в е образуван през 1967 г., а не преди 1944
г., поради което няма основание да се приеме, че е бил частна собственост,
отчужден е и след това разделен. В противен случай ищецът щеше да
претендира давностно владение за целия имот или да има реституционни
7
претенции. Такова нещо не се твърди и не се установи да има такива
претенции. Освен това, с оглед отдалечеността във времето на изготвяне на
експертизата и изследваната дума „площад“, житейски обосновано е да се
приеме, че не може по директен начин, без да се позовава на веригата от
косвени доказателства да се установи авторството. Затова след като доста от
елементите при изписване на текстовете в РП съвпадат с този на думата
„площад“ съдът направи извод, че думата не е дописвана. Неоснователни са
възраженията на ищеца, че текстът е дописван. След изслушване на вещото
лице в о.с.з. по съдебно-графологичната експертиза (том II, л.433-434 от
делото) се установи, че пастата на думата „площад“ е видимо еднаква с
пастата от другия текст. Шрифтът, който е използван при съставянето на РП
от 1948 г. не е технически, а представлява смесица между технически и
калиграфия, тъй като техническият шрифт е въведен след 1968 г., а не по-
рано. При това положение не е основателен доводът на ищеца, че тестът е
дописван, защото пастата е различна. Ето защо Съдът приема, че документът е
истински. Възражението на ищеца по чл.197 ГПК е неоснователно, поради
което съдът ползва представения РП като годно доказателство.
С оглед изложеното по-горе, съдът приема, че РП представя данни и за
собствеността на имот 16 като „площад“. Вещото лице установява, че този
имот е общински, като след това е разделен през 1967 г. с влизане сила на
Плана за улична и дворищна регулация, а отделните имоти са продавани за
застроителни нужди на трети за делото лица. Същото напълно се подкрепя и
от действащите тогава закони.
Законът за собствеността (ЗС) е обнародван в ДВ през 1951 г. в брой
92/16.11.1951 г. С него се установява, че имотите са държавни и лични. Едва
през 1990 г. с изменението на ЗС в бр.31/1990 на ДВ се въвежда общинска
собственост. Следователно от 1951 г. до 1990 г. е налице само държавна
собственост.
ЗС от 1951 отменя Законъ за имуществата, за собственостьта и
сервитутите (ЗИСС) (отм.), Обн., ДВ, бр. 29 от 7.02.1904 г., в сила от 1.09.1904
г. Съгласно чл.20 от ЗИСС (1904 г.) имуществата принадлежатъ или на
държавата, или на окръжията, или на общините, или на обществените
учреждения и на другите юридически лица, или на частните лица. Съгласно
чл.21 от ЗИСС (1904 г.) имуществата са обществени и частни. Обществените
са тези, които служат за общо ползване. Следователно от 1904 г. до 1951 г. е
налице право на собственост на общината.
Не се спори между страните, както и е ноторно известно, че думата
„площад“ в книжовния български език представлява пространство от населено
място, в което хората се събират и представлява площ от терес за задоволяване
на обществени нужди. Тази площ е достъпна от всички жители. Както
установи вещото лице не са съхранени разписни листове, кадастрални листове
за собствеността на имота. Въпреки това и с оглед разпоредбата на чл.286 от
Законъ за благоустройство на населените места (отм.), изм., ДВ бр. 112 от
8
17.05.1945 г., действала към 1948 г., Съдът приема, че самият РП представлява
данни за собственост на имота. Следователно в самият РП е нанесен
собственикът на имота. При това положение имотът към 1948 г., по
действащия тогава Законъ за имуществата, за собственостьта и сервитутите
(1904 г.) е бил общинска собственост, защото се е ползвал за общо ползване,
съгласно чл.21 ЗИСС (1904 г.) и има достатъчно данни от РП, че собственик на
имота е общински. Следователно имотът не е бил безстопанствен по смисъла
на чл.6 от ЗС към редакцията от 1951 г.
С приемането на ЗС през 1951 г., съгласно чл.4, държавни са имотите,
които са общонародни, т.е. общодостъпни. Ето защо с приемането на новия
закон и промяната в политическата конюнктура след 09.09.1944 г. и по-точно
през 1951 г., процесният имот 16 е станал държавна собственост.
