Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
15.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №16231/2018 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Е. ООД,
с която са предявени срещу Д., представлявана от М.НА
Ф., Н.С.и Комисията за Е И.В.Р.искове за солидарното им осъждане, както следва:
главен иск с правно основание чл.49,
вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ, за
сумата от 45968,37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно
поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на
разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и
противоречи на Конституцията и неизпълнение на задължението да уредят
отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за
противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси за периода
01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. въз основа на противоконституционната разпоредба;
евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за сумата от 45968,37 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание, въз основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон;
иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 13602,57 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.01.2016 г. – 30.11.2018 г.
Ищецът претендира законната лихва
от исковата молба и разноските.
Ищецът твърди, е в периода 01.01.2014
г. – 10.08.2014 г., в качеството му на собственик на вятърна електрическа
централа и производител на електрическа енергия, са му удържани такса по
чл.35а, ал.2 ЗЕВИ в общ размер на 45968,37 лв., представляваща удръжка в размер
на 20% от цената на изкупуваната енергия за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014
г. Твърди, че разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ, въвеждаща процесната такса, е приета
в нарушение на основни принципи на европейското право, провъзгласени в ДФЕС, Директива
2009+/28/ЕС и Директива 2009/72/ЕС, както и на Конституцията на Р.Б., което е
установено с Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ,
бр.65/06.08.2014 г. и влязло в сила на 10.08.2014 г. Позовава се на противоправност
на действието по приемане на съществено нарушаващата европейското право и противоконституционна
разпоредба от страна на органа Народно събрание, както и на противоправност на последващото
бездействие на НС да изпълни задължението си по ЗКС и Правилника на НС и да
уреди възникналите правни последици от противоконституционната норма. Твърди,
че е от така посоченото действие и бездействие е понесъл вреди, представляващи
удържаните такси на основание противоконституционна норма.
Ответникът – Д.
чрез М.НА Ф., оспорва предявения иск по основание и размер. Позовава се на
неподведомственост на спора на гражданските съдилища, тъй като отношенията
между страните са публичноправни, а предмет на вземането е публичноправно
задължение на ищеца. Счита, че спорът следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ. Счита,
че не е легитимиран по предявения иск, тъй като се твърдят вреди от деяния на
физически лица от състава на друг държавен орган – Народното събрание, което
следва да бъде привлечено към отговорност, като оспорва да е възложител на
работата на народните представители. Оспорва да са налице вина и вреди, както и
причинно-следствена връзка между твърдяното действие, съответно – бездействие и
посочените от ищеца вреди. Позовава се на правомерност на събирането на такси,
считано от датата на въвеждането им до обявяването им за противоконституционни.
Оспорва в тежест на Народното събрание да е налице задължение съгласно чл.22,
ал.4 ЗКС да приеме закон, с който да уреди по следиците от
противоконституционната норма, като регламентира връщане на таксите. Оспорва да
е налице вземане на ищеца и по реда на чл.55 ЗЗД за връщане на даденото като
платено без основание, като твърди, че към момента на събиране на таксите,
същите са дължими на валидно правно основание, а решенията на КС не действат с
обратна сила, а занапред.
Ответникът – Н.С.на
Р.Б., оспорва предявения иск. Оспорва да е легитимиран да отговаря тъй като
действията/бездействията, на които се основа искът, са извършени от 42-рото НС,
а не от 44-тото. Позовава се на липсата на обратно действие на решенията на КС,
с които се обявяват за противоконституционни законовите разпоредби. Оспорва да
е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС. Оспорва да му е вменено
задължение съгласно чл.22, ал.4 ЗКС да уреди последиците от действието на
противоконституционната норма – твърди, че нормата не е императивна и в
преценка на органа е дали има възникнали правоотношения, нуждаещи се от преуреждане.
Позовава се и на липса на вредоносен резултат, доколкото счита, че удържаните
такси са дължимо платени.
Ответникът –
Комисия за Е И.В.Р.се позовава на
недопустимост на предявения иск поради липса на твърдения за противоправни
действия, извършени от комисията, оспорва да е материално легитимирана да
отговаря за процесните вземания.
