Решение по дело №209/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН.

 

Касаторът, Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез представителя си, е обжалвал като неправилно решение №34 от 22.01.2024 година, постановено по АНД №773/2023 година по описа на Великотърновският районен съд.

От изложените в касационната жалба оплаквания се установява, че според касатора решението е неправилно, тъй като е постановено при нарушен закон - касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

Основното оплакване е, че съдът неправилно прилага разпоредбата на чл.34 от ЗАНН, като аргументи за това се черпят от дефиницията на §6, т.63 от ДР на ЗДвП и чл.189ж, ал.1 от ЗДвП. Намира, че – обратно на приетото от районният съд - давностните срокове по чл.34 от ЗАНН са неприложими. Развива и доводи по същество, като сочи, че отменения електронен фиш е процесуално и материално - правно законосъобразен, като са спазени всички разпоредби на ЗДвП, установяващи отговорността на собственика на ПС. Претендира разноски, като прави възражение срещу разноските, които се претендират от противната страна, като счита, че те следва да се редуцират до законовия минимум.

Ответникът по касация, ЕТ „Атанасов – А. Атанасов“ – село Казичене, чрез представителя си отрича основателността на касационната жалба в депозирана по делото молба с характер на писмени бележки и моли тя да се отхвърли. Аргументира, че правилно съдът констатира неприложимост на чл.179, ал.3б от ЗДвП, след като следва да се приложи общият ред чрез издаване на АУАН. Аргументира подробно и приложимостта на чл.34, ал.3 от ЗАНН въпреки обструкциите на касатора досежно приложимостта и. Сочи, че към момента с оглед разпоредбата на чл3, ал.2 от ЗАНН е следвало да се съобрази новата редакция на чл.10б, ал.7 от ЗП, като всъщност промяната на тази разпоредба е в хармония с Общностното право. Претендира сторените разноски.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а по същество е неоснователна.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил като незаконосъобразен електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата **********, на Агенция „Пътна инфраструктура“ /електронният фиш да лаконичност/, с който на ответника по касация за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3 във връзка с чл.179, ал.3б от ЗДвП е наложена имуществена санкция от 2 500 лв.

За да постанови този резултат съдът е приел, че въпросният електронен фиш е издаден за това, че на 25.01.2021 година, в 17, 41 часа, в община Велико Търново на ППI-4, километър 133+194 в посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, е установено нарушение №***с ППС влекач „Скания Р420“, с №[рег. номер], с технически допустима максимална маса 18 600, 2 оси, Еко категория ЕВРО 5, в състав с ремарке с общ брой оси 4, като за това ППС няма валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаването, като това е квалифицирано като нарушение на чл.102, ал.2 от ЗДвП.

Съдът е посочил, че нарушението е установено с устройство №40292, което представлява елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, което се намира на процесният участък от пътя. От събраната като доказателство справка от историята за обработка на нарушение, за което е издаден и оспорения пред съда електронен фиш се установява, че всъщност той е издаден едва на 03.02.2023 година.

С оглед на така установените факти районният съд е констатирал неспазване на разпоредбата на чл.34, ал.3 от ЗАНН. В това отношение е посочено, че откриването на нарушителя е налице, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на които може да идентифицира нарушителя. В процесният случай откриването на нарушителя е станало известно на наказващия орган в момента на извършването на претендираното нарушение – 25.01.2021 година, като предвидения в закона срок по чл.34, ал.3 от ЗАНН е изтекъл на 26.07.2021 година. Съответно спорният електронен фиш е издаден едва на 03.02.2023 година, а е връчен едва на 13.04.2023 година. Обоснована е при това положение последицата по чл.34, ал.3 от ЗАНН и приложимостта на този давностен срок по отношение на електронния фиш.

Решението е правилно.

Следва да сеотбележи, че с изменението на ЗДвП /обн. ДВ бр. 105 от 2018 г./ и създаването на новите разпоредби на чл. 189ж от ЗДвП е въведена възможност за установяване на някои видове административни нарушения по този закон и ангажиране на административнонаказателна отговорност за тях по опростена /диференцирана/ процедура, която се основава на установяване и заснемане от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата – чрез издаването на електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител.

Според т. 1 от Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Наказателна колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Втора колегия на Върховния административен съд, сроковете по чл. 34 ЗАНН са давностни и с тяхното изтичане се погасява възможността да бъдат реализирани правомощията на административнонаказващия орган. Следователно, издадено след изтичането на тези срокове издаването на наказателно постановление, а по аргумент за по – силното и на акт, който предвижда идентични неблагоприятни последици, е незаконосъобразно.

