Решение по гр. дело №3814/2025 на Районен съд - Плевен

Номер на акта: 1636
Дата: 30 октомври 2025 г.
Съдия: Христо Стефанов Томов
Дело: 20254430103814
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 18 юни 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1636
гр. ***, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430103814 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от М. Р. Г. от гр. *** против „**“ ЕООД гр. **.
В молбата се твърди, че на 07. 11. 2020 год. между страните е бил сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 945004, по отношение на
който е приложим ЗПФУР. Твърди се, че страните са се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 2 500 лв. Твърди се, че съгласно
договора ищцата е следвало да погаси заема, като е следвало да върне сумата
с лихва 575 лв. Твърди се, че посоченият годишен процент на разходите е в
размер на 49. 11 %. Твърди се, че в чл. 5 от договора е било уговорено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „**" в полза на
ответното дружество. Твърди се, че при сключването на договора за
потребителски кредит никъде не е посочено в съдържанието на договора
какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от
свързано на кредитора дружество. Твърди се, че след като ищцата е усвоила
сумата от 2 500 лв, установила, че освен заемната сума от 2 500 лв. „**" са
начислили такса за обезпечение с поръчителство- услуга предоставяна от
партньор на „**" ЕООД, в размер на 1 925, 00 лв. Твърди се, че към датата на
подаване на иска ищцата е погасила задълженията си по договора за
потребителски кредит. Твърди се, че процесният договор за кредит е
недействителен поради следните причини: дължимите вноски по договора за
1
поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито пък е посочено в ОУ,
че сключването на договор за гаранция е задължително условие за
предоставяне на кредит- в чл.5.3 от ОУ е посочено като възможност за
повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а
не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява
всъщност. Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с
обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди се, че
ищцата не е подписвала договор за поръчителство, както и че такъв не й е бил
представян. Твърди се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10
ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Твърди се, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, тъй
като противоречи на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на
изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Твърди се, че е посочен само ГПР в %, но не е
посочен начина на изчисляването му. Твърди се на следващо място, че е
посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е
включена като разход по договора, а това е следва да бъде направено. Твърди
се, че ответникът не предоставя възможност за сключване на договора за
кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събира допълнително
възнаграждение. Твърди се, че с това допълнително плащане се покриват
разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да
бъдат включени в ГПР съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, при което същият би
надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и
съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Твърди
се, че посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима
сума не отговарят на действителните такива. Твърди се, че посочените в
договора за заем по- ниски стойности представляват невярна информация п
следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Твърди
се, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4
от ЗПК и изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Ищцата счита, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за
поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.
2
Твърди се, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит
и чрез предвиждането на вноска за гаранция по договор за поръчителство,
което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Твърди се,
че действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и
разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в
размер над 70%. Твърди се, че предвид горното посочените в договора
размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е
неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора
/чл. 22 от ЗПК/. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение
на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин" . Твърди се, че в решение по
дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022
год., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 год. във връзка с тълкуването на
член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год.
относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановява:
„посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
3
характер"член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница". Твърди се, че
целият договор за потребителски кредит следва да бъде приет за
недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на
банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора; начисляването на такса за
допълнителна услуга - гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в
посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във
вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на
търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за
допълнителна услуга. Ищцата счита, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, евентуално на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 11 и
чл. 19 от ЗПК. Твърди се, че клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на
потребителски кредит № 945004 също е нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10 ал. 2, чл.
10а ал.4 и чл.19 ал. 1 и 4 от ЗПК. В заключение ищцата моли съда да осъди
ответното дружество да й заплати сумата от 5 лв., частичен иск от 2 500 лв.,
представляваща платена при изначална липса на правно основание сума по
договор за потребителски кредит № 945004 от 07. 11. 2020 год., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
С определение от 17. 10. 2025 год. е допуснато изменение на предявения
иск, като размерът на същия е увеличен от 5 лв. на 67, 35 лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
4
Претенцията на ищцата намира своето правно основание в разпоредбата
на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на суми, дадени при
начална липса на основание /по- конкретно дадени по нищожен договор/. По
делото е безспорно, че на 07. 11. 2020 год. е бил сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 945004 между „**” ЕООД като
кредитор и М. Р. Г. като кредитополучател. Видно е, че съгласно договора на
ищцата е бил предоставен кредит от 2 500 лв., който е следвало да се върне на
12 месечни вноски. В договора е посочено, че годишният процент на
разходите е в размер на 49. 11 %. Уговорено е в договора, че заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на
дружеството.
Основателни са доводите на процесуалния представител на ищцата,
касаещи действителността на сключения между страните договор. Съгласно
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин. В
процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито
какво включва, нито как е формиран- изрично е уговорен само годишен
лихвен процент 49. 11 %. От друга страна в годишния лихвен процент не е
отчетен размерът на дължимото се от кредитополучателя възнаграждение за
поръчителство, като при включване на същото в ГПР по процесния договор за
кредит същият ще надвиши многократно пет пъти законната лихва. Тук е
мястото да се отбележи, че във връзка с постъпило преюдициално запитване
от български съд е постановено решение на СЕС от 13. 03. 2025 год. по дело
№ С- 337/ 23, чиито основни правни положения могат да се обобщат по
следния начин: член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване
е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „ГПР“. Посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
5
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер (решение от 21 март 2024 г., Профи
Кредит България (Допълнителни услуги към договор за кредит), C‑714/22,
EU:C:2024:263, т. 55). Оттук член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница. Конкретният
случай попада в горната хипотеза, доколкото действителният годишен
процент на разходите по процесния договор надвишава значително посочения
в договора и законоустановения с императивна правна норма. Неспазването на
всички посочени по- горе изисквания води до нищожност на процесния
договор за кредит- чл. 22 от ЗПК, а оттам кредитополучателят по договора
дължи връщане само на чистата стойност на заема, но не и лихва и други
разходи /чл. 23 от ЗПК/. От представената от ответното дружество справка
безспорно се установява, че общо платената от ищцата сума по договора
възлиза на 2 602, 01 лв., от които 67, 35 лв. е таксата поръчителство. Предвид
това недължимо платената сума възлиза на 67, 35 лв., в който размер
предявеният от М. Р. Г. от гр. *** против „**“ ЕООД гр. ** осъдителен иск по
чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата направените
деловодни разноски. За да се определи размерът на възнаграждението за
адвокат, съдът съобрази обстоятелството, че се касае за спор с невисока
фактическа и правна сложност и с незначителен материален интерес, както и
че участието на пълномощника на ищцата в настоящото производство се
изчерпва с депозирането на искова молба и молба за изменение на иска, а
самото производство е протекло в едно заседание при липса на нови
доказателствени искания. При това положение и предвид разясненията,
дадени в постановеното на 25. 01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по
дело С- 438/ 22, съдът счита, че в полза на ищцата следва да бъде присъдено
6
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с включен ДДС.
По така изложените съображения ***ският районен съд

РЕШИ:
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. **, ж. к. „***“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
И.В.В. да заплати на М. Р. Г. от гр. ***, ЕГН **********, сумата от 67, 35 лв.,
частичен иск от 2 500 лв., представляваща платена при изначална липса на
правно основание сума по договор за потребителски кредит № 945004 от 07.
11. 2020 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба /18. 06. 2025 год./ до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. **, ж. к. „***“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
И.В.В. да заплати на М. Р. Г. от гр. ***, ЕГН **********, сумата от 426, 68
лв., представляваща деловодни разноски, в които е включено и адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред ***ския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
7