Както установи СТЕ, през 1967 г. големият имот се разделя на 6 по-
малки имоти. Към 1967 г. е действал ЗПИНМ, ДВ бр. 47 от 16.06.1964 г.
Разпоредбата на чл.39, ал.2 от ЗПИНМ не е изменяна от нейното създаване по
отношение на дворищната регулация от 1949 г. При това положение с влизане
в сила на дворищно-регулационния план през 1967 г., с който големият имот
се разделя на 6 по-малки, се обособява нов самостоятелен имот, който е
процесният III-16в. Следователно от този момент същият съществува като
самостоятелен обект на правото на собственост и не представлява реална
част, а самостоятелен обект. На това основание възражението на ответника, че
не може да се придобива реална част от имот не е основателно, тъй като
имотът си е самостоятелен, а не се претендира реална част от него. По
отношение на уличната регулация, същата не е от значение, тъй като имотът е
бил общински до 1951 г., а след това държавен, поради което е без значение
дали държавата е обезщетена от себе си за отчуждената част от имот 16,
отредена за улица. Затова тук обезщетението по чл.39, ал.1 ЗПИНМ към 1967
г. е без значение, защото имотът е бил държавен.
Следователно с разделянето на имот 16 на шест по-малки през 1967 г., се
обособяват самостоятелни нови имоти, които са годни обекти на правото на
собственост. Тъй като същите са образувани от държавен имот, то
собствеността на новите имоти следва собствения на стария имот.
Следователно имот III-16в от 1967 г. е държавен. Както уточнява вещото лице,
част от новообразуваните имоти са продавани за застроителни нужди на лица,
но процесният не е бил продаден.
Видно от представения акт за държавна собственост през 1971 г., имот
III-16в е актуван като държавен и представлява празно дворно място. Бивш
собственик на имота е общината, съгласно акта. Съдът напълно кредитира
това доказателствено средство. Същото е логично, допълващо се и
подкрепящо се от останалите доказателства по делото. След като до 1951 г. е
бил общински; след това държавен, а през 1967 г. а разделен на 6 по-малки
имота, то следва, че новият собственик на имота е държавата по силата на
закона, като правоприемник на общинската собственост, действала преди
9
09.09.1944 г. и до приемането на Закона за собствеността през 1951 г. Имотът
преди 1944 г. е бил площад – общинска собственост за задоволяване на
обществени нужди, който е бил общодостъпен, а след това се е превърнал в
държавна собственост (том I, л.155 от делото).
С влизане в сила на ЗС (ДВ, бр. 31 от 17.04.1990), освен частна
собственост на ФЛ и ЮЛ се обособяват държавната и общинската
собственост, съгласно чл.2 от ЗС.
Едва с влизане в сила на Закона за държавната собственост (ЗДС) (Обн.,
ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г.) имотите започват да се делят на публични и частни
държавни и общински. Съгласно чл.3, т.5 от ЗДС частни държавни имоти са
тези имоти, които са придобити чрез други способи, предвидени в закон. В
процесния случай през 1951 г. държавата става собственик на общинския имот
16, въз основа на закона и чрез последващо разделяне става собственик на
имот III-16в.
Законът за общинската собственост е обнародван (ЗОС) в ДВ бр. 44 от
21.05.1996 г. Съгласно чл.3, ал.3 ЗОС частни общински имоти са тези, които
не са публични.
Процесният имот не попада в дефинициите за публична собственост,
нито по ЗДС, нито по ЗОС, поради което не са изключени от граждански
оборот.
Следователно, съгласно разпоредбите на чл.3 от ЗДС и чл.2 ЗС, имот III-
16в, който е идентичен напълно с имот с идентификатор *, е частна държавна
собственост от 1996 г..
С Преходни и Заключителни разпоредби от ЗОС (ДВ, бр. 96 от 5.11.1999
г) е създаден нов параграф § 42, съгласно който, застроените и незастроените
парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в
собственост на общините.
