№ 576
гр. Ловеч, 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, V СЪСТАВ, в публично заседание на десети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря ПРЕСЛАВА СТ. ДИЧКОВА
като разгледа докладваното от ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА Гражданско дело №
20254310101103 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. Д. И., с адрес: ***, със съд.адрес:
адв. В. И. И. К., ЛАК, адрес на кантора: ***, против „С.Г.ГРУП“ ЕАД, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Витоша, ул.“Рачо Петков Казанджията“№4, ет.6,
представлявано от Кирил Веселинов Петков.
Заявената искова претенция е с посочено правно основание: чл.439 от ГПК и цена на
иска: 7 165,99 лв.
В петитумната част ищецът е отправил искане съдът да се произнесе с решение, с
което да признае за установено, по предявения установителен иск с правно основание чл.439
от ГПК, че И. Д. И. не дължи на „С.Г.ГРУП“ЕАД сумата 1924,47 лв. – главница по
изпълнителен лист, въз основа на който е образувано ИД №*** г. по описа на ЧСИ В. П., рег.
№ *** КЧСИ, ведно със законната лихва върху нея от *** г. в размер на 2032.09 лв, както и
неолихвяемата сума в размер на 2590,34 лв, включваща съдебни разноски и сумата в размер
на 619,09 лв. такси по изпълнителното производство.
Претендирани са и направените в настоящото производство съдебно – деловодни
разноски.
Ищецът излага в исковата молба, че е длъжник по изп.д.№***г. по описа на ЧСИ рег.
№*** с район на действие ОС Ловеч -В. П., а ответникът „С.Г. ГРУП“ ЕАД, е взискател по
посоченото изпълнително дело. Твърди, че в края на м.април 2025г. получил покана от ЧСИ В. П.,
рег.№*** КЧСИ и така разбрал, че срещу него се води изп.д.№*********г., по описа на ЧСИ В. П.,
рег.№*** КЧСИ., с район на действие ЛОС, образувано по молба на „С.Г. ГРУП“ ЕАД
,ЕИК:*********. Уточнява, че изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист
от 16.12.2015г., издаден по ч.гр.д.№***г. по описа на ЛРС. Сочи, че с поканата е приложено и копие
1
от изпълнителния лист с отбелязване, че последното изпълнително действие е на 28.05.2020г. по
образуваното въз основа на този изпълнителен лист изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№***
КЧСИ. ПДИ е била връчена на 25.03.2016г.
При извършена справка по изпълнително №***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ,
ищецът установил, че последното изпълнително действие е било на 11.04.20218г., когато е наложен
запор на банкова сметка в ЦКБ.
Посочва се, че на 28.05.2020г. е депозирана молба от „С.Г. ГРУП" ЕАД, ЕИК:*********, с
която се иска конституирането им като взискател и уведомяване на длъжника за извършена цесия,
без да е поискано извършването на някакво принудително действие. Ищецът счита, че така
посочената дата на гърба на изпълнителния лист за последно изпълнително действие е невярна.
Твърди още, че не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла
погасителна давност.
Излага, че съобразно разпоредбата на чл.439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното
производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се
основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. Отбелязва, че по своето естество
искът по чл.439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи,
че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите
след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта
му не е настъпила. Счита, че наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по
изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за
предявяване на иска по чл.439 от ГПК, с който се оспорва изпълнението.
Изтъква, че предявеният иск се основава на твърдения, че ищецът не дължи процесиите
суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност.
Сочи, че съгласно TP №2/26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г., ОСГТК, мотивите на
т.14, новият ГПК, урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
самото заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 от ГПК,
предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 от ГПК.
Освен в тази хипотеза давността следва да се счита прекъсната и със стабилизиране на заповедта за
изпълнение. Това е така, тъй като съгласно актуална практика на ВКС, влязлата в сила заповед за
изпълнение формира обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Затова заповедното производство може да бъде
възобновено при наличието на предпоставките по чл.423 от ГПК, а иск за оспорване на вземането
на основания и факти, настъпили до изтичането на срока за подаване на възражение може да бъде
предявен само при наличието на предпоставките по чл.424 от ГПК. Позовава се на съдебната
практика - определение №214/15.05.2018г. по ч.гр.д.№1528/2018г. на BKC,IV гр.отделение.
