Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 28.10.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9559 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 21.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 46707/ 2019 г. на Софийски районен съд, ГО,
153 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е
признато за установено, че С.С.Б.
/ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/ сумата 2 052.15 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот: апартамент № 109 в
гр. София, жк „********“, бл.********аб.№ 183590, за периода 1.02.2015 г.-
30.04.2016 г., и сумата 17.93 лв.- за дялово разпределение за същия период,
ведно със законната лихва, считано от 19.06.2017 г. до плащането, за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 39749/ 2017
г. на СРС, 153 състав, като искът относно главницата /цена на доставена
топлинна енергия/ е отхвърлен за горницата над сумата 2 052.15 лв. до
пълния предявен размер 2 103.18 лв. и исковете по чл.422 ГПК вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 76.37 лв.,
представляващо лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода
от 15.09.2015 г. до 12.06.2017 г., и на вземане от 0.33 лв.- лихва за
забавеното плащане на таксата за дялово разпределение за същия период, са
отхвърлени изцяло. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата С.Б. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 88.50 лв.- разноски за заповедното
производството, и сумата 276.88 лв.- разноски за исковото производство. На
основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв ищецът „Т.С.”
ЕАД е осъден да заплати на адв. В. В. сумата 26.77 лв.- адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Постъпила
е въззивна жалба от С.С.Б. /ответница по
делото/,
в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост
на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на
горепосочените суми- главници, и в частта за разноските, с искане да бъде
постановено обезсилването, евентуално отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва въззивната жалба на ответницата
и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач „Т.“ ООД- *** не изразява становище по повод жалбата на
ответницата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД /исковете по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД не са предмет на въззивното производство/.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.1 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо-
в обжалваната част.
Допустимостта
му е предпоставена от допустимостта на предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД- предмет на настоящото въззивно
производство. Предвид функционалната обвързаност между заповедното производство
и установителното производство по чл.422 ГПК, установителните искове, имащи за
предмет сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
ответницата- длъжник в заповедното производство, са предявени при наличен правен
интерес за ищеца и като процесуално допустими правилно са разгледани по
същество с обжалваното решение. Липсва основание за приложение нормата на чл.270,
ал.3, изр.1 ГПК и съответно за обезсилване на решението в обжалваната част и
прекратяване на производството по делото в същата част. Независимо от наличието
на доказателства, подкрепящи твърдението на въззивницата- ответник, че при
издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК са били налице предпоставки
за отказ по чл.411, ал.2, т.4 ГПК /длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията
на Р България/, доколкото този въпрос е разгледан в постановеното по ч.гр.д.№ 8181/
2019 г. на СГС, ТО, VІ- 6 състав определение, с което е прието възражението на С.Б.
по чл.423 ГПК, като е оставено без уважение искането й за обезсилване на
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист, настоящият съд не дължи проверка на допустимостта на предявените
от „Т.С.“ ЕАД установителни искове в посочения по- горе смисъл.
По същество постановеното от СРС решение е частично
неправилно и следва да бъде отменено.
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба
на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение
възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта. Тази хипотеза /придаване качеството потребител на топлинна
енергия по силата на закона/ е приложима, доколкото относно доставката на
топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор
/чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните право-отношения.
Сключването на писмен договор при
условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на
продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор,
сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение
дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В случая в подадения по делото писмен отговор
на исковата молба по чл.131 ГПК ответницата Б. е оспорила наличието на
обвързващо я с ищеца договорно правоотношение, поради което и съобразно чл.154,
ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното право факти
и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса е проведено за
част от спорното право.
Независимо, че въз основа на доказателствата се
установява притежанието на право на собственост върху процесния топласнабден
имот от ответницата С.Б. и следващото от това наличие на договорно
правоотношение между нея и топлопреносното предприятие- чл.153, ал.1 ЗЕ, неправилна
е преценката на първоинстанционния съд за обема за притежаваното от ответницата
вещно право върху имота и съответно- за обема на съществуващото към ищеца
договорно задължение за плащане стойността на потребената в процесния имот
топлинна енергия.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса писмени доказателства обосновава извод на
въззивния съд за притежавано от ответницата С.Б. право на собственост върху 1/2
идеална част от процесния имот, придобито въз основа на извършено с Нотариален акт № 6, том І, рег.№ 261, дело № 6/ 6.02.2015 г. на
софийски нотариус, в нейна полза дарение от С. П. С.- нейна дъщеря. Предвид
наличието на този легитимационен документ за правото на собственост върху имота,
не може да се приеме, че приложеният от ищеца в хода на делото Договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 15.04.1992 г. има
доказателствено значение за спора, тъй като липсват данни и доказателства за придобиването
на права върху имота от посочения по- горе дарител С. С.. Няма яснота дали
същата е придобила права от другия собственик по договора от 1992 г.- П. С.,
или от двамата собственици, вкл. ответницата Б., кога е станало това и дали към
датата на сключване на договора за дарение през 2015 г. С.Б. е била собственик
на останалата 1/2 идеална част от имота.
Дължимото
от ищеца доказване на обосноваващите спорното материално право факти и
обстоятелства е главно и пълно, поради което и непровеждането му води до
отнасяне неблагоприятните последици във вреда на ищеца, респ. до отхвърляне на
иска за 1/2 от претендираните по делото суми, тъй като не може да се приеме в
случая, че договорната отговорност на ответницата може да бъде ангажирана за
цялата потребена в процесния имот топлинна енергия. Аргумент в подкрепа на
горния извод се извежда и от приложеното от ищеца писмо на ЧСИ от 11.04.2016 г.