Нормата на чл. 1 от ЗАНН въвежда субсидиарна приложимост на разпоредбите на този общ закон относно реда за установяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните наказания, във всеки случай, когато липсва друга специална уредба. Специалният закон, в случая ЗДвП, въвежда особено /диференцирано/ производство по установяването на административното нарушение и налагането на наказания или санкции при провеждането му, но не регламентира отклонение по отношение на давностните срокове за неговото започване и приключване.

Началото на производството по издаване на електронен фиш се поставя със заснемане на извършеното нарушение посредством електронната система, което заменя съставянето на АУАН по смисъла на чл. 40 и сл. от ЗАНН и има същото правно значение - дава началото на административно-наказателното производство. От своя страна, електронното изявление, записано /обективирано/ върху хартиен, магнитен или друг носител, създадено чрез тази административно-информационна система въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от автоматизирани технически средства или системи, съставлява регламентирания в закона електронен фиш и е своеобразен аналог на наказателното постановление, като аргумент за посоченият извод е както разпоредбата на чл.189ж, ал.7 от ЗДвП, така и разпоредбата на чл.58д, т.4 от ЗАНН, които приравняват електронният фиш по юридическа сила и последици на юридическата сила и последици, които са присъщи на наказателното постановление.

Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН, образуваното административно-наказателно производство се прекратява, ако не е издадено наказателно постановление в шестмесечен срок от съставянето на акта. При липсата на специална уредба относно сроковете за образуване, съответно за приключване на процедурата по ангажиране отговорността на нарушителя и предвид разпоредбата на чл. 1 от ЗАНН, приложим в производствата по чл. 189ж от ЗДвП, е цитираният текст от общия закон. Приемането за електронния фиш на последици различни от установените за наказателното постановление, би означавало различно третиране на нарушителите, извършили едно и също нарушение, в зависимост единствено от това дали то е заснето с електронната система или констатирано от контролен орган, каквото различно третиране нито е нормативно предвидено, нито е оправдано от гледище на закона и от гледище на еднаквото третиране на субекта на нарушението, независимо от способа за установяване на извършването му.

Доколкото самото заснемане има установителната и доказателствена функция на АУАН, а електронният фиш на НП, то срокът по чл. 34 от ЗАНН за провеждане и приключване на производството в административната му фаза /със съставяне на електронен фиш/, започва да тече от датата на заснемането с техническото средство.

В конкретният случай, видно от доказателствения запис за нарушението, същото е констатирано на 25.01.2021 година /лист 4 от първоинстанционното дело/, като предвид обстоятелството, че ЕФ е издаден въз основа на утвърден със заповед №РД-11-983/13.09.2021 година образец е очевидно, че същият е издаден извън срока по чл.34, ал.3 от ЗАНН, както правилно е посочил и въззивният съд. Впрочем, както се установява от приобщените писмени доказателства /справка за нарушението на БГ ТОЛ, лист 80 от първоинстанционното дело/, електронният фиш така или иначе е издаден на 03.02.2023 година.

Отричането на прилагането на срока по чл.34 от ЗАНН от страна на настоящият касатор е правно неаргументирано, доколкото в случая няма как да се приложи единствено изпълнителската давност по чл.82 от НК, като се отрича логиката на прилагането на предхождащата я погасителна давност.

Правилното решение следва да остане в сила.

Предвид изхода на касационното дело, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски, които не са прекомерни предвид характера на спора. Същите представляват сумата от 780 лв. съгласно представената фактура.

Неоснователно касаторът претендира намаляване на уговореното и платено възнаграждение до предвидения законен минимум. С решение по дело C‑438/22 СЕС дава следното тълкуване на чл.101 от ДФЕС: Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При това наредбата, определяща минимални възнаграждения за извършената от адвоката работа, не следва да се съобразява от съда.

В тежест на касатора е да установи, че договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение от 650 лв. е проява на съгласувана практика, която води или е довела до ограничаването или нарушаването на конкуренцията по повод на избора на процесуален представител от страна наедноличният търговец. Липсват доказателства, които да опровергават автономията на волята и свободата на договаряне, проявени от страните в представеният договор за правна защита и съдействие при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, чиито размер се претендира да бъде редуциран.

 

Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи касационен състав, същото

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение №34 от 22.01.2024 година, постановено по АНД №773/2023 година по описа на Великотърновският районен съд.

 

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, да заплати на ЕТ „Атанасов – А. Атанасов“, [ЕИК], село Казичене, [улица] разноски за касационното производство от 650 лв.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.