РЕШЕНИЕ
№ 857
гр. Перник, 23.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Симона Пл. Колева
при участието на секретаря ЛИЛИ В. АСЕНОВА-ДОБРЕВА
като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело №
20251720102093 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. Й. А. срещу „Топлофикация-Перник“ АД.
Ищецът твърди, че ответното дружество се е снабдило срещу него, с изпълнителен
лист, издаден въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение, за принудително събиране
вземанията по който е образувано изп.д. № 394/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д.. Твърди се, че
действия по изпълнение не са били предприемани своевременно, поради което
изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, а погасителната давност за
вземанията е изтекла към момента на депозиране на исковата молба. Твърди се, че въпреки
това делото е със статут „висящо“, което обуславя и правния му интерес от съдебна защита.
При изложените твърдения се иска признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на „Топлофикация-Перник“ АД не съществува изискуемо вземане
спрямо ищеца за следните суми: 1046,46 лева – главница, представляваща стойност на
неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011
г., както и сумата от 274,31 лева – законна лихва за забава на месечните плащания за
периода от 30.06.2009 г. до 27.12.2012 г., за които суми е издаден изпълнителен лист въз
основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 669/2013 г. по описа на РС
Перник и е образувано изпълнително дело № 394/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д.. Претендират
се разноски.
Ответната страна е депозирала писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Прави
признание на иска по см. на чл. 237 ГПК като признава и факта, че сумите са начислени така
както е посочено в исковата молба, но действия по изпълнение не са предприемани, поради
което са погасени по давност. Намира, че материалното право съществува като естествено
задължение, но то не би могло да бъде предмет на принудително изпълнение, а единствено
доброволно платено.
Моли съда да постанови решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, както и да не присъжда
разноски на ищеца, а да бъдат присъдени разноски в полза на ответника. Прави възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК, липса на доказателства за реалното заплащане на уговорения
1
адвокатски хонорар. Претендира разноски.
В с.з. ищецът не изпраща представител и не е депозирал становище, нито е
формулирал искане за постановяване на решение при признание на иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за оспорване на изпълнението по изп.дело № 394/2013 г.
по описа на ЧСИ С.Д.. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за
защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет
на този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на изпълняемото право,
въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до
погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на
длъжника. Предметът на производството по чл. 439 ГПК не е съществуването или
несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на
принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. С
нарочно уредения от закона иск се парира изпълнителната сила на съдебното изпълнително
основание (и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес), което
обосновава и правния интерес от депозиране на настоящите искове.
Между страните са спорни обстоятелствата относно образуването на изп.д. №
394/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д. по изпълнителен лист, издаден в полза на ответното
дружество срещу ищеца въз основа влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
669/2013 на ПРС, че последното валидно изпълнително действие (запор върху банкови
сметки) е предприето на 06.11.2018 г. Осъществяването на сочените правно релевантни
факти е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с обявения за окончателен без
възражения от страните доклад по делото. Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на ответника за събиране на
процесните вземания, свидетелства за правния интерес от предявяване на отрицателните
установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на
нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.
Към момента на образуване на ИД № 394/2013 г. е било в сила ППВС № 3/18.11.1980
г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по
инициатива на съдебния изпълнител, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения на ТР № 3/2020 г. на
ОСГТК на ВКС се приема, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по
образувани преди обявяването на ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност
за тези вземания не е текла и за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е
обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.
Налагането на запор върху банковите сметки на длъжника на 06.11.2018 г. е
последното изпълнително действие в хода на изп.д. № 394/2013 г., което обстоятелство е
отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, с оглед признанието на ответната
страна.
Тъй като ответникът не е твърдял, нито доказал, че в продължение на две години след
06.11.2018 г. е поискал извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към
07.11.2023 г. производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, като новата давност за вземанията е започнала да тече от 06.11.2018 г. –
последното валидно предприето изпълнително действия, съгласно разясненията на ТР №
2/2013 г.
Отбелязването на ЧСИ дали и кога делото е прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, е ирелевантно, тъй като при бездействие на кредитора в период от две години
2
производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание в
тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния
изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в закона материални
предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на
изпълнителни действия.