Съдът, след като се запозна със становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По подведомствеността на спора:
Неоснователно е възражението, че предмет на спора са
публични държавни вземания, поради което същият е подведомствен на
административните съдилища. Главният иск е с предмет вземане, произтичащо от
деликт, а евентуалния – за вземане от неоснователно обогатяване. Вземанията
произтичат от граждански правоотношения – деликтно за главния, от неоснователно
обогатяване за евентуалния иск и спорът относно съществуването им е
подведомствен на гражданските съдилища. Не са налице публични отношения на
власт и подчинение, предмет на исковете, както твърди ответникът - тъй като
противоконституционността изключва компетентността на административен орган по прилагане
на съществуваща правна уредба, уреждаща публично държавно вземане, не може да
се приеме, че ищецът е задължен да претендира възстановяване на платеното от
КЕВР, с искане за издаване на индивидуален административен акт за връщане на
сумите, какъвто акт или мълчалив отказ за издаването му би бил основание за обжалване
по реда на чл. 197 и сл. АПК и пред административен съд. Друг е въпросът, че
събралият сумата административен орган би могъл доброволно да я възстанови, но каквото
възстановяване липсва, като това обуславя правния интерес от претенцията. В
този смисъл е и постоянната практика на ВКС по сходни казуси (по претенции за
неоснователно обогатяване), обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по
ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д.
№ 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. №
3001/2017 г. на ВКС, II т.о и др., според която с обявяването на
противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характерът на публично държавно
вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им
от Д. обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища.
По процесуалния ред на разглеждане на исковете:
Неоснователно е твърдението на ответника, че искът следва
да се разгледа по реда на ЗОДОВ. С § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от
2019 г.) е предвидено новата разпоредба на чл.2в от закона да се прилага за
предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а неприключилите
до влизането в сила на закона производства се довършват от съдилищата, пред
които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.
Производството по настоящото дело е образувано на 03.12.2018 г. и следва да се
довърши по общия ред, който се е прилагал преди в приложното поле изрично да се
включат искове за вреди от нарушение на правото на ЕС. В цитирания закон лимитативно
са изброени фактически състави, в които Д. отговаря за вреди, сред които до
приемане на нормата на чл.2в и към момента на завеждане на делото не е
предвидена отговорност за вреди от действие, нарушаващо правото на ЕС или приемане
на противоконституционна разпоредба. Това е така по следните съображения:
Искът се основава на твърдения за причинени
имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавен орган и включените
в състава им длъжностни лица. За подобни вреди отговорност носи Д. съгласно
общия принцип на чл.7 от Конституцията, чиито норми имат непосредствено
действие (чл. 5, ал. 2 КРБ). Част от хипотезите за отговорност на Д. за вреди
са уредени в специалния Закон за отговорността на Д. и общините за вреди (ЗОДОВ),
който в чл.1 и чл.2 разграничава основанията за отговорност според вида на
държавната дейност – административна или на правозащитните органи. За изброените
в чл.1 и чл.2 фактически състави ЗОДОВ урежда условията и реда, по който се
осъществява отговорността, както и нейния обем, като предвижда, че по тези
искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения
(чл. 7) – т.е. създава правила за процесуална субституция (виж ТР №5/2013 г. на
ОСГК на ВКС ). Когато отговорността не може да бъде реализирана по ЗОДОВ,
приложими са общите правила на ЗЗД - чл.49, вр. чл.45 ЗЗД (така решение № 133
от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение). Извън хипотезите на чл.1 и чл.2 ЗОДОВ, отговорността за други
незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на
общото гражданско законодателство (чл.49 ЗЗД, като допустимо е отговорността по
чл.7 от Конституцията да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу Д.,
така и срещу съответното държавно учреждение).
Според изложените фактически основания на главния иск,
същите не покриват нито един от предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически
състави към момента на предявяване на иска. Предвид изложеното правната
квалификация на претенцията по главния иск е чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.7 КРБ.
По процесуалната легитимация на ответниците:
Основателни са възраженията за липса на процесуална
легитимация на ответниците НС и КЕВР.
С Решение № 71/06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/2019 г.
на ВКС, IV ГО, ГК,
постановено по реда на чл.290 ГПК, по въпроса: държавен орган ли е Народното
събрание и длъжностни лица ли са народните представители, за вредите от чиито
противоправни актове отговаря Д. и чрез
кои държавни органи Д. участва в производствата за реализиране на отговорността
за вреди, ВКС приема, че: „Д. участва
в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ
чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че Д.