Предвид на това стабилизираната заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК има последиците на
съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД,
така че срокът на новата давност по чл.117, ал.1 от ЗЗД , следва да бъде съблюдаван с оглед
разпоредбите на чл.117, ал.2 от ЗЗД. Изтъква, че в настоящия случай иск не е предявен, нито в срок
са подадени възражения срещу издадената заповед за изпълнение. Т.е. предмет на изпълнение по
2
настоящото дело е влязла в сила заповед за изпълнение, въз основа на която е издаден изпл.лист,
чието изпълнение е оспорено в настоящото производство.
Твърди се още, че вземанията са погасени по давност още в хода на производството по
изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ, преди постановлението за прекратяването му,
както и преди образуваното ИД№*********г., по описа на ЧСИ В. П., рег.№*** КЧСИ. Поддържа,
че перемпицята по изп.д.№***г. по описа на ЧСИ В. П. е настъпила на 11.04.2020г. и всички
изпълнителни действия след тази дата са обезсилени по право. Петгодишният давностен срок от
последното изпълнително действие е изтекъл още на 11.04. 2023г. по време на действието на изп.д.
№***г.
Посочва, че съгласно TP от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г., ОСГТК,
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не
конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички
предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право.
Предвид гореизложеното, ищецът счита, че е налице правен интерес от завеждането на
настоящия иск.
В срока по чл.131 е постъпил писмен отговор от „С.Г.ГРУП“ЕАД, чрез
пълномощника адв. И. И. Г.. Намира исковата молба за частично недопустима, а в останалата
част същата за основателна и моли съдът да постанови решение при признание на иска. По
възражението за недопустимост излага, че искът по чл.439 от ГПК е насочен към
установяване на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Сочи, че в настоящия случай се твърди, че
за вземанията е настъпила погасителна давност, което е вярно. Намира за недопустимо обаче
да се предявява иск по чл.439 от ГПК за установяване недължимост на лихвите, таксите и
разноските в изпълнителното производство. Счита, че искът е допустим единствено до
сумите, обективирани в изп.лист, а именно до сумата от 1924.47 лв. главница. Заявява, че
това е така, тъй като с установяване недължимост на главното вземане, то ще се установи и
недължимост на акцесорните вземания за лихва и разноски. Според ответника, недопустимо
е изкуствено увеличаване на иска с цел присъждане на по-големи разноски. По отношение
на допустимата част от иска в частта относно предявената главница в размер на 1924.47 лв,
то ответното дружество изрично признава иска, признава всички факти изложени в исковата
молба и моли съда да постанови решение при признание на иска по чл.237 от ГПК. Моли, на
основание чл.78 ал.2 от ГПК съдът да възложи разноските в тежест на ищеца. Счита, че
ответникът не е дал повод за завеждане на делото, като длъжникът е имал възможност да се
позове на изтеклата погасителна давност и извън процеса. В случай, че съдът прецени, че
ответното дружество следва да отговаря за разноските в настоящото производство, то моли,
присъдените в полза на ищцовата страна разноски да бъде в минимален размер, като бъдат
3
съобразени постановките в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на
Европейския съюз.
С Определение от 20.06.2025 г., постановено по реда на чл.140 от ГПК, съдът се е
произнесъл по допустимостта на предявения иск, като е приел, че същият е допустим и е
насрочил делото за разглеждане в о.с.з.
Ищецът И. Д. И. не взема лично участие в процеса. Представлява се от адв. В. К..
Моли съдът да се произнесе с решение с оглед заявеното от ответната страна признание на
иска, като уважи предявения иск в пълния претендиран размер. Претендира и сторените по
делото разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът - «С.Г.ГРУП»ЕАД – гр. София не изпраща представител в о.с.з. Преди
о.с.з. е депозирано писмено становище, чрез процесуалния представител – адв. Г., в което
заявява, че счита предявения иск за допустим, а по същество основателен. Поддържа
искането си на основание чл.78, ал.2 от ГПК, разноските да бъдат възложени върху ищеца,
доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото с извънпроцесуалното си
поведение. Счита, че в случая ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото,
тъй като напълно се е дезинтересирало от събиране на вземането на длъжника, бездействало
е в продължение на няколко години и не е предприело нито едно действие за събиране на
задължението си. Отбелязва, че изпълнителният лист спрямо длъжника е в кориците на
прекратеното изпълнително дело и не е на разположение на кредитора. В случай, че съдът
прецени, че ответното дружество следва да отговаря ца разноските в настоящото
производство, то моли, присъдените в полза на ищцовата страна разноски да бъде в
минимален размер, като съобрази постановките на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 на СЕС. Въз основа на гореизложеното, моли съдът да постанови решение при
признание на иска и да възложи в тежест на ищеца разноските по делото.
