№ 4358
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Иванина Ив. Пъстракова
Членове:Димитър К. Демирев
Мила Г. Димова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20241100506986 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 121606/12.04.2024г. по
регистъра на СРС от ответницата в първоинстанционното производство – П.
В. П., срещу решение № 4214 от 08.03.2024г. по гр.дело № 43586/2023г. по
описа на СРС, 33 състав, с което е признато за установено на осн. чл. 124, ал.1
ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на П. В. П., ЕГН **********, че И.
Т. М., ЕГН ********** и И. В. М., ЕГН ********** са собственици въз основа
на придобивна давност на припадащата се на ответницата П. В. П., ЕГН
********** ½ /една втора/ ид. части от апартамент № 29, находящ се в гр.
София. ж.к. Дружба № ****, с идентификатор: 68134.1505.2369.1.29, състоящ
се от една стая, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 47,87 кв.м.,
с принадлежащо избено помещение №28, с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с
2,2622 % ид.ч. от сградата, заедно със съответно право на строеж върху
терена, при съседи: на жилището: от север ап. №30, от юг ап. № 28, от изток
тревна площ, отгоре таван и отдолу ап. №25, на избеното помещение - от
север коридор, от юг коридор, от изток мазе №30 и от запад коридор. Във
въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила,
както и поради необоснованост. Съдът не обсъдил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност. Неправилно съдът основал решението си
1
единствено върху показанията на свидетеля С.А., който заявил, че е чул по
телефона през 2012г. как ответницата е поискала достъп до процесния
апартамент, като едновременно с това дал показания, че последно е
осъществил контакт с нея през 1992-1993г. Не било ясно при това положение
как свидетелят, който не е разговарял с ответницата от толкова години, е
успял да разпознае гласа й. Счита за житейски необосновано ответницата да
не осъществи контакт с ищеца и да не предприеме никакви действия повече от
10 години след като му се е обадила по телефона пред 2012г., когато е
поискала достъп до имота. Съдът не обсъдил показанията на свидетелката А.,
с която ищецът разговарял лично по повод апартамента и която заявила, че
страните не са поддържали някакъв контакт след раздялата им през 1993г. –
нито по телефона, нито на живо. Не разполагали с телефонните си номера,
поради което ищецът през 2020г. посетил село Стряма, за да потърси контакт с
ответницата. В резултат на това посещение през 2020г. ищецът и ответницата
се чули по телефона и се уговорили, че ищецът ще изкупи нейната идеална
част, но след това отново контактите били преустановени. Поради това, П. П.
изпратила покана през 2021г. на И. М., съдържаща искане за предоставяне на
достъп и плащане на наем. Макар и в тази покана да били посочено, че
ответницата многократно е искала достъп до имота, въззивницата счита, че
това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме, че представлява
признание. Въззивницата живеела в чужбина повече от 20 години и станало
ясно, че с И. М. не се в виждала и чувала през това време. Освен това,
неправилно съдът приел, че дори и П. П. да не е искала достъп до имота преди
2020г., то било обективно невъзможно ищецът да демонстрира спрямо нея
промяната на намерението за своене. Отново е посочено, че двете насрещни
страни имат общ роднина в село Стряма и чрез него са осъществили контакт
през 2020г., т.е. не е било невъзможно страните да се свържат. Неправилно се
приело също, че въззивницата се е дезинтересирала от апартамента, като
съдът не взел предвид, че в споразумението за развод страните са се разбрали
имотът да се ползва от ищеца. До 2020г. не били предприети действия за
подялбата на процесния апартамент, като едва след тази дата И. М. поискал да
го прехвърли на дъщеря си, поради което предприел действия в тази насока.
Така мотивирана, въззивницата моли обжалваното решение да бъде отменено,
а предявеният иск – отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемите И. Т. М. и И. В. М., с който оспорват нейната основателност.