до АВп- за вписването на възбрана върху 1/2 от процесния апартамент, посочена
като собствена на длъжника С.Б..
Доводи
относно обема и стойността на потребената в процесния имот топлинна енергия във
въззивната жалба на ответницата не са релевирани, поради което и въззивният съд
не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
При
тези съображения, поради частично несъвпадане на приетите от двете съдебни
инстанции изводи по съществото на спора постановеното от СРС решение като частично
неправилно в обжалваната от ответницата част следва да бъде отменено за 1/2 от
признатите за дължими суми и вместо това да бъде постановено решение за
отхвърляне на исковете за 1/2 от претендираните от ищеца суми, представляващи
стойност на потребена топлинна енергия и такса за дялово разпределение, като
недоказани и неоснователни. Решението следва да бъде отменено и в частта
относно присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК: за горницата над сумата 138.44 лв.- разноски за първоинстанционното
производство, и за горницата над сумата 44.25 лв.- разноски за заповедното
производството. На основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв на адв. В. В.
следва да бъде присъдена допълнително сумата 190.16 лв.- адвокатско
възнаграждение за първо-инстанционното производство. В останалата обжалвана част,
в която е призната дължимостта на 1/2 от стойността на потребената в имота
топлинна енергия и 1/2 от таксата за дялово разпределение, както и в частта
относно присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на
138.44 лв.- за първоинстанционното производство, и в размер на 44.25 лв.-
разноски за заповедното производството, решението следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемото
дружество дължи да заплати на въззивницата Б. сумата 21.37 лв.- разноски за
въззивното производство /за платена държавна такса/, съразмерно на уважената
част от жалбата. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв
въззиваемата страна дължи да заплати на адв. В. В. сумата 180 лв.- адвокатско
възнаграждение за осъщественото във въззивното производство безплатно
процесуално представителство на въззивницата С.Б..
Независимо
от частичното отхвърляне на подадената от ответницата въззивна жалба, разноски
на въззиваемата страна за въззивното производство не следва да бъдат присъдени,
тъй като от същата не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е осъществено
процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито
съдебно заседание. Подадената от въззиваемото дружество на 19.10.2021 г.
писмена молба не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивницата за
сторени във въззивното производство разноски.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от
21.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 46707/ 2019 г.
на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, в
обжалваната част, в която по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С.С.Б. /ЕГН **********/ дължи
на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/ сумата 1 026.08 лв., представляваща 1/2 от стойността
на доставената през периода 1.02.2015 г.- 30.04.2016 г. в апартамент № 109 в
гр. София, жк „********“, бл.********с аб.№ 183590, топлинна енергия, и сумата 8.97
лв., представляваща 1/2 от таксата за дялово разпределение за същия период,
ведно със законната лихва от 19.06.2017 г. до окончателното им изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№ 39749/ 2017 г. на СРС, 153 състав, и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК С.Б. е осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД разноски за първоинстанционното производство над сумата 138.44 лв. и разноски за
заповедното производството над
сумата 44.25 лв., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.С.”
ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу С.С.Б. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за
признаване на установено, че С.С.Б. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/
сумата 1 026.08 лв. /главница/,
представляваща 1/2 от цената на доставена през периода 1.02.2015 г.- 30.04.2016
г. в апартамент № 109 в гр. София, жк „********“, бл.********с аб.№ 183590,
топлинна енергия, и сумата 8.97 лв.,
представляваща 1/2 от таксата за дялово разпределение за същия период, ведно
със законната лихва от 19.06.2017 г. до окончателното им изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 39749/ 2017 г. на СРС, 153 състав, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
********/ да заплати на С.С.Б. /ЕГН **********/ сумата 21.37 лв.- /двадесет и един
лева и 37 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
********/ да заплати на адв. В.В. от
САК /личен № ********/ сумата 190.16 лв. /сто и деветдесет лева и 16 ст./- адвокатско възнаграждение
/допълнително/ за първоинстанционното производство, и сумата 180 лв. /сто и осемдесет лева/- адвокатско възнаграждение
за въззивното производство, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.05.2020
г., постановено по гр.д.№ 46707/ 2019 г.
на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, в
останалата обжалвана част, в която по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С.С.Б. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/
сумата 1 026.07 лв. /главница/,
представляваща 1/2 от цената на доставена през периода 1.02.2015 г.- 30.04.2016
г. в апартамент № 109 в гр. София, жк „********“, бл.********с аб.№ 183590,
топлинна енергия, и сумата 8.96 лв.,
представляваща 1/2 от таксата за дялово разпределение за същия период, ведно
със законната лихва от 19.06.2017 г. до окончателното им изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 39749/ 2017 г. на СРС, 153 състав, и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК С.Б. е осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД сумата 138.44 лв.-
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 44.25 лв.- разноски за заповедното производството.
Решението по гр.д.№ 46707/ 2019 г. на СРС, ГО, 153 състав, като
необжалвано е влязло в сила в
останалата му част.
Решението е постановено при участието на „Т.”
ООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца „Т.С." ЕАД- *** в
производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.