Следователно, с влизане в сила на тази разпоредба, а именно 09.11.1999
г. по силата на закона (ex lege), Общината става собственик на частна
държавна собственост, представляващ незастроен парцел за жилищно
строителство.
От приетото и неоспорено заключение по СТЕ от геодезист, с оглед
изложеното по-горе, се установи, че имотът е урегулиран за жилищно
строителство от 1967 г. до сега и неговият статут не е променян. Същият не е
застрояван. При това положение от 09.11.1999 г. собственик на процесния
имот е общината, на основание чл.2, ал.1, т.2 вр. § 42 от ЗОС.
Съдът не кредитира представения акт за частна общинска собственост.
На първо място, същият няма конститутивно действие, а и правното
основание не е правилното установено от настоящия съдебен състав.
10
Общината не е придобила имота на основание правна сделка, по давност или
по друг начин, определен в закон, съгласно чл.2, ал.1, т.7 вр. чл.3, ал.3 ЗОС
(том I, л.154 от делото).
По отношение на давността
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години.
Съгласно чл.70 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на
правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била
опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при
възникване на правното основание. Добросъвестността се предполага до
доказване на противното.
По делото не се установи владението върху имота да е установено на
годно правно основание и че формата е опорочена. Напротив от приетите
заключения на СТЕ и свидетелските показания на всички свидетели, се
установи, че имотът се ползва като детска площадка с игри и катерушки.
Следователно по делото се обори презумпцията по чл.78, ал.2 ЗС, поради
което владението е недобросъвестно. Следователно в настоящия случай
необходимият срок на владение, за да придобие ищецът по давност процесния
имот, е 10-годишен.
С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. №
16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 ЗД
ЗС /обн.,ДВ, бр.46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр.18/2020 г./ и на § 2 от
Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. В последвалата
практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на конституционния
съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. –
07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска
собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум;
същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния
съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода 31.12.2017 г. до
19.01.2018 г. –в този смисъл решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 1814/2021г., II г. о и Определение № 3513/14.11.2023 г. по гр. д. №
805/2023 г. по описа на ВКС.
Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са
започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за тези, за които давността е
изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР
на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права
при позоваване на придобивна давност поради обявяване за
противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС
от19.01.2018 г. – в този смисъл решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по
гр.д. № 3194/2021 г., I г. о.
В петитума на ИМ ищецът е поискал да се признаел, че давността е
11
изтекла в периода от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и в периода от 08.03.2022 г.
до 05.08.2022 г.
В настоящия случай, дори да се приеме, че владението е установено на
01.06.1996 г. давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е текъл до началото на
мораториума, т.е. до 31.05.2006 г., т.е. 10 години. Периодът от 08.03.2022 г. до
05.08.2022 г. са 4 месеца и 29 дни. Следователно посоченият от ищеца период
има 10 години.
Следователно е доказан първия елемент от давността.
Ищецът е ангажирал гласни доказателствени средства на свид. Добрева,
Пешев и Карталски (том I, л.152-160 от делото).
И тримата свидетели свидетелства, че познават ищцата от 90-те години
на миналия век и са я виждали да се грижи за имота – да коси трева, че същата
е позволявала да бъдат на имота. Не уточняват началната дата на установяване
на владението. Свидетелстват, че ищецът им е казвал, че имотът е наследство
от дядото на ищеца – П.. Свидетелстват, че ищцата се е грижила за
катерушките в дворно място. Всички свидетелстват, че имотът е на дядото на
ищеца. Съдът не кредитира показанията на свидетелите. Същите не
кореспондират с останалите доказателства по делото, противоречат на
житейската и правна логика. По делото се установи, че дядото на ищеца не е
имал собственост върху този терен, тъй като е бил площад до 1967 г. С оглед
представените и събрани доказателства, които не са оспорени от страните,
единственият имот, който е имал дядо й е имотът върху който е построена
къщата. Освен това свидетелите не установяват какви точно конкретни
действия ищцата е извършала по владението на имота. Показанията на
свидетелите са общи. Липсват конкретика. Не сочат как се е грижила за имота,
след като същият не е ограден, а същевременно посочват, че им е разрешавала
да си правят партита в имота, да складират строителни материали. От
снимковия материал от експертизите се установи, че имотът не е ограден и
всеки човек има достъп до него. След като няма ограда, съдът приема, че
ищцата не е демонстрирала своето намерение за владение, нито пък се е
противопоставяла на владението на ответника. Имотът е разграден и всяко
едно лице има достъп до него. Свидетелите не установява по какъв начин
ищцата се е грижила за тези катерушки. Кой ги е поставил, кога, по какъв
начин, какво означава да се грижи. Видно от снимките от вещите лица,
катерушките в процесния имот са в плачевно състояние и не приличат някои
да се е грижил за тях. Свидетелките показания на доведените от ищеца
свидетели не установяват факта на фактическо владение, същото да е
необезпокоявано, непрекъснато, явно, спокойно и с намерение за своене.