За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на
изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение, чиито правни последици могат да бъдат приравнени на тези на съдебното
решение, включително по отношение на погасителната давност на установеното с нея
вземане, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 1747/2020 г., Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г. и др., както и
трайното становище на настоящия съдебен състав. Изискването по чл.117, ал.2 ЗЗД за
петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага
както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила
заповед за изпълнение, като в посочения смисъл е и отговорът на поставения касационен
въпрос в Решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г. на ВКС, с което е потвърдено
решение на Районен съд Перник в посочения смисъл, както и Определение №
50130/08.03.2023 г. за недопускане до касационно обжалване.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е
общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай. В настоящия случай след 06.11.2018 г. не са били предприемани валидни действия
по изпълнение, поради което петгодишната давност за процесните вземания изтича на
06.11.2018 ., изтекла към 07.11.2018 г., а с това – и преди образуването на настоящото исково
производство и изтичане на срока за отговор. Следователно сумите, предмет на
изпълнителния лист са били погасени по давност и искът е основателен и следва да бъде
уважен така, както е предявен.
По разноските:
При решаване на въпроса, за кого възниква задължението да заплати разноските,
съдът се ръководи от правилата на чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на правния спор и
процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните. Диспозицията на нормата на
чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда две кумулативни предпоставки, при наличието на които
ответникът не носи отговорност за разноски, независимо, че решението е благоприятно за
ищеца - 1) ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и 2) ако
признае иска. Логиката на законодателя е, че ответникът не е предизвикал изобщо
състояние на правен спор, поради което и не следва да носи отговорността за разноските по
делото.
Предмет на настоящото съдебно производство, очертан с обявения за окончателен и
приет без възражения доклад, е съществуването на изпълняемо право (право на
принудително изпълнение) за суми, предмет на изпълнителен лист, издаден въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение, въз основа на който е било образувано изпълнително
дело, което е било перемирано, тъй като последното валидно изпълнително действие е било
предприето на 06.11.2018 г., като погасителната давност е изтекла. Същевременно в хода на
настоящия процес ответникът е признал както иска като процесуално действие по смисъла
на чл. 237 ГПК, така и изрично е признал всички факти, пораждащи спорното материално
право.
В случая при преценка дали при определяне отговорността за разноски следва да се
приложи диспозицията на чл. 78, ал. 1 и или чл. 78, ал. 2 ГПК, на практика от значение се
явява принципният правен въпрос дали при предявен от длъжника по правоотношението
отрицателен установителен иск за оспорване съществуването на изискуемо вземане, с
позоваване на изтекла погасителна давност като новонастъпил факт, изключващ правото на
принудително изпълнение, кредиторът ответник е дал повод за завеждане на делото, ако
разполага с изпълнителен титул за вземанията си, дори и ако след изтичане на давността не
е искал или предприемал действия по изпълнение.
3
В тази връзка на настоящия състав е служебно известно, че е налице противоречива
съдебна практика, включително на ВКС, в две посоки, например - Определение № 365 от
г. на ВКС по ч. гр. д. № 3019/2022 г., III г. о., Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 1170/2023 г., чрез която се дава отрицателен отговор на въпроса, доколкото съдът
е приложил нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК въпреки наличието на изпълнителен титул за
оспорените вземания, както и Определение № 3252/27.10.2023 г. по ч.гр.д. № 3618/2023 г. на
ВКС, III г. о., в което е даден положителен отговор на въпроса и съдът е приел, че винаги
щом кредиторът разполага с изпълнителен лист, е станал повод за завеждане на процеса.
Настоящият състав принципно намира за правилно първото разрешение, като това
становище съдът формира с оглед разграничението между понятията „правен интерес“ и
„повод за завеждане на делото“, с оглед същността на иска – за оспорване съществуването
н а изискуемо вземане (а не съществуване на вземането въобще) предвид института на
погасителната давност, както и с оглед обстоятелството, че длъжникът по облигационното
правоотношение не следва да черпи права от неправомерното си поведение – неизпълнение
на основното си облигаторно задължение да изпълнява договора (за dare), което изначално е
било основание за образуване на изпълнителното производство.
Правният интерес на длъжника от провеждане на производството по чл. 124 ГПК се
извежда от наличието на изпълнителен титул в полза на ответника, макар и при липса на
висящо (перемирано) изпълнително производство. Длъжникът има интерес от иск за
несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда
(процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на
иска. Правният интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка от значение
за допустимостта на иска обаче не е аналогично понятие на „повод за завеждане на
делото“, по смисъла на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. В тази връзка и Определение № 744 от
г. на ВКС по ч. гр. д. № 1170/2023 г., в което съдът подчертава, че „Установената
практика на ВКС не отрича правен интерес за ищеца да получи и в този случай
признанието на ответника в един исков процес, но в конкретност съобразява налице ли е
даден от ответника повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, за да се възлага върху него
тежеста за разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на
кредитора.“
Въпреки непрецизно формулираните петитуми в практиката „не дължи“,
установителните искове – арг. чл. 124, ал. 1 ГПК, имат предмет съществуването или
несъществуването на едно право или правно отношение. Когато длъжникът се позовава на
изтекла погасителна давност, предмет на предявения иск не е съществуването или
несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на притезание на
кредитора (като правомощие, което е част от вземането, особено състояние на вземането), на
правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на
давността (в този смисъл Опр. № 50010 от 23.03.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3372/2022 г.,
IV г. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. дело № 510/2018 г. на ВКС, IV г. о.,
Определение № 318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2018 г. и др. досежно предмета
на иска).