Съдът, като обсъди доводите на страните, приложените към делото писмени
доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Като е съобразил изложеното в ИМ и направеното от ответника с отговора
изявление, че признава предявения иск, както и отправеното от пълномощника на ищеца
искане за приложение на разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК, с протоколно определение от
10.11.2025 г. съдът е прекратил съдебното дирене, като е обявил, че ще се произнесе с
решение съобразно признанието на иска.
С оглед на изложеното по-горе, съдът намира, че са налице условията на чл.237 от
ГПК и следва да бъде постановено решение, с което предявения отрицателен установителен
иск, който съдът е квалифицирал като такъв с правно основание по чл.439, ал.1 от ГПК вр.
с чл.124 от ГПК, следва да бъде уважен.
Предявеният иск е допустим, предявен е в надлежна форма при наличие на правен
интерес от търсената защита. Направеното признание на иска е валидно, като по същество
представлява процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита
4
срещу исковите претенции, тъй като ги счита за основателни и заявява, че правните
твърдения на ищеца, заявени с иска, отговарят на действителното правно положение - т.е.
претендираното от ищеца право съществува. В конкретния случай съдът намира, че
признатото право е такова, с което ответната страна може да се разпорежда, както и че
признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави.
С оглед обстоятелството, че ответникът разполага с изпълнителен титул и след
конституирането му по изп.дело №615/25 г., когато погасителната давност за вземането вече
е била изтекла, е отправил искане за извършване на конкретни изпълнителни действия, за
ищеца е налице правен интерес от провеждане на иска. В съдебната практика
последователно се приема, че ищецът, като длъжник по изпълнителния лист, не е лишен от
защита по реда на чл.439, ал.1 от ГПК, тъй като неговата правна сфера се явява накърнена
от факта, че в полза на неговия кредитор е издаден изпълнителен титул, който
материализира вземането, чиято дължимост ищецът отрича, позовавайки се на факти,
настъпили след приключване на съдебното производство, в което изпълнителното основание
е издадено. В случая такъв факт е изтичането на общата давност и погасяване възможността
за принудително изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда нов срок. Според разпоредбата на
чл.116, б.”в” от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение, като нормата на чл.117 от ЗЗД предвижда, че от прекъсване на давността
започва да тече нова давност.
В рамките на настоящия процес ответникът признава, че процесното вземане е
погасено по давност, доколкото до изтичане на 5- годишния този срок не са били извършени
валидни изпълнителни действия, които да прекъснат давността.
Тъй като решаващият съд приема, че са налице предпоставките за постановяване на
решение при признание на иска,то на основание чл.237, ал.2 от ГПК последното не следва
да се мотивира по същество.
Съобразявайки всичко изложено дотук и предвид направеното от ответника
признание на иска, съдът счита, че предявения отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 във вр. с чл. 124 ал. 1 от ГПК, за недължимост на описаното в исковата
молба вземане, поради погасяването му по давност, се явява основателен и следва да бъде
уважен изцяло.
По разноските:
С исковата молба ищецът е заявил искане за присъждане на направените в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски. Представен е списък на разноските
по чл.80 от ГПК, според който сторените от ищеца разноски са в общ размер на 1432 лв, от
които: 286.00 лв. – държавна такса и 1146.00лв. – адвокатски хонорар.
В хода на процеса ответникът е направил признание на иска, като е отправил искане
разноските по делото да бъдат възложени върху ищеца на основание чл.78, ал.2 от ГПК.
5
Поддържа, че не е дал повод за завеждане на делото с извънпроцесуалното си поведение,
както и че длъжникът се е позовал на давност за първи път с исковата молба.
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В
конкретния случай ответникът „С.Г. Груп“ЕАД е направил изявление, че признава иска за
основателен, тъй като процесното вземане действително е погасено по давност.
Следователно, първата предпоставка за освобождаване от отговорност за разноски е налице.