Освен това по-голямата част от свидетелските показания касаят период, извън
посочения в петитума на исковата молба и в периода на мораториума, поради
което показанията на се относими към процесния спор. Свидетелите не
установяват началната дата на владението, изобщо не установяват периода на
владението.
12
Ответникът също е ангажирал свидетелски показания на П.а, Д* Д*
(том I, л.118-120 от делото).
От тях се установи, че двама от тях работят за ответника. Правилни са
възраженията на ответника, че същите са заинтересовани, тъй като зависят от
ответника, налице е елемент на власт – подчинение, поради което техните
показания съдът кредитира частично. От тях съдът само кредитира факта, че
ответникът като общински орган е извършвал дейности като косене,
химическо третиране на тревни площи против кърлежи, комари, бълхи и
други, че има детски катерушки, че част от тях били опасни и са били
демонтиране. От свидетелските показания се установи, че имотът не е ограден
напълно и всяко лице има достъп до него. Този факт се потвърди и от
заключенията на двете СТЕ – геодезическа и строителна. В останалата част
съдът не кредитира показанията на двамата свидетели, които са служители на
ответника.
Съдът кредитира частично показанията на свид. Д* който установява, че
имотът се ползва от много хора като парк, като детска площадка, както и че се
третира и обработва от ответника. В останалата част съдът не кредитира
показанията, тъй като касаят период, извън давността.
Видно от събраните снимкови материали чрез оглед от двете вещи лица,
съдът направи извод, че процесният имот се ползва като детска площадка,
парк, в който всеки има достъп. При това положение се обори презумпцията за
своене на вещта като своя, защото всяко лице е имало достъп до мястото –
могло е да влезе, да паркира и т.н. Ето защо е без правно значение, че ищцата е
разрешила на нейните свидетели да си оставят строителни материали и да
правят партита там. Имотът не е ограден. Нещо повече, с оглед извършените
от общината действия по косене и обработване на тревните площи,
ответникът успя до обори презумцията за своене.
С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът не успя да докаже
елементите на фактическия състав на придобивната давност – фактическа
власт. Никои от свидетелите не установява ищецът да е извършвал фактически
действия, а само действия по разрешение да се ползва имота и че е заявявала,
че имотът е неин. Не се установи от свидетелите владението да е
непрекъснато. Има период от време, в който свидетелите не установяват
владение. С оглед житейската логика, не може да се приложи чл.83 ЗС, тъй
като период е дълъг, а ответникът доказа, че е прекъсвал давността с
извършените от него действия. Обори се презумцията по чл.69 ЗС. Не се
доказа, че владението е явно, открито и спокойно. Напротив, ответникът успя
да докаже, че има противопоставяне, че не е открито и спокойно.
С оглед изложеното, съдът приема, че искът е неоснователен и
недоказан, поради което следва да ес отхвърли изцяло.
Доколкото не се доказа правото на собственост, то следва да се отхвърли
иска и в осъдителната част. Освен това, след като е отделено за безспорно, че
ответникът е във владение на имота, то владението на ищеца е прекъснато и
13
само на това основание, ищецът не може да придобие имота по давност.