може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по
граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който
урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на
изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо
разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ,
бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато Д. участва в съдебно
производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото
(каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е
обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на
процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва
процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на
задължението (в случая Д.) да вземе участие в процеса като главна страна – в
това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на
съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса
участва процесуален субституент, Д. имаше възможност да вземе участие в процеса
като контролираща страна чрез М.НА Ф.. При действието на новия ГПК контролираща
страна няма.“ С цитираното решение е прието, че процесуално легитимирана
страна е Д., представлявана от М.НА Ф., като обжалваният акт е обезсилен в
частта по разгледаните искове срещу ответник – НС. Ето защо съдът приема, че
настоящото производство е недопустимо в частта у по исковете, предявени срещу ответниците
НС и КЕВР, като ответник по главния иск е Д., която по силата на чл.31, ал.1 ГПК се представлява от М.НА Ф.. Ето защо производството следва да бъде
прекратено в частта му срещу посочените ответници поради липса на пасивна
процесуална легитимация.
По главния иск по чл.49, вр.45, ал.1 ЗЗД, вр. чл.4,
пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ:
На първо място следва да се уточни, че деликтният иск
е един, а не два, предявени при условията на евентуалност. Твърдят се вреди от
противоправно поведение, като дали противоправността се изразява в нарушение на
законодателството на ЕС или на вътрешното законодателство или едновременното и на
двете, не е основание се счита, че се предявяват различни искове. Твърди се
настъпване на деликт, сочат се обективните и субективните признаци на деянито и
се твърди противоправност, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца
квалификация на противоправността, а дължи самостоятелна преценка дали деянието
е правомерно или не. Ето защо не е налице обективно съединяване на искове при
посочени различни основания на вземането при условията на евентуалност –
вземането е едно, основанието за възникването му е едно (чл.49, вр. чл.45 ЗЗД)
и предявеният иск за обезщетение е един.
Общоизвестно е, че съгласно разпоредбите на чл.35а
ал.1-3 ЗЕВИ, приети с точки 2 и 3 от §6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за
2014 г., на парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на
04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия се събира такса, чиито размер е определен по формула, установена в ал.2
на разпоредбата. Задължени за таксата лица са производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия.
По делото не се спори, а и се установява от
представените писмени доказателства, че ищецът е производител на електрическа
енергия чрез вятърна електрическа централа „Хаджи Димитър“, находяща се в
землището на с. Хаджи Димитър, общ. Каварна, обл. Пловдив.
Установява се от изисканата по реда на чл.190 ГПК
справка от КЕВР (л.139-140), че в периода първо - трето тримесечие на 2014 г.
от ищеца като производител на електрическа енергия от слънчева енергия е
събрана такса общо в размер на 45968,37 лв. В Решение №13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на Р.Б., постановено по конституционно дело № 1/2014 г. за
противоконституционни са обявени точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които
са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2
и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
(ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 9/2013 г.). В мотивите си КС
приема, че разпоредбата на ал.1 на чл.35а ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 от Конституцията, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси,
установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. „Таксата е плащане в полза на държавния
бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е
предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена
исканата услуга. Тя е финансово плащане, установено от Д. и събирано от нейните
органи във връзка с извършвана от тях дейност или услуга … С установената такса
по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законодателят въвежда задължение за производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ)
безвъзмездно плащане, срещу което не получават никаква услуга.“. КС приема
също, че разпоредбата на чл.35а, ал.3
ЗЕВИ противоречи и на чл.19, ал.2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът
създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия
за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма,
нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската
дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от
закона. „От всички стопански субекти,
които се занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми
източници, единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия са задължени с таксата по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ. Недопустимо е създаването на обособен, специален правен
режим за някои субекти на стопанска дейност, а изключването на този специален
режим за други. Законодателят е длъжен да установи подходящ правен
механизъм, който успешно да може да предотвратява злоупотреби с монополизъм,
нелоялна конкуренция и да защитава потребителя.“ Прието е още, че разпоредбите
на чл.35а, ал.2, чл.35б и чл.73 ЗЕВИ сами по себе си не са
противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а,
ал.1 и 3 ЗЕВИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са
също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в
противоречие с принципа на правовата държава.