Отчитайки поведението на ответника след погасяване на вземането по давност,
както и фактите по делото, които не са спорни между страните, съдът намира, че не е
налице втората предпоставка за приложение на нормата на чл.78, ал.2 от ГК – ответникът да
не е дал повод за завеждане на делото. В случая единственият ред за защита на ищеца –
отричане на правото на принудително изпълнение на процесното вземане, е чрез
предявяване на иск по чл. 439 ГПК и позоваване на давността пред съд, доколкото подобно
възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител. В такава хипотеза,
съобразно непротиворечивата практика на ВКС, следва да бъде отречено приложението на
изключението по чл. 78, ал. 2 ГПК. В този смисъл: Опр. №694/25.09.2023 г. по ч.т.д.№
1325/2023 г., II т.о. определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на
ВКС, ГК, IV ГО и др. Приема се, че правният интерес на длъжника от предявяване на иск по
съдебен ред произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата на
пресъдено нещо по успешно проведения иск и съответно да прекрати образуваното пред
него изпълнително дело при установяване несъществуването на спорното вземане. В този
смисъл, когато длъжникът се позовава на изтекла давност, предмет на предявения по реда
на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а
съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение. Във всички
случаи, когато е налице издаден изпълнителен лист, който не е обезсилен, съдебната
практика приема, че е налице правен интерес от воденето на делото и следва да се приеме, че
ответникът е дал повод за завеждане на отрицателния установителен иск.
С оглед на изложеното по-горе следва да се отрече приложението на разпоредбата на
чл.78, ал.2 от ГПК и ответникът ще следва да понесе сторените от ищеца по делото
разноски.
По възражението за прекомерност:
Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е направено
своевременно от ответника, като такова е заявено от упълномощеният процесуален
представител – адв. Г. с отговора на исковата молба.
Разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК дава възможност на съда при отправено искане от
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл.36 от ЗА, ако същото се явява прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото.
В настоящия случай, материалният интерес се определя от цената на заявената
6
искова претенция, която е в размер на 7165.99лв. и предвид посочения интерес
възнаграждението за процесуално представителство се определя в размерите, предвидени
по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
(загл. изм. – ДВ, бр.14 от 2025 г.), а именно –1016,60 лв. (400.00лв. + 10% за горницата над
1000лв). От приложение по делото Договор за правна защита и съдействие от 02.06.2025 г.
се установява, че уговореното и заплатено в брой от ищеца възнаграждение е над
нормативно установения минимум – 1146.00лв..
Съдът намира, че в случая е налице несъответствие между цената на предявения иск,
размера на възнаграждението, усилията на защитата при упражняването на процесуалните
права, съотнесени към фактическата и правна сложност на делото, поради което
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, определен в
Наредба №1/2004 г., която служи за ориентир. В случая съдът съобразява съдебната
практика, в т.ч. и тази на СЕС – Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 г. по дело
С-438/22, постановено по преюдициално запитване, свързано с тълкуването на член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС.
След редуциране размера на адвокатското възнаграждение до сумата от 1016.00 лв.
общият размер на разноските по делото, които ответникът следва да понесе, възлиза на
сумата от 1302.00лв., от които: 286,00лв. – платена държавна 1016.00лв.- адвокатско
възнаграждение
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. Д. И., ЕГН **********, с
адрес: *** отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във връзка с чл. 124
ал. 1 от ГПК, че И. Д. И., с горните данни, НЕ ДЪЛЖИ на „С.Г.ГРУП“ЕАД, ЕИК *********,
седалище/адрес на управление: гр. София, ул.“Рачо Петков Казанджията“№4, ет.6,
представлявано от Кирил Веселинов Петков, сумата 1924,47 лв. – главница по изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано ИД №*** г. по описа на ЧСИ В. П., рег.№ *** КЧСИ,
ведно със законната лихва върху нея от *** г. в размер на 2032.09 лв, както и неолихвяемата
сума в размер на 2590,34 лв, включваща съдебни разноски и сумата в размер на 619,09 лв.
такси по изпълнителното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „С.Г.ГРУП“ЕАД, ЕИК *********,
седалище/адрес на управление: гр. София, ул.“Рачо Петков Казанджията“№4, ет.6 ДА
ЗАПЛАТИ на И. Д. И., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 1302.00лв. (хиляда триста и
два лева) – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Ловешки ОС в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл.7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
7
страните по делото.
Съдия при Районен съд – Ловеч: _______________________
8