Считат, че районният съд е направил задълбочен анализ на събраните по
делото доказателства. Манифестирането на намерение за своене на вещта от
страна на И. М. се доказало от недопускането на въззивницата до процесния
имот през 2012 г., както и от изпратената от жалбоподателката покана от
09.04.2021 г., която съставлявала извънсъдебно признание на факта, че не е
допускана до имота. Въззиваемите се позовават на мотивите на съда,
изложени в обжалваното решение, че ако невладеещият съсобственик е с
неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години,
2
не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот,
манифестирането на действия, които отблъскват владението, е обективно
невъзможно. В този случай и ако не е установено трайното отсъствие на
невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той
да не е в състояние да преодолее, било достатъчно промяната в намерението
да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението
да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го
възприеме. В хода на делото се установило, че ответницата е напуснала
страната преди повече от 20 години, поради което ищецът И. М. не е можел да
манифестира спрямо нея промяна на намерението си за превръщането му от
държател във владелец на нейните идеални части. Правилно съдът приел, че е
налице трайно дезинтересиране от страна на ответницата към процесния
недвижим имот. От събраните доказателства се установило, че ищците са
демонстрирали спрямо третите лица фактическа власт върху недвижимия
имот, поради което манифестирането на намерение за своене спрямо П. П. е
било обективно невъзможно. Спрямо нея ищецът И. М. е бил недобросъвестен
владелец и е придобил нейния дял от наследствения недвижим имот чрез
давностно владение в продължение на 10 години. Съдът правилно преценил,
че даването на обяснения по реда на чл.176 ГПК не е необходимо с оглед
разпоредбата на чл.146, ал.4 ГПК, поради което доказателственото искане на
жалбоподателката следвало да се остави без уважение. Молят обжалваното
решение да бъде потвърдено. В отговора на въззивната жалба не са заявени
доказателствени искания. Претендират се разноски.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй
като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита,
поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт
настоящата инстанция намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И.
Т. М. и И. В. М. срещу П. В. П., с която се предявява иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, с искане за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на ½
ид.ч. от апартамент № 29, находящ се в гр. София. ж.к. Дружба № ****, с
идентификатор: 68134.1505.2369.1.29, състоящ се от една стая, кухня и
сервизни помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено
помещение №28, с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата,
заедно със съответно право на строеж върху терена, при съседи: на жилището:
от север ап. №30, от юг ап. № 28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу
ап. №25, на избеното помещение - от север коридор, от юг коридор, от изток
мазе №30 и от запад коридор. В исковата молба са изложени твърдения, че И.
М. и ответницата П. П. са били съпрузи от 1988 г., като през време на брака
3
/1992 г./ са придобили процесния апартамент чрез договор за продажба на
държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд. Сочи се, че имотът е
бил закупен изцяло със средства на М.. През 1993 г. ответницата напуснала
семейното жилище, а през същата година бракът между страните бил
прекратен, а ползването върху недвижимия имот било предоставено на И. М..
Поддържа се, че на следващата година И. М. е сключил брак с ищцата И. М.,
като семейството живее и ползва апартамента като семейно жилище от този
момент и към днешна дата. Излага се, че ищците в продължение на 30 години
извършват необходими и полезни разноски по поддръжката и подобряването
на вещта, заплащали са дължимите данъци и такси, подменяли са ламперията
и вътрешната изолация, ВИК инсталацията, тапетите и плочките. Твърди се,
че едва през м. април 2021 г. ответницата отправила покана до И. М. за
заплащане на наем за ползването на нейната ½ ид.ч. от апартамента.
Поддържа се, че ищците са придобили въз основа на давностно владение,
датиращо от юни 1993 г., притежаваната от ответницата П. ид.ч. от
апартамента.
В отговора си по чл. 131 ГПК ответницата е оспорила иска като
неоснователен. Признава, че малко преди прекратяването на брака с И. М.
официално е напуснала семейното жилище, преместила се първоначално да
живее при родителите си в с. Стряма, обл. Пловдив, а след това е заминала да
живее в чужбина. Поддържа, че повече от 10 години не живее в България, не
била поддържала никакъв контакт с ищеца М., докато през 2020 г. той не
отишъл в с. Стряма да търси, за да уредят отношенията си във връзка с
апартамента. В селото намери нейната сестра, която му обяснила, че
ответницата живее в чужбина и му предала телефонния й номер, за да се
свърже с нея. В разговора си със сестрата на П. ищецът обяснил, че иска да
закупи дела на последната, за да може да прехвърли целия апартамент на
дъщеря си. Впоследствие бившите съпрузи се били свързали и разбрали
ответницата да прехвърли своята час срещу цена, която трябвало да бъде
определена от оценител. Тъй като от ищеца не били предприети никакви
действия, през 2021 г. П. изпратила процесната покана за заплащане на наем.
Твърди, че след прекратяването на брака между нея и И. не е искала достъп до
имота, тъй като още със споразумението по делото за развод страните са се
разбрали, че ищецът ще го ползва, а и тя живее в чужбина. Оспорва
твърденията на ищците, че М. е манифестирал по някакъв начин, че владее
имота като собствен, а напротив- през 2020 г. я е потърсил, за да уредят
отношенията си по повод последния. Относно ищцата М. излага, че не я позна,
не я виждала никога, поради което счита, че не са осъществени признаците на
фактическото състояние владение.
За да уважи така предявяните искове, Софийски районен съд, е приел, че
по отношение на ищцата И. М., която е чужда за собствеността приложение
намира разпоредбата на чл. 69 ЗС, поради което установената от нея
фактическа власт от есента на 1993 г. представлява владение. По отношение
на ищеца И. М. е приел, че с отказа да осигури достъп до имота през 2012 г., е
4
манифестирал спрямо П. промяната в намерението си да свои имота. Счел е,
че изпратената от П. покана представлява извънсъдебно признание на факта,
че същата не е била допусната до имота. Приел е, че И. М. не е имал
обективната възможност да манифестира спрямо ответницата П. П. промяна
на намерението си за превръщането му от държател във владелец на нейните
идеални части, тъй като тя е напуснала пределите на страната преди повече от
20 години.
Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол
съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение
№1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от
фактическа и правна страна следното.
Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за
продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на
Наредбата за държавните имоти от 05.03.1992 г. се установява, че по време
между И. М. и П. М., последните са придобили собствеността върху недвижим
имот, представляващ апартамент №29, находящ се в блок №****. Безспорно е
обстоятелството, че след прекратяването на брака ответницата е заминала да
живее в чужбина, като страните не са поддържали контакт помежду си.
Видно от постановеното от и влязло в сила Решение от 28.10.1993 г.
гражданският брак между И. М. и П. М. /по настоящем П./ е бил прекратен,
като по споразумение на страните ползването на семейното жилище е
предоставено на съпруга М..
От представените по делото разписки от „ИзиПей“ /EasyPay/ (л. 14- л.
20) се установява, че И. М. е заплащал дължимите за недвижимия имот местни
данъци и такси.
На първо място, спорен се явява въпросът дали по отношение на ищцата
И. М. е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, че с действията си държи
вещта с намерението да я свои. Настоящият състав не споделя изводите на
районния съд, че М. е имала качеството владелец от момента на установяване
на фактическата си власт върху имота от 1994 г. Съгласно дефициницията,
уредена в чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Макар
действащата нормативна уредба да сочи характеристиките на упражняваната
фактическа власт, то в съдебната практика и правната доктрина се застъпва
последователното гледище, че владението трябва да е постоянно,
непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително. Постоянно е владението,
което не е осуетено от други лице, завладявало имота за период от шест
месеца и започнало само да извършва владелчески действия. Непрекъснато е
владението, спрямо което не са осъществени действия, посочени в чл. 116 ЗЗД
вр. чл. 84 ЗС, които да прекъсват придобивната давност. Несъмнително е
владението, когато владелецът с действията си обективира и двата елемента от
5
фактическото състояние по недвусмислен начин. На последно място,
владението е явно, когато всеки заинтересован, в това число и собственикът
може да разбере, че фактическата власт се упражнява от владелец, който
владее за себе си, а не като държател. Скритостта на владението изключва
възможността вещното право да бъде придобито по давност, защото не могат
да се черпят права от поведение, което засегнатият собственик няма
възможност да разбере и спрямо които да предприеме действия за защита. В
тежест на лицето, което се позовава на придобивната давност е да установи,
както двата елемента на владението (обективен и субективен), така и
проявлението на неговите признаци. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира
приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота
представлява владение от момента на установяването си.
От събраните по делото свидетелски показания на св. А. се установява,
че след напускането на П. П. на семейното жилище през 1992 г. И. М. е
заживял с И. М. в процесния апартамент, като и до днес живеят там.
В действителност ищцата като втора съпруга на И. М. е чужда за
съсобоствеността върху процесния апартамент, но от друга страна тя е
установила своята фактическа власт при съгласие на единия от
съсобствениците, била е допусната да живее в апартамента от него, т. е. по
съществото си представлява предоставяне държането на чужда собственост.
При владението начинът на установяване на фактическата власт следва да
бъде чрез т.нар. „завладяване“ на чуждия имот, което не е налице в настоящия
случай, поради което и осъществяваните от нея действия не биха могли да
бъдат приети за явни. Отделно от това по делото не са събрани доказателства
И. М. да е манифестирала намерението си да свои вещта спрямо ответницата
със свои действия. Ето защо, да се приеме обратното би означавало да се
наруши общият принцип на справедливостта, който изключва скритостта на
придобивната давност, когато засегнатият собственик няма възможност,
поради неведение, да се брани.
По отношение на спорния въпрос дали И. М. като съсобственик е
демонстрирал с едностранни действия по явен и недвусмислен начин
промяната в намерението си да държи, които действия да са доведени до
знанието на П. П. съдът намира, че по делото не са събрани доказателства,
които категорично да установяват този факт.
Съгласно приетото по делото Споразумение от 25.10.1993 г. страните И.
М. и П. П. са се споразумели ползването на недвижимия имот да бъде
предоставено на бившия съпруг, т.е. той е установил фактическата си власт на
Съдът не споделя приетата от районния съд обективна невъзможност
ищецът да манифестира спрямо ответницата промяната на намерението си за
превръщането му от държател във владелец на нейните идеални части. От
събраните в хода на производството свидетелски показания както на
свидетелите на страната на ищеца /А. и Г./, както на свидетеля на страната
ответницата /А./ се установява, че страните макар да не са поддържали
6
контакт, са имали възможност да комуникират помежду си. От показанията на
св. А., които съдът кредитира като достоверно дадени при съобразяване
разпоредбата на чл. 172 ГПК, се установява, че М. е знаел къде живеят
роднините на П., а именно в с. Стряма, установява се, че имат и обща роднина
/вуйна/. Обстоятелството, че П. е напуснала пределите на страната, не води до
извод за обективна невъзможност М. да предприеме действия да се свърже с
нея и да демонстрира настъпилата промяна в намерението и завладяването на
правата й, доколкото дори от показанията на св. А. се установява, че те са
комуникирали помежду си още през 2012 г. Цитираната от
първоинстанционния съд казуална съдебна практика е постановена по повод
случаи, при които невладеещият съсобственик е бил с неизвестно
местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е връщал
и не е проявявал интерес към съсобствения си имот. Състоянието на
обективна невъзможност е изключение, което не следва да бъде прилагано
разширително, а единствено за случаи, при които се установява, че
съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват
никакви отношения.
В настоящият случай фактите по делото не могат да бъдат свързани с
дадените разяснения в посочените в първоинстанционното решение актове на
ВКС относно това кога е налице обективна невъзможност да се манифестира
завладяването на правата на съсобственика. Липсата на пряка комуникация в
продължение на години между бившите съпрузи не се дължи на обективни
обстоятелства, а на осъзнато взето решение и от двете страни.
По делото не установяват действия, чрез които И. М. да е манифестирал
по категоричен и недвусмислен начин промяна в своето намерение да държи
спорната вещ като своя. От свидетелските показания на св. А. се установява,
че през 2012 г. при празненство, на което ищецът и той са били заедно, П. П. е
звъннала и предявила претенции за достъп до апартамента. Това, което М. й
бил заявил било, че „толкова години не се е обаждала, а се какво искала“. От
показанията на св. Г. се установява, че ищецът е бил разочарован от
претенциите на П. към апартамента. Казаното от свидетелите не установява,
че по категоричен начин към 2012 г. М. е заявил именно на съсобственичката,
че счита имота за изключителна своя собственост и го владее като такъв. Още
повече, че св. А. не е бил очевидец на проведения телефонен разговор между
страните, а изложената от него информация представлява е преразказ на думи
на самия ищец. В този смисъл дори да се приеме, че такъв телефонен разговор
е имало, то не може да се извлече, че при него по категоричен начин М. е
заявил настъпилата промяна в субективното му отношение към вещта. Този
извод се подкрепя и от последващите действия на И. М., извършени преди
изпращането на поканата за заплащане на наем през 2021 г., когато по
изложеното от св. А., ищецът е отишъл до с. Стряма, срещнал се е със сестра
на П. и я е помолил за личния номер на последната, за да се свържат във
връзка с апартамента. Съдът кредитира изцяло дадените от св. А. показания,
тъй като те се подкрепят в пълна степен и от дадените пред въззивната
7
инстанция по реда на чл. 176 ГПК обяснения на И. М.. Същият потвърди
неизгодните за него факти, че в периода 2019 г. до 2020 г. е ходил в с. Стряма,
за да търси контакт с П. П., както и че се срещал със сестрата на П. П.. Съдът
кредитира и показанията в частта, с която се установява, че М. е провеждал
разговори с П. относно прехвърлянето на нейните идеални части от
апартамента, тъй като искал да го ремонтира и да го оправи за своята дъщеря,
както и в частта, от която се доказва, че П. е ангажирала адвокат, който е
провеждал разговори с М. и дъщеря му по повод имуществената оценка и
сключването на сделката. Тези обстоятелства в пълна степен кореспондират с
извода на съда, че по делото не са налице категорични данни за проведен през
2012 г. разговор между страните, при който М. категорично да е заявил
промяна в намерението си.
Предвид недоказаността на извършени от М. действия през 2012 г., с
които да е отказал достъп до имота на П., то съдът намира, че по делото не се
установява упражняваната фактическата власт да е установена от този момент
като владение. Извършените от ищеца ремонти, както и плащане на данъци,
също не променят този извод, доколкото същите се явяват действия по
обикновено управление на съсобствената вещ във връзка с нейното ползване
и запазване. Тези действия не надхвърлят нуждите на обикновено ползване и
не биха могли да бъдат приети като достатъчно доказателство за установено
владение върху идеалните части на невладеещия съсобственик /в този смисъл
Решение №59/09.09.2022 г. по гр. д. №3758/2021 г., II г.о. на ВКС/. В случая
ищецът М. от момента на прекратяването на съпружеската имуществена
общност упражнява фактическа власт върху процесния апартамент въз основа
на правно основание- споразумението, утвърдено в бракоразводния процес,
във връзка с ползването на съсобственото между бившите съпрузи семейно
жилище, поради което се явява държател на идеалните части на бившата си
съпруга. Предвид дадените задължителни разрешения с Тълкувателно
решение №1/2012 г. по тълк.д. №1/2012 г., ОСГК на ВКС, за да започне да тече
в неговата полза придобивна давност е било необходимо да демонстрира
промяната в намерението си и завладяване правата на П., за което по делото
няма събрани категорични доказателства.
Предвид гореизложените фактически и правни изводи съдът намира
предявените кумулативно субективно съединени искове за неоснователни,
поради което и първоинстанционното решение, с което са уважени следва да
бъде отменено, а вместо него следва да бъде постановено ново по съществото
на спора, с което претенциите да бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и с оглед неоснователността исковете, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на присъждане на разноски има
ответницата. Същата е сторила такива в размер на 900 лв. за пред първата
инстанция за адвокатско възнаграждение и 1056,71 лв. за пред въззивната
инстанция, от които 1000 лв.- адвокатско възнаграждение и 56,71 лв.-
8
държавна такса, т.е. общо 1956,71 лв. Съдът намира за неоснователно
релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното възнаграждение за пред въззивната инстанция, доколкото
следва да бъде съобразен материалния интерес по делото, обстоятелството, че
в хода на въззивното производство са събирани доказателства, както и взетото
от процесуалния представител на въззивника участие в проведеното открито
съдебно заседание. Налага се извод, че разноските в техния пълен размер от
1956,71 лв. следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемите- ищци.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271 ГПК, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №4214/08.03.2024 г., постановено по гр. д.
№43586/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 33 с-в в цялост, като
вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените кумулативно субективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС от
И. Т. М., ЕГН ********** и И. В. М., ЕГН ********** срещу П. В. П., ЕГН
********** за признаване за установено в отношенията между страните, че
ищците са собственици въз основа на придобивна давност на припадащата се
на ответницата П. В. П., ЕГН ********** ½ /една втора/ ид. части от
апартамент № 29, находящ се в гр. София. ж.к. Дружба № ****, с
идентификатор: 68134.1505.2369.1.29, състоящ се от една стая, кухня и
сервизни помещения, със застроена площ 47,87 кв.м., с принадлежащо избено
помещение №28, с полезна площ 3,24 кв.м., ведно с 2,2622 % ид.ч. от сградата,
заедно със съответно право на строеж върху терена, при съседи: на жилището:
от север ап. №30, от юг ап. № 28, от изток тревна площ, отгоре таван и отдолу
ап. №25, на избеното помещение - от север коридор, от юг коридор, от изток
мазе №30 и от запад коридор.
ОСЪЖДА И. Т. М., ЕГН ********** и И. В. М., ЕГН ********** да
заплатят на П. В. П., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
1956,71 лв.- разноски по делото пред първата и въззивната инстанции.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10