Съдът приема, че доколкото принципът на защита на
оправданите правни очаквания, на устойчивост и предвидимост на бизнес средата и
на равнопоставеност и недискриминация на правните субекти са провъзгласени чрез
първичното право на ЕС (ДФЕС), то с приемането на процесните разпоредби е
налице съществено нарушение и на правото на ЕС, с оглед констатацията на КС, че
нормите по недопустим начин създават обособен, специален правен режим за някои
субекти на стопанска дейност и изключват този специален режим за други.
Според разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона
случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от
другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл.
45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, тя не произтича от вината на
възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по
чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1). правоотношение
по възлагане на работа, 2). осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние,
вреда, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3)
вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на
възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.).
При преценка по въпроса налице ли е противоправност,
осъществена от народните представители при приемане на процесните разпоредби от
ЗЕВИ, съдът съобрази следното:
Съобразно чл.151, ал.2 КРБ обявената за
противоконституционна норма не се прилага от момента на влизане в сила на
решението на съда - три дни след обнародването му в „Държавен вестник“ (чл.151,
ал.2 КРБ). Същевременно, съгласно чл.14, ал.6 ЗКС решенията на КС
са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани –
смисълът на нормата е, че решението, което установява противоконституционност
на закон, както и на това, което отхвърля искането за обявяване на закон за
неконституционен, е задължително и следва да бъде зачетено и приложено от
гражданския съд при преценка дали определена норма противоречи на Конституцията
или е в съответствие с основния закон. И макар преди влизане в сила на
решението на КС за установяване на противоконституционност, нормите на чл.35а
ЗЕВИ да са провеждали действие и да са се прилагали, то не може да има спор
(установено е по задължителен по смисъла на чл.14, ал.6 ЗКС начин), че същите,
считано от приемането си, противоречат на основни принципи, установени в чл.60,
ал.1 и чл.19, ал.2 и 3 КРБ. Съгласно чл.5, ал.1 КРБ Конституцията е върховен
закон и другите закони не могат да й противоречат. Ето защо приемането на
закон, чиито разпоредби противоречат на Конституцията, представлява противоправно
действие. Идентично противоправно е и приемането на норми в противоречие с
основни принципи, установени в правото на ЕС – първичното и вторичното.
В периода на приложение на противоконституционните
разпоредби, от ищеца е събрана такса върху произведената от него електрическа
енергия от слънчева енергия, в размер на 45968,37 лв. Основание за събиране на
сумата е противоречащата на Конституцията и на правото на СЕ норма на чл.35 а
ЗЕВИ. Ето защо съдът приема, че у ищеца е настъпила вреда – налице е
имуществено намаление на патримониума му в размер на исковата сума, което
намаление е в причинна връзка с приложение на норма, която противоречи на
Конституцията и чието приемане от народните представители представлява
противоправно действие. Ето защо съдът приема, че е налице деликт, осъществен
от длъжностните лица, включени в състава на държавен орган, в причинна връзка с
който за ищеца са възникнали имуществени вреди в размер на исковата претенция.
Налице е второто противоправно поведение, на което се
позовава ищецът, изразяващо се в неизпълнение на нормативно вменено задължение към
органа, приел противоконституционния акт, да уреди последствията от
приложението му – съгласно чл.22, ал.4 ЗКС. По време на приложение на акта са
настъпили правни последици – таксата, въвеждането на която противоречи на
Конституцията, е удържана от ищеца и постъпила в държавния бюджет. Ето защо за
органа, постановил неконституционния акт, е възникнало задължение да предприеме
действие по уреждане на възникналите правни последици, което задължение му е
вменено по императивен ред с чл.22, ал.4, вр.ал.2 ЗКС. Няма законов механизъм,
по който понеслото правни последици от противоконституционния закон лице да
задължи Народното събрание да приеме закон, по силата на който да бъдат репарирани
тези последици. От това следва, че редът за защита правата на увреденото лице е
да търси обезщетение за вредите си по общия ред /реда на чл. 49 ЗЗД, чл. 7
КРБ/. При наличието на правна последица, която за ищеца има имуществено
изражение, изразяващо се в намаляване на патримониума му, бездействието на
органа представлява деликт, от който за ищеца е произлязла вреда в размер на
исковата сума.