По възраженията на ответника
Следва да се отчете, че възраженията на ответника са
взаимоизключващи се. Не може едновременно да придобие имота на
основание давностно владение и на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.
При това положение доколкото се доказа, че имотът е придобит на основание
§ 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС, то съдът не разгледа правопридобиващото
възражение на ответника, че е собственик на давностно владение.
Не е основателно възражението на ответника, че имотът не е годен обект
на правото на собственост. В случая чл.59, ал.1 ЗТСУ не се прилага, тъй като
още през 1967 г. имотът е обособен като самостоятелен, въз основа на влязъл в
сила регулационен план по силата на ЗПИНМ.
ПО РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото, ответникът има право на разноски, на
основание чл.78, ал.3 ГПК. Съгласно списък по чл.80 ГПК, ответникът
претендира: юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, на
основание чл.78, ал.8 ГПК и 800.00 лева депозит за СТЕ (л.I, л.107 от
делото). Съгласно чл.25 НЗПП, възнаграждението е от 100 до 360.00 лева. За
защита на дела с материален интерес, възнаграждението може да се увеличи с
50 %. Съдът приема, че така поисканото възнаграждение в размер на 300 лева
съответства на действителната фактическа и правна сложност по делото,
броят проведени о.с.з., в които процесуалният представител на ответника е
присъствал, различният брой закони, които се прилагат по делото, промяната
на политическата конюнктура и отчитането й на правото на собственост. Ето
защо същото следва да се признае в пълен размер, а именно 300.00 лева. Така
разноските, които се полагат на ответника са в размер на 1100 лева.
Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата
от 1100 лева, представляващи разноски по настоящото дело, на основание
чл.78, ал.3 ГПК.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло, като неоснователен и недоказан, предявения от
С. П. Г., ЕГН **********, гр. София, ул. „М* срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА,
с ЕИК по БУЛСТАТ: *, гр. София, ул. М*, ревандикационен иск с правна
квалификация чл.108 вр. чл.79 от ЗС, с който се иска:
1. да бъде признато за установено по отношение на ответника СТОЛИЧНА
ОБЩИНА – район СЛАТИНА, с БУЛСТАТ: **, гр. София, бул. „Ш*, че
С. П. Г., ЕГН **********, гр. София, ул. „М* е собственик на
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * по кадастралната карта и
кадастрални регистри (КККР) на гр. София, одобрени със Заповед № РД-
14
18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на Агенция по геодезия,
картография и кадастър (АГКК), с последно изменение на КККР,
засягащо ПИ от 15.09.2022 г., с адрес на ПИ: гр. София, район Слатина,
ул. „*“, площ: 467 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10
метра), при съседи: *, на основание изтекла придобивна давност в
периода от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и в периода от 08.03.2022 г. до
05.08.2022 г.,
2. КАКТО и да се осъди ответника СТОЛИЧНА ОБЩИНА – район
СЛАТИНА, с БУЛСТАТ: **, гр. София, бул. „Ш* да предаде владение
на С. П. Г., ЕГН **********, гр. София, ул. „М*. върху имот:
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор * по кадастралната карта и
кадастрални регистри (КККР) на гр. София, одобрени със Заповед № РД-
18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на Агенция по геодезия,
картография и кадастър (АГКК), с последно изменение на КККР,
засягащо ПИ от 15.09.2022 г., с адрес на ПИ: гр. София, район Слатина,
ул. „*“, площ: 467 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10
метра), при съседи: *
ОСЪЖДА С. П. Г., ЕГН **********, гр. София, ул. „М* да заплати на
СТОЛИЧНА ОБЩИНА – район СЛАТИНА, с ЕИК по БУЛСТАТ: **, гр.
София, бул. „Ш* сумата от 1100 лева (хиляда и сто лева), представляващи
разноски по гр. д. № 52002/2023 г. по описа на СРС, на основание чл.78, ал.3
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД чрез СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, в двуседмичен срок от съобщаването
му, по реда на Глава XX ГПК, на основание чл.258 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните чрез техните
процесуални представители.
ДЕЛОТО да се докладва на съдия - докладчик при постъпване на книжа
и след изтичане на срок.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15