В конкретния случай вземането, предмет на изпълнителния лист, продължава да
съществува, но е придобило ново качество – станало е естествено вземане. В случай, че
ОУИ бъде уважен, не се отрича съществуването на вземането, нито качеството „кредитор“
на взискателя, а се отрича правото на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е
снабдил с изпълнителен титул. Именно в това се състои и признанието на иска в
настоящия случай – кредиторът не отрича съществуването на вземане в своя полза, а
признава, че са настъпили последиците на погасителната давност. Субективното право вече
не е скрепено с принуда и носителят му е длъжен да търпи новосъздаденото положение - той
може да очаква изпълнение (осъществяването му е допустимо при доброволно изпълнение,
кредиторът продължава да се надява да получи плащане от длъжника, което е негово право),
но не и да го изисква принудително, а дали длъжникът ще се позове на давността, или не,
е въпрос на негова морална преценка - Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995.
В този смисъл е налице практика на ВКС, обективирана в Определение № 365 от
23.09.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3019/2022 г., III г. о., Определение № 66 от 12.02.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4770/2017 г. на III ГО на ВКС, Определение № 75/21.04.2017 г. по ч.
4
гр. д. № 1371/2017 г. I г. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС,
IV г. о., Определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. на ВКС, Определение №
1248 от 25.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1167/2023 г., III г. о., постановена по случаи на
предявен отрицателен установителен иск на длъжника, че „не дължи “ вземането, за което е
образувано изпълнителното дело, тъй като е изтекла погасителната давност. В същата е
застъпено разбирането, че чрез иска по чл. 439 ГПК длъжникът не цели да отрече
материалната легитимация на кредитора по вземането по отрицателния установителен иск,
тъй като след изтичане на погасителната давност то продължава да съществува като
естествено (не се ползва от държавната принуда), а доброволното изпълнение по него е
дължимо (чл. 118 ЗЗД). С предявяването на този отрицателен установителен иск длъжникът
цели да осуети възможността за принудително изпълнение по вземането, защото
погасителната давност е изтекла. Решението, с което искът е уважен, формира СПН върху
това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане
срещу длъжника, но задължителната сила на влязлото в сила решение не рефлектира върху
предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК (арг. чл. 298, ал. 1 ГПК). Отговорност за разноски за
кредитора би възникнала, ако той предприеме действия за принудително събиране на
погасеното по давност вземане, респ. оспори предявения основателен иск за
несъществуване на това вземане.
В цитираното Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1170/2023 г.
се подчертава, че съществува разлика между положението на ответника, когато е длъжник
по осъдителен или установителен (по чл. 422 ГПК) иск, с положението на ответника
кредитор при иска по чл. 439 ГПК, основан на настъпила погасителна давност за вземането
при признание на иска: „В първия случай бездействието на длъжника и просрочването на
задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителен
иск (Определение № 60228/2021 г по ч. гр. д. № 1916/2021 г на ВКС), но бездействието на
кредитора в изпълнителния процес няма същото значение. Това е разяснено при отговора
на правен въпрос в Определение № 95/2018 по ч гр. д. № 510/2018 г. на ВКС и множество
други определения на състави на ВКС, с които съдебната практика е уеднаквена. За
възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното
поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните, а в някои случаи и на
извънсъдебните мерки които е предприел, докато установено и продължаващо
бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат
(Определение № 318/2018 г по гр. д № 2828/2018 г, Определение № 534/2019 г по ч. гр. д №
4484/2019 г., Определение. № 474/2019 г по ч. гр. д № 3063/2019 г.) “.
Същевременно, както още се посочва в Определение № 744 /18.04.2023 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 1170/2023 г., при преценка даден ли е от ответника повод по смисъла на чл. 78, ал.
2 ГПК, следва да се прави разлика между хипотезите, в които кредиторът е предприемал
след изтичане на давността активни действия, осигуряващи поначало възможности за
принудително изпълнение или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и
обявена му от длъжника, и хипотезите, в които за очертания в исковата молба период
взискателят бездейства, не предприема никакви действия, не сочи изпълнителни способи,
не прави искания или изявления с процесуални или материални последици за длъжника и за
хода на изпълнителното производство. Не само снабдяването с изпълнителния лист, а и
поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело, е от значение, доколкото
свидетелства активност на взискателя, включително в насока да се осигури възможността за
принудително изпълнение. Обратното, при прекратяването на изпълнителното производство
при перемпция настъпва по силата на закона, като след изтичане на погасителната давност
при настъпила перемпция именно бездействието на кредитора и взискател съставлява нов
факт, изтъкнат с отрицателния установителен иск.
В случая няма данни след настъпилата перемпция (през 2020 г.) и след изтичане на
давността за вземането (2023 г.) да са били поискани или предприемани изпълнителни
действия. Въпреки издадения изпълнителен титул ответникът не е поискал или предприемал
изпълнителни действия, като последното е предприето през 2018 г., т.е. преди 7 години,
поради което не може да се приеме, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане
на делото. Практическият резултат в настоящия случай е, че в период над 12 години
5
(считано от снабдяване с изпълнителния лист, издаден през 2013 г.) длъжникът по
правоотношението все пак не е изпълнявал основното си облигаторно парично задължение
(възникнало още към 2009 г.) към кредитора – включително и след снабдяването с
изпълнителен титул през 2013 г., като при бездействие на кредитора длъжникът сам
генерира разноски, които в крайна сметка се основават на системното през годините
неизпълнение на собствените му задължения. Ако механично в настоящия случай бъде
приложена общата норма на чл. 78, ал. 1 ГПК, в по-добра позиция биха били поставени
недобросъвестните длъжници, които са се възползвали от възможностите за забавяне
принудителното събиране на дълговете им и умишлено са увредили кредиторите си, за
разлика от добросъвестните и изрядните длъжници, които са спазили основополагащия
за облигационното право принцип „Pacta sunt servanda“. „Длъжникът не следва да може да
черпи права от неправомерното си поведение, което е основание за образуване на
изпълнителното производство“ (Решение № 4 от 20.04.2021 г. на КС по к. д. № 1/2021 г.,
Решение № 1/2008 г. на КС по к. д. № 10/2007 г.).
Ето защо в контекста на обсъдената теория и съдебна практика настоящият състав
принципно възприема становището, че поначало следва да бъде приложена нормата на чл.
78, ал. 2 ГПК при определяне отговорността за разноски.
Въпреки това, в актуалната практика на въззивната инстанция, обективирана в
Определение № 20 от 13.01.2025 г. на ОС - Перник по в. ч. гр. д. № 719/2024 г., Определение
№ 124 от 26.02.2025 г. на ОС - Перник по в. ч. гр. д. № 69/2025 г. и др., в която са възприети
argumentum ad verecundiam разрешенията, дадени в Определение № 2367/15.05.2024 г. по ч.
гр. д. № 759/2024 г. на IV г. о. на ВКС и определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч. т. д. №
1325/2023 на II т. о. на ВКС, според която аксиоматично в хипотезата на предявен иск по чл.
439 ГПК не намира приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като винаги щом
ответникът разполага с изпълнителен титул, значи е станал повод за завеждане на делото.
Argumentum ad verecundiam е класически логически софизъм, при който истинността
на твърдение се защитава/отхвърля, само защото е изказано от авторитет, без да се
разглеждат самите аргументи. Основавайки се на този логически софизъм, възприет и в
цитираните актове, и съобразявайки актуалната практика на горестоящата инстанция, която
приема, че винаги когато ответникът разполага с изпълнителен лист, е станал повод за
завеждане на делото, настоящият състав формира извод, че искането на ответника за
приложение на чл. 78, ал 2 ГПК следва да бъде оставено без приложение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцовата страна следва да бъдат присъдени
доказаните разноски в общ размер на 502,83 лв. за платена държавна такса 52,83 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. Й. А., ЕГН ********** срещу
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че в полза на „Топлофикация Перник“ АД не съществува
изпълняемо право (право на принудително изпълнение) спрямо Д. Й. А. за сумите в размер
на 1046,46 лева – главница, представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., както и сумата от 274,31 лева
– законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.06.2009 г. до 27.12.2012 г.,
за които суми е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила Заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 669/2013 г. по описа на РС Перник и е образувано изпълнително
дело № 394/2013 г. по описа на ЧСИ С.Д., поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на Д. Й.
А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 502,83 лева – разноски пред
Районен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
6
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
7