По изложените съображения съдът приема, че се е
осъществил фактическият състав на чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ – от
противоправно действие (приемане на противоконституционен и противоречащ на
правото на СЕ акт) и последвало го бездействие (уреждане на последиците от акта),
извършени от длъжностни лица в състава на държавен орган за ищеца е възникнала
имуществена вреда в размер на исковата сума, която е в причинна връзка с
действието и последвалото го противоправно бездействие. Поради това в полза на
ищеца е възникнало вземане за обезщетение за имуществени вреди.
Отговорността на Д. по чл.7 КРБ е имуществена, като
целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия
правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда
- този на Д.. Д. съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни
органи, като в материалноправен аспект отговорността на държавните учреждения е
идентична с тази на Д.. Държавните учреждения не притежават собствено
имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което
осъществяват дейността си, поради което именно Д. отговаря имуществено за
задълженията на държавните учреждения. По силата на чл.62 и чл.63 на Народното
събрание като държавен орган е възложено да осъществява държавни функции –
законодателната власт и парламентарен контрол, чрез включените в членствения му
състав народни представители. Ето защо съдът приема, че Д. като възложител на
държавни функции по осъществяване на законодателната власт по смисъла на чл.49 ЗЗД и по силата на общия принцип, прогласен в чл.7 КРБ, се явява материално
легитимирана да отговаря за всички виновно причинени вреди, произтичащи от
законодателната дейност на народните представители. Поради това искът се явява
основателен срещу ответника Д., представлявана от М.НА Ф..
Поради уважаване на главния иск, не следва да се
разглеждат предявените евентуални искове.
По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД:
На ищеца се
дължат вреди, считано от момента на настъпване на увреждането. Претендира се
обезщетение за законната лихва от по-късен момент – считано от 01.01.2016 г.
Законната лихва върху главницата от 45968.37 лв. за периода 01.01.2016 г. –
30.11.2018 г., е в размер на 13602.57 лв. Предявеният иск е основателен.
По разноските:
На ищеца следва
да се присъдят направените разноски в размер на 5407,84 лв. Неоснователно е
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение – същото не е със
съществено превишение спрямо минималните размери, предвидени в Наредба №1/2004
г.
На ответниците Комисия за
енергийно от водно регулиране на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се
присъдят направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 300
лв.
Поради което Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА Ф., адрес: гр. София,
ул. Г. С. ********, да заплати на Е. ООД, ЕИК:********, както следва:
на основание чл.49, вр.
чл.45 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ, сумата от 45968,37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от
противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в
приемане на разпоредба в закон, която е в
съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и в
неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на
разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се
изразява в удържани такси по чл.35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014
г., заедно със законната лихва от 03.12.2018
г. до окончателното плащане;
на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 13602.57 лв.,
представляваща лихва за забава върху горната главница за периода 01.01.2016 г.
– 30.11.2018 г.;
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 5407,84 лв., представляваща съдебни
разноски.
ПРЕКРАТЯВА на
основание чл.130 ГПК предявените от Е.
ООД, ЕИК:********, срещу К.ЗА Е И
В.Р., адрес: гр. София, бул. ********, и Н.С.на Р.Б., адрес: гр. София, пл. Н.С.№2, искове както следва: чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС, вр. чл.7 КРБ за сумата от 45968,37 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на
лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на
противоконституционна разпоредба в закон и неизпълнение на задължението да
уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й
за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл.35а
ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от
13602.57 лв.,
представляваща лихва за забава върху горната главница за периода 01.01.2016 г.
– 30.11.2018 г.
ОСЪЖДА Е. ООД, ЕИК:********, да заплати на К.ЗА Е И В.Р., адрес: гр. София, бул. ********,
и на Н.С.на Р.Б., адрес: гр. София,
пл. Н.С.№2, на основание чл.78, ал.4 ГПК, сумата от по 300 лв. за всеки ответник, представляваща съдебни разноски.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, поради уважаване на главните,
предявените евентуални искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за сумата от 45968,37
лв., представляваща подлежаща на връщане сума, платена без основание, въз
основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон и с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 13602.57 лв., представляваща лихва за
забава върху горната главница за периода 01.01.2016 г. – 30.11.2